№ 519
гр. София, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20211000502940 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 264336/30.06.2021 г. по гр.д. № 9971/2019 г. на Софийски градски
съд /СГС/ е отхвърлен предявения от С. И. М.. срещу Т. Н. П. /конституирана по реда
на чл. 227 ГПК на мястото на А. П. Б./ иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.трето
ЗЗД за заплащане на сума в размер на 51679,61 лв., платена по договор за покупко-
продажба от 29.10.2007 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
изплащане на вземането като неоснователен. Със същото решение, СГС е осъдил Т. Н.
П. /конституирана по реда на чл.227 ГПК на мястото на А. П. Б./ да заплати на С. И.
М.. на основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД сума в размер на 51679,61лв., платена
цена по договор за покупко-продажба от 29.10.2007 г., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба-26.07.2019 г. до изплащане на вземането, но е отхвърлил
като неоснователен предявения от Т. Н. П. срещу С. И. М.. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за
заплащане на сума в размер на 56400 лв., представляваща обезщетение за ползване
на недвижим имот, за периода от 29.10.2007 г. до 10.07.2019 г. В резултат на този
изход в производството, Т.П. е осъдена да заплати направените съдебно-деловодни
разноски от С. И. М.., а на адв. И.М. Г. възнаграждение по чл. 38 от Закона за
адвокатурата /ЗАдв/.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК първоинстанционното решение е обжалвано с
редовна и допустима въззивна жалба от Т. Н. П. в частите, в които тя е осъдена да
заплати на С.М. на основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД сума в размер
на 51679,61лв., платена цена по договор за покупко-продажба от 29.10.2007 г., ведно
със законната лихва от датата на исковата молба-26.07.2019 г. до изплащане
1
на вземането, както и в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от
Т. Н. П. срещу С. И. М.. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сума в размер на 56400
лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот, за периода
от 29.10.2007 г. до 10.07.2019 г. Излагат се съображения за неправилност и
незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, като от САС се иска в тези части,
решението да бъде отменено и да се постанови друго, с което претенцията на М. за
сумата от 51679,61лв., а тази на въззивницата по чл. 31, ал. 2 ЗС да бъде уважена. В
условията на алтернативност и ако се прецени да се остави в сила решението на СГС
досежно иска по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД, предявен от М. против П., то се моли
въззивната инстанция да уважи претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС на Т.П. и да се извърши
съдебно прихващане /компенсация/ между двете суми до размера на по-малката от тях.
Претендират се разноски за две инстанции.
Насрещната страна оспорва жалбата като неоснователна с писмен отговор и се
иска от САС да определи и присъди адвокатско възнаграждение при условията на чл.
38 ЗАдв.
Разглежданата жалба е подадена в установения от закона срок, от страна в
процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване
валиден и процесуално допустим съдебен акт (по смисъла на чл. 269 ГПК), поради
което спорът следва да бъде разгледан по същество от Софийския апелативен съд.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства с оглед
разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК и липсата на предпоставките по чл. 266, ал. 2 и 3
ГПК, като страните също не са имали искания по доказателствата.
От материалите по делото САС установи следното:
Производството е образувано по предявени от С.М. в условията на евентуалност
искове с правно основание чл. 55, ал.1, предл.трето и първо от ЗЗД за осъждане на Т.
Н. П. /конституирана по реда на чл.227 ГПК на мястото на А. П. Б./ да му заплати
сума в размер на 51679,61лв., платена по договор за покупко-продажба на недвижим
имот, сключен на 29.10.2007 г. съответстваща на 3/8ид.части, ведно със законната
лихва от датата на исковата молба до изплащане на вземането.
Излагат се доводи за сключен договор за покупко-продажба но 29.10.2007 г., по
силата на който А. П. Б., лично и като пълномощник на М. П. Б. продава на С. И. М..
недвижим имот - апартамент №38, находящ се в гр.София, ул. ***, бл. 309, ет. 11,
състоящ се от три стаи, кабинет, дневна-столова, кухня и сервизни помещения, с площ
от 182,34 кв.м., заедно с прилежащо мазе и ид.части от общите части на сградата. С
влязло в сила съдебно решение е уважен иск на А. Б., в качеството на наследник на
М. Б. срещу ищеца с правно основание чл.108 ЗС за 3/8 идеални части от имота, тъй
като продавачът М. Б. не е надлежно представляван по договора за покупко-продажба.
Предвид изложеното с влизане в сила на решението по чл.108 ЗС се претендира
връщане на продажната цена съответстваща на 3/8 ид.ч. получена от М. Б. поради
2
отпаднало основание.
При условията на евентуалност поддържа сумата да е получена от А. Б. без
основание, доколкото не е била пълномощник на продавача - М. Б..
От своя страна, Т. Н. П. е предявила иск против С. И. М.. за осъждане на
ответника да заплати сума в размер 56 400 лева, представляваща обезщетение за
ползване без основание на 3/8 ид.части от недвижим имот, находящ се в гр. София, ул.
***, бл. 309, ет. 11, апартамент №38, за периода от сключване на договора -
29.10.2007 г. до въвода в имота- 10.07.2019 г.
Релевират се съображения за сключен договор за покупко-продажба на имот,
обективиран с нотариален акт №056, том 6, рег.№29914, дело №999/29.10.2007 г., по
силата на който А. П. Б., лично и като пълномощник на М. П. Б. продават на С. И. М..
недвижим имот - апартамент №38, в гр. София, ул. ***, бл. 309, ет. 11състоящ се от три
стаи, кабинет, дневна –столова, кухня и сервизни помещения, с площ от 182,34 кв.м.,
заедно с прилежащо мазе и ид.части от общите части на сградата. Твърди с влязло в
сила съдебно решение да е уважен иск на А. Б. /наследник на М. Б./ срещу ищеца с
правно основание чл.108 от ЗС за 3/8 ид.части от имота, тъй като продавачът М. Б. не е
надлежно представляван по договора за покупко-продажба на основание 42, ал.2 ЗЗД.
Предвид изложеното се претендира ползването от ответника на 3/8 ид.части от
имота да е без основание, за което се дължи обезщетение в размер на
спестен средномесечен наем от 400 лв. месечно.
Ответникът по този иск С.М. излага становище за неговата неоснователност,
вкл. и чрез възражение за изтекла погасителна давност. При условията на
евентуалност релевира възражение за прихващане със сумата от 56400 лв.,
представляваща вземане, което купувачът би имал към продавача по договора за
покупко-продажба, отстранен от имота за сумите които е осъден да заплати в полза на
трето лице. Излага доводи ищцата П. да съвместява качествата правоприемник на
продавача /А. Б., правоприемник на М. Б./ и трето лице в полза на което евентуално
ответникът би дължал обезщетение. При условията на евентуалност оспорва размера
на исковата претенция.
По делото не се спори за следните факти и обстоятелства:
Налице е договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в
нотариален акт №056/29.10.2007 г., рег.№29914, дело №999/29.10.2007 г., по силата на
който А. Б. и М. Б. продават на С. И. М.. недвижим имот-апартамент №38, находящ се
в гр.София, Столична Община, район Изгрев, ул. ***, бл. 309, ет. 11 за сумата от
137 820 лв., която сума А. Б. лично и като пълномощник на М. Б. е
получила напълно от купувача.
С решение №1157/10.05.2018 г. по гр.д.№3209 по описа за 2017 г. на
САС /влязло в сила на 18.02.2019 г. като недопуснато до касационно обжалване с
Определение №83 от 18.02.2019 г. по гр.д.№3115/2018 г. на ВКС/, е признато за
3
установено по отношение на ищеца С.М., че А. Б., в качеството на наследник на М.
Б., е носител на правото на собственост на 3/8 ид.ч. от процесния недвижим имот,
както и 2,043 ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, като М. е
осъден да предаде владението върху 3/8идеални части от имота. Мотивите за
основателност на иска, прието за установено между страните е, че договора за
покупко-продажба е недействителен по отношение на 3/8 ид.ч., тъй като продавачът
М. Б. е мнимо представлявана, а с упражняване на правото на иск за
собственост висящата недействителност е трансформирана в окончателна.
Представен е протокол за въвод във владение на недвижим имот по
изпълнително дело 20198520400068 по описа на ЧСИ П., от 10.07.2019 г., от които е
видно, че Б. е въведена във владение на имота относно посочените по-горе 3/8
ид.части.
В периода от сключването на договора за покупко-продажба до 10.07.2019 г.
Св. М. е ползвал процесния имот, а от изслушаното по делото в СГС заключение
на съдебно-техническа експертиза, се установява, че пазарния наем за исковия
период от 29.10.2007 г. до 10.07.2019 г. е 135 551 лв. или за 3/8ид.части съответно
50832 лв.
В контекста на правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивната инстанция намира
обжалваното решение за изцяло валидно, допустимо и правилно в обжалваните части,
поради което същото следва да се потвърди с препращане на мотивите му по реда на
чл. 272 ГПК.
По оплакванията досежно уважения иск на М. по реда на чл. 55,
ал.1,предл.първо ЗЗД. То е неоснователно. Формирана е сила на пресъдено нещо по
отношение участващите в процеса лица, че по предявения иск по чл. 108 ЗС, А. Б. е
получила продажната цена за 3/8 ид.ч. относно притежаваната от М. Б. част от имота в
качеството на лице без представителна власт. ОТ горецитираните съдебни решения по
иска по чл. 108 ЗС следва да се приеме, че няма основание за осъществената парична
престация от М. касателно тези 3/8 ид.ч. от апартамента. С оглед данните от
нотариалния акт да продажба, че за извършена престация за сума в размер на 137 820
лв., съответната на 3/8 ид.части част от цената е в размер на 51 682,50лв., то съвсем
правилно и основателно исковата претенция на М. за заплащане на сумата в размер на
51 679,61лв. е намерена от СГС за основателна.
Що се отнася до оплакванията на въззивницата, че неправилно бил отхвърлен
иска й по чл. 31, ал. 2 ЗС, то те също са неоснователни.
За да се уважи иска по чл. 31, ал. 2 ЗС по делото следва да се установи че
ответникът е ползвал лично съсобствената вещ. Съгласно ТР № 7/02.11.2012 г.,
постановено по тълкувателно дело № 7 по описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС лично
ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което
4
възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Претенцията за
обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна, когато неползващ съсобственик е
отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това
той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с
цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или
на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и
непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг
съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/; ползващият
съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/
трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ
В този смисъл лично ползване е налице тогава, когато един съсобственик
упражнява фактическа власт върху цялата вещ по начин, който да препятства
останалите до достъп до имота. Лично ще е ползването когато съсобственикът извлича
полезни свойства на вещта съобразно предназначението й за задоволяване на свои
нужди и потребности. Начинът по който извлича тези полезни свойства е без значение,
възможно е да го реализира чрез свои непосредствени действия, чрез действия на член
от семейството си или чрез действия на трето лице, на което безвъзмездно е
предоставил тази възможност. Релевантно по повод на поведение на ползващия
съсобственик е само дали с тези си действия е засегнал права на друг съсобственик,
като им е попречил да ги реализират. Не е налице лично ползване по смисъла на чл. 31,
ал. 2 ЗС тогава когато съсобственик е отдал под наем имота, тоест предоставил е
ползване възмездно. В тази хипотеза отношенията между собствениците ще се уреждат
по реда на чл. 30 от ЗС, за която покана за плащане не е нужна, както не е нужна и
покана при хипотеза на чл. 93 ЗС. Претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна и
когато нито ответник, нито член от семейството не си служат пряко с вещта, но,
имайки достъп до нея, не предоставят такъв на друг съсобственик, като например
държи ключа. (В този смисъл ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на
ВКС).
Ползването на недвижим имот от страна на единия от съсобствениците по
смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС се изразява в установяване на фактическа власт върху имота
по начин, който да препятства достъпа на другия съсобственик до този имот и
съответно възможността му да ползва имота съобразно правата си в съсобствеността.
Подобно препятстване би било налице ако само единия от съсобствениците разполага
с ключ, а оттам и с достъп до имота, докато другият съсобственик е лишен от
възможността за достъп, а оттам и от възможността за реално ползване, дори част от
имотите да са свободни и да не се ползват от никого, като в случая е налице именно
посочената хипотеза.
5
За да бъде изискуемо вземането за обезщетение е необходимо волеизявление от лицето, което претендира такова, което следва да е стигнало до адресата
-ползващият съсобственик. От доказателствата по
делото не се установява да е отправено искане за заплащане на обезщетение за
лишаване от ползване. Такъв характер би имала и исковата претенция по чл.31,
ал.2 ЗС, респективно датата на връчване на препис от същата за отговор по чл.
131 ГПК или от 23.09.2020
г., но по делото не са ангажирани доказателства за подобни обстоятелства,
касаещи процесния период, посочен от П. в насрещната й искова молба, а именно - от
29.10.2007 г. до 10.07.2019 г. Поради това и правилно, исковата претенция е била
отхвърлена от СГС.
В обобщение, изводите на първоинстанционния и въззивния съд съвпадат
изцяло поради което обжалваното решение следва да се потвърди в атакуваните му
части. На процесуалния представител на въззиваемия следва да се определи и присъди
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв в съответствие с направеното искане в тази
насока. То възлиза на сумата от 2 222 /две хиляди двеста двадесет и два/ лева, колкото
е посочил в диспозитива на атакуваното решение и Софийски градски съд и следва да
се заплати от въззивницата поради неоснователността на въззивната й жалба.
Водим от изложеното, Софийски апелативен съд, ГО, VII състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264336/30.06.2021 г. по гр.д. № 9971/2019 г. на
Софийски градски съд в обжалваните му части.
ОСЪЖДА Т. Н. П. с ЕГН: ********** от гр. *** да заплати на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв на адв. И.М. Г. от САК сумата от 2 222 /две хиляди двеста двадесет и два/
лева, представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7