№ 17621
гр. София, 01.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:*******
при участието на секретаря ****
като разгледа докладваното от ******* Гражданско дело № 20231110146842
по описа за 2023 година
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че в правната сфера на „********“ ООД съществува вземане от
„*****“ ЕАД за сумата от 2400.00 лева, представляваща вземане за възстановяване на
авансово заплатена от ищеца в полза на ответника част от възнаграждение в общ размер на
**** лева по сключен между страните и впоследствие развален договор за изработка на
арматурна заготовка, за което възнаграждение „*****“ ЕАД е издало проформа фактура №
****/20.04.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК-
14.06.2022г., до окончателно изплащане на задължението, за което парично притезание по ч.
гр. дело № *****/2022г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът твърди, че през м. април 2022г. с ответника сключили договор за изработка на
арматурна заготовка, във връзка с което ответникът като изпълнител по договора издал
проформа фактура № ****/20.04.2022г. за стойността на следващото му се възнаграждение
от общо **** лева, от която сума на 29.04.2022г. ищецът като възложител заплатил по
банков път в полза на „*****“ ЕАД сумата от 2400.00 лева. Въпреки това към 04.05.2022г.
изработката на арматурната заготовка не била започнала, поради което и доколкото
основният му предмет на дейност е строителството, на 05.05.2022г. ищецът отправил до
ответника писмена покана за своевременно изработване на поръчаните стоки, респ. за
връщане на авансово заплатената сума от 2400.00 лева. Въпреки това, вкл. до датата на
подаване на исковата молба в съда, ответникът нито изработил поръчаното, нито върнал
авансово получената част от следващото му се възнаграждение. С оглед на това ищецът
„********“ ООД претендира в настоящия процес да бъде установено съществуването на
кондикционното му вземане по разваления договор за изработка, ведно със законната лихва
върху същото, като претендира и присъждане на разноски.
В подаденото в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение срещу издадената по ч. гр. дело
№ *****/2022г. по описа на СРС, 54 състав, заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК длъжникът- понастоящем ответник, излага твърдения, че уговорката между
страните, които се намирали в трайни търговски отношения, във връзка с конкретно
1
възложената изработка била изпълнението на заявката да започне след заплащане на пълния
размер на уговореното възнаграждение, а такова не било извършено от страна на ищеца като
възложител. Поради това заплатената от него сума от 2400.00 лева била отнесена от
ответника за погасяване на по- стари задължения на „********“ ООД по договори за
изработка на арматурна заготовка, като в тази връзка на 10.05.2022г. отправил до последното
писмо, с което го уведомил, че прихваща задължението си за връщане на авансово
заплатената сума със задължението на ищеца да заплати възнагражденията по сключени по-
рано между същите страни договори за изработка на арматурна заготовка.
В постъпилия в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба ответникът
приповтаря фактическите си твърдения за съществуващи между страните трайни търговски
отношения, както и за сключени помежду им преди процесния други договори за изработка
на арматурна заготовка, по които ищецът му дължи възнаграждения в общ размер на 6878.97
лева, за която сума „*****“ ЕАД издало фактура № ********/28.02.2019г., фактура №
*****/13.08.2019г. и фактура № **********/30.11.2021г. Поддържа с оглед на това, че
доколкото с авансово платената по процесното правоотношение сума не се погасявал
пълният размер на уговореното възнаграждение въпреки постигнатата между страните
уговорка за авансовото му плащане, погасил с нея задълженията на ищеца по фактура №
********/28.02.2019г. и фактура № *****/13.08.2019г.- изцяло, както и частично
задължението по фактура № **********/30.11.2021г. С оглед на това в условията на
евентуалност- в случай че бъде установена дължимостта на претендираната от ищеца сума,
заявява възражение за прихващане на задължението си за връщането й със задълженията на
ищеца за заплащане на възнагражденията по предходно сключени между страните и
обективирани в посочените фактури договори за изработка до размера на по- малкото от
двете. Наред с това, в срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил и насрещен
иск за осъждане на ищеца да му заплати сумата от 4478.97 лева, представляваща стойността
на непогасения след прихващането на насрещни задължения остатък от вземанията му от
ищеца по фактура № **********/30.11.2021г. В условията на евентуалност- в случай че
искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД бъде счетен за неоснователен поради липса на
която и да е от материалните предпоставки за съществуване на спорното кондикционно
право, е предявен насрещен иск за осъждане на „********“ ООД да заплати на „*****“ ЕАД
сумата от общо 6878.97 лева- общият размер на вземанията на последното за дължимите му
от ищеца и непогасени възнаграждения по сключени помежду им договори за изработка,
обективирани в посочените три фактури съответно от 28.02.2019г., 13.08.2019г. и от
30.11.2021г. Претендира разноски.
В срок е постъпил отговор на исковата молба по предявения срещу ищеца насрещен
иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, с който претенцията се оспорва като
неоснователна.
Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, при съобразяване на разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД процесуално задължение на
ищеца е пълно и главно да установи осъществяването в обективната действителност на
следните материалноправни предпоставки (юридически факти): 1/ че между страните е
съществувало облигационно отношение по договор за изработка, по силата на което
ответникът като изпълнител е следвало да изработи вертикална арматурна заготовка, а
ищецът като възложител- да заплати възнаграждение в общ размер на **** лева; 2/
извършено от ищеца в полза на ответника авансово плащане на част от така уговореното
възнаграждение с размер на частта от 2400.00 лева; 3/ настъпване на изискуемостта на
задължението на ответника да изработи и предаде поръчаните вещи; 4/ отправена от
„********“ ООД до „*****“ ЕАД покана за доброволно изпълнение на задължението да
2
изработи арматурната заготовка в определен от ищеца срок, респ. да върне авансово
заплатената сума при липса на доброволно изпълнение в този срок.
При установяване на тези обстоятелства процесуално задължение на ответника е да
докаже пълно и главно съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК твърденията си относно
настъпване на изискуемостта на задължението му да изработи поръчаното, в частност, че
между страните е съществувала уговорка процесната арматурна заготовка да бъде
изработена и предадена на ищеца след плащане на пълния размер на уговореното
възнаграждение.
Между страните не е спорно, че през м. април 2022г. са встъпили в договорно
правоотношение, по силата на което ответникът като изпълнител се е задължил да изработи
за ищеца като възложител арматурна заготовка, за което последният следвало да заплати
възнаграждение в общ размер на **** лева, от която сума заплатил авансово половината.
Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че тези факти с правно
значение се установяват от надлежно приобщената и неоспорена доказателствена
съвкупност, в частност от издадената от ответното дружество проформа фактура №
****/20.04.2022г. за сумата от **** лева, посочена като стойност на 1856 кг вертикална
арматурна заготовка, както и от извлечение от електронно банкиране, удостоверяващо
извършен на 29.04.2022г. от ищеца в полза на ответника превод на сума в размер на 2400.00
лева, с посочено основание на плащането: „частично плащане по ф. 401418 от 20.04.2022г.“
Страните по делото не са ангажирали каквито и да е доказателства за установяване на
евентуално постигнати помежду им уговорки относно срока за изпълнение на възложената
работа, в частност ответникът, комуто това е изрично указано съобразно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК с доклада по делото, не е заявил доказателствени искания за установяване на
твърденията си, че договорката между страните, намиращи се в трайни търговски
отношения към датата на процесното възлагане на работата, била изпълнението й да започне
след цялостно заплащане на уговореното възнаграждение. С оглед на това и съобразно
правилата за разпределяне на доказателствената тежест в българския граждански процес
недоказаното обстоятелство следва да се приеме за неосъществило се в обективната
действителност, поради което и съобразно нормата на чл. 303 ТЗ, приложима в отношенията
между страните, тъй като процесният договор за изработка е относителна търговска сделка
по смисъла на разпоредбата на чл. 286, ал. 1 ТЗ, изискуемостта на задължението на
изпълнителя настъпва незабавно при съобразяване на спецификата на възложената работа,
за чието изпълнение не се установява, а не се и твърди да изисква период от време, по-
дълъг от изминалия от момента на учредяване на правоотношението до датата на подаване
на исковата молба в съда, респ. на отговора на същата. Още повече, че в случая ответникът
не твърди така изминалият период от време да е недостатъчен за изпълнение на поръчката, а
поддържа, че е имал основание да не започне изпълнението поради допуснато от
възложителя неточно изпълнение на паричното му задължение. Доводът в последния
смисъл, обаче, се явява неоснователен поради недоказаност на твърденията за съществувала
между страните уговорка в изяснения смисъл- за авансово заплащане на цялото уговорено
възнаграждение, респ. за настъпване от този момент на изискуемостта на задължението на
изпълнителя да изработи поръчаното.
По изложените фактически и правни съображения настоящият съдебен състав намира,
че след като ответникът не е изпълнил възложената му работа съобразно правилото на чл.
303 ТЗ и въпреки изминалия значителен период от време за това, същият е допуснал
виновно неизпълнение на задължението си по процесния договор за изработка от м. април
2022г., с което в правната сфера на изправната страна- ищеца, е възникнало субективното
потестативно право едностранно да прекрати правоотношението, като развали договора
съобразно нормата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Съгласно тази разпоредба когато длъжникът по един
двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря,
3
кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение
с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален.
В случая ищецът не е представил доказателства за отправена преди образуване на
производството покана до ответното дружество да изпълни задължението си по
неформалния договор за изработка, респ. да върне авансово заплатена сума при
неизпълнение в срока за доброволно изпълнение, твърдения за каквато се съдържат в
исковата молба. Същевременно, доколкото изявление в последния смисъл се съдържа в
исковата молба, с която се претендира връщане на даденото по договора и препис от която е
надлежно връчен на ответника, следва да се приеме, че правното действие на поканата за
доброволно изпълнение на задължението на ответника, респ. на изявлението за разваляне на
съглашението при липса на такова и за връщане на даденото от ищеца, е настъпило в хода на
процеса, което като обстоятелство от значение за спорното право следва да бъде съобразено
от настоящия съдебен състав съгласно изричното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. За пълнота и
прецизност следва да се изясни, че съгласно трайно установената практика на касационната
инстанция, вкл. постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 706 от 30.12.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1769/2009 г., III г. о., ГК, решение № 37 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. №
920/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 186 от 15.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6836/2013 г., III г.
о., ГК, решение № 81 от 3.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 1591/2014 г., II т. о., ТК, решение № 4
от 23.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 50183/2016 г., IV г. о., ТК, и др., развалянето на всеки
двустранен договор е допустимо (в материалния смисъл на понятието) да бъде извършено с
исковата молба, като правните последици от това следва да бъдат зачетени от съда, пред
когото делото е висящо, след като обективно до приключването му длъжникът не е изпълнил
и не е предложил изпълнение, какъвто именно е разглежданият случай.
По изложените фактически и правни съображения настоящият съдебен състав намира,
че с разваляне на процесния двустранен договор в правната сфера на ищеца е възникнало
вземане за връщане (реституиране) на даденото от него по разваления договор, възлизащо
на авансово заплатеното възнаграждение в размер на 2400.00 лева, за което по делото не се
установява, а не се и твърди да е заплатено от ответното дружество.
След като в настоящия процес се установи, че ищецът е носител на изискуемо парично
притезание в посочения размер, на разглеждане по същество подлежи релевираното от
името на ответника в условията на евентуалност възражение за прихващане на вземанията
му от „********“ ООД за възнаграждения по сключени между същите страни преди
процесния други договори за изработка със задължението му да възстанови авансово
заплатената част от договореното възнаграждение по договора за изработка от м. април
2022г.
Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 1
от Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2/2020 г., ОСГТК,
„институтът на прихващането е уреден в чл. 103 – чл. 105 ЗЗД. Изисква насрещни вземания
за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия
(активното вземане) да е изискуемо. Задължението на прихващащия (пасивното вземане)
може да не е изискуемо. Достатъчно е да е изпълняемо. След като по правило длъжникът
може да изпълни преди срока (чл. 70, ал. 2 ЗЗД), той може и да прихване преди срока.
Другата предпоставка е ликвидността. Тя е изискване само към активното вземане.
Аргументът е от буквалния прочит на чл. 103, ал. 1 ЗЗД, но и логически. Ако ликвидността е
относима и към пасивното вземане, а то е ликвидно, защото е безспорно установено с влязло
в сила решение или заповед за изпълнение, спорът за него е недопустим. В недопустимия
процес съдът не може да установи ликвидността и на активното вземане. Ликвидно е
активното вземане, определено по основание и размер, което е безспорно (установеното с
влязло в сила решение или заповед за изпълнение), но и неоспореното от длъжника, срещу
когото се прихваща. …Потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление
4
на прихващащия. За да породи предвидения в закона ефект – погасяване на насрещните
вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа белезите, които
индивидуализират всяко едно от тях по страни, основание и размер. Извършено извън
процеса, т. нар. в практиката и доктрината „извънсъдебно прихващане“, изявлението е
безусловно. За да породи действие, трябва да достигне до адресата. Извършено в процеса, т.
нар. „съдебно прихващане“, изявлението е под условие, че предявеното с иска вземане ще
бъде уважено. За да породи действие, съдът трябва да установи вземането по иска и
осъщественото право на прихващане. Когато изявлението за прихващане, извършено в
процеса, е съчетано с оспорване на основанието на иска, възражението е евентуално. По
него съдът се произнася, след като отхвърли останалите. Когато изявлението за прихващане,
извършено в процеса, е единственото възражение, съдът винаги се произнася по него, когато
установи съществуването на пасивното вземане. Когато ответникът се позовава на
погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме,
че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено
възражение за съдебно прихващане. Съдът зачита правното действие на изявлението, когато
правото на прихващане е осъществено в процеса, но и когато то се е осъществило извън
процеса. Чл. 298, ал. 4 ГПК не разграничава двете хипотези. Действието на прихващането,
изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги
настъпва с обратна сила - от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т. е.
когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е
настъпила ликвидността на вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е без
значение за обратното действие на погасителния способ.“
В случая, макар и бланкетно, в депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на
исковата молба, с която срещу него е предявен насрещен иск, „********“ ООД- ответник по
този иск, е оспорило същия. С оглед на това следва да се приеме, че вземанията на ответното
дружество, с които е заявил претенцията си за прихващане, не са ликвидни, тъй като не са
установени с влязло в сила решение, респ. с влязла в сила заповед за изпълнение, а
същевременно са оспорени от соченото за длъжник лице.
С оглед на последното и доколкото от данните по делото не се установява преди
образуване на производството, т.е. преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение- арг. чл. 422, ал. 1 ГПК, до ищеца да е било отправено
изявление за прихващане на насрещните вземания на страните (няма данни приложеното
към отговора на исковата молба уведомление за наличие на просрочени задължения на
ищеца към ответника и за извършване на прихващане- л. 39 от делото, изобщо да е било
изпращано на „********“ ООД), следва да се приеме, че в случая не се доказва извън
процеса да са се осъществили предпоставките за настъпване на правното действие на
прихващането- така, както същите са разяснени в цитираната тълкувателна практика на
ВКС- достигнало до ищеца изявление за прихващане на вземането на ответника с неговото
задължение към „********“ ООД и неоспорване на това вземане от последното. Ето защо и
съобразно цитираното Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2/2020
г., ОСГТК, с настоящото следва да бъде разгледано заявеното възражение за съдебно
прихващане, респ. осъществяването в обективната действителност на всички материални
предпоставки за възникването и съществуването на вземанията на ответника, с които това
правопогасяващо възражение е обосновано.
Както без изяснено, от името на ответното дружество се поддържа, че последното е
титуляр на вземания по други сключени с ищеца договори за изработка на арматурна
заготовка, вземанията за които са обективирани в издадени от „*****“ ЕАД фактура №
********/28.02.2019г., фактура № *****/13.08.2019г. и фактура № **********/30.11.2021г.
на стойност съответно от 14 076.00 лева, 3202.75 лева и 4944.96 лева.
На първо място следва да се подчертае, че от името на ищеца, макар и бланкетно
5
оспорил претенциите за прихващане, респ. предявения срещу него насрещен иск, не са
изложени конкретни доводи и възражения срещу възникването и съществуването на
претендираните от ответника парични притезания.
Наред с това, съществуването на последните се установява въз основа на
доказателствените (фактическите) изводи в заключението на съдебно- счетоводната
експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и
добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на възложените
задачи. Така, вещото лице- счетоводител е установило, че и трите фактури са редовно
осчетоводени и от двете страни, като ищецът ги е включил в дневниците за покупки за
съответните месеци като доставки с право на данъчен кредит, респ. че е упражнил това свое
право. Единствено за сумата по фактура № **********/30.11.2021г. експертът е установил,
че е сторнирана от ищеца на 01.03.2023г.
Съгласно трайно установената и безпротиворечива практика на касационната
инстанция, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 96/26.11.2009
г. по т. д. 380/2008 г. на І т. о., решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 546/2008 г. на ІІ т. о.,
решение № 42/19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ІІ т. о., решение № 212 от 7.01.2013 г. по
т. д. № 696/2012 г. на I т. о., решение № 211 от 30.01.2012 г. по т. д. № 1120/2010 г. на II т. о,
решение № 71/8.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на II т. о., решение № 67/31.07.2015 г. по т.
д. № 631/2014 г. на II т. о., решение № 198 от 13.05.2016 г. по т. д. № 2741/2014 г. на I т. о.,
решение № 185 от 14.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 3224/2018 г., II т. о., ТК, осчетоводяването
на фактурите, издадени за задължения по процесния договор и съдържащи данни за
конкретно предоставените услуги, както и за цената на същите, както и включването им в
дневниците за покупките на търговеца с право на ползване на данъчен кредит, съставлява
конклудентно и недвусмислено признание на задължението, т. е. на съществуващото между
страните правоотношение, което го е породило, както и на реалното и надлежно изпълнение
от страна на изпълнителя. С оглед на това и при липсата на други данни по делото, вкл.
опровергаващи доказателственото значение на извършеното от ищеца осчетоводяване на
процесните фактури, съставляващо по правната си същност извънсъдебно, конклудентно
признание на неизгодни за страната обстоятелства, следва да се приеме за безспорно
установено както съществуването на правоотношения по договори за изработка от м.
02.2019г., м. 08.2019г. и м. 11.2021г., така и точното изпълнение на задължението на
изпълнителя по тях да изработи и предостави на възложителя уговорената арматурна
заготовка, а с това и възникването в правната му сфера на вземания за уговорените
възнаграждения.
Съгласно данните в представените по делото от името на ответника фактура №
********/28.02.2019г., фактура № *****/13.08.2019г. и фактура № **********/30.11.2021г.,
както и в писменото заключение на съдебно- счетоводната експертиза общият размер на
вземанията по тези фактури възлиза на сумата от 22 223.71 лева. От последната ответникът
твърди непогасена да е останала сумата от общо 6878.97 лева, както следва: 1431.03 лева- по
фактурата от 28.02.2019г., 502.98 лева- по фактурата от 13.08.2019г., както и изцяло
вземанията му по фактурата от 30.11.2021г. в размер на 4944.96 лева, като твърденията му в
последния смисъл се явяват обосновани при съобразяване на данните в заключението на
съдебно- счетоводната експертиза за извършени от ищеца частични плащания на
задълженията му по процесните счетоводни документи. Тези плащания, от своя страна, по
правната си същност също представляват извънсъдебно признание на неизгодни за страната
факти с правно значение- че между страните са съществували сочените от ответника
правоотношения, по които същият е престирал надлежно.
За пълнота и прецизност следва да се изясни, че изводите в горния смисъл за
съществуващи в правната сфера на ответното дружество вземания за възнаграждения по
договори за изработка от м. 02.2019г., м. 08.2019г. и м. 11.2021г. не се разколебават от
6
констатацията на вещото лице в заключението му, че на 01.03.2023г. ищецът е сторнирал
сумата по фактура № **********/30.11.2021г., доколкото по делото не се установява, вкл.
при изслушване на вещото лице в проведеното на 02.07.2025г. открито съдебно заседание,
каква е причината за така предприетата счетоводна операция- промяна в условията по
сделката, допуснато от изпълнителя неточно изпълнение. Поради това не съществува
основание на тази операция да бъде придадено правно значение, обратно на това, което
съобразно цитираната съдебна практика е придадено на осчетоводяването на фактурата,
респ. на включването й в дневниците за покупки на страната. Още повече, че въпросното
сторниране е извършено повече от година след осчетоводяването.
Що се отнася до момента на настъпване на изискуемостта на вземанията по всяка от
фактурите, за които, след като са отразени в счетоводството на ищеца, следва да се приеме,
че са му предоставени, приложение следва да намерят разпоредбите на чл. 303а, ал. 4 във вр.
с ал. 3 ТЗ, съобразно които изискуемостта на паричното задължение по всяка от фактурите е
настъпила в 14- дневен срок след получаването на фактурата, респ. след приемането на
работата, в случай че първо е получена фактурата, като в последния случай за приемането на
стоката също е предвиден 14- дневен срок от фактическото й получаване. В случая ищецът
не е оспорил получаването преди процеса на вещите, предмет на договора за изработка,
както и на счетоводните документи за дължимото от него възнаграждение, което
обстоятелство с правно значение се установява и въз основа на доказателствените изводи в
заключението на съдебно- счетоводната експертиза. С оглед на това и доколкото същият не
доказва, а и не твърди да е имал възражения относно начина на изпълнение на работата,
следва да се приеме, че изискуемостта на активните вземания на ответника е настъпила
преди процеса.
Техният размер, останал непогасен след извършените от възложителя частични
плащания, възлиза съгласно неоспорените твърдения от името на ответното дружество,
верността на които не се разколебава от останалата доказателствена съвкупност, на сумите,
както следва: 1431.03 лева- по фактурата от 28.02.2019г., 502.98 лева- по фактурата от
13.08.2019г., както и 4944.96 лева- по фактурата от 30.11.2021г.
При тези фактически и правни съображения, обосноваващи съществуване в
патримониума на ответното дружество на изискуеми вземания от ищеца в общ размер на
6878.97 лева, както и на негово изпълняемо задължение да възстанови настъпилото между
правните сфери на страните неоснователно обогатяване на стойност 2400.00 лева, заявеното
в условията на евентуалност от „*****“ ЕАД възражение за съдебно прихващане следва да
бъде изцяло уважено, като предявеният срещу него иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД
бъде изцяло отхвърлен.
Доколкото, обаче, общият размер на вземанията на ответника е по- висок, като се касае
за вземания, произтичаши от различни правоотношения, макар и в светлината на
съществуващи между страните трайни търговски отношения, прихващането следва да бъде
извършено съобразно волята на ответника в отговора на исковата молба- изцяло с остатъка
от вземанията му по фактура № ********/28.02.2019г. и по фактура № *****/13.08.2019г.,
както и с част от вземането му по фактура № **********/30.11.2021г. с размер на частта от
465.99 лева.
За остатъка от сумата по фактура № **********/30.11.2021г. на стойност 4478.97 лева
следва да бъде уважен предявеният от ответника срещу ищеца насрещен иск, доколкото по
подробно изложените вече фактически и правни съображения съдът счете за установено
съществуването в правната сфера на ответното дружество на вземане за пълния размер на
сумата по фактурата, част от който се явява погасен с оглед основателността на заявеното от
„*****“ ЕАД възражение за прихващане.
В съответствие със задължителните за правоприлагащите органи разяснения,
съдържащи се в т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът
7
следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство.
При този изход на спора пред настоящата инстанция разноски се следват единствено
на „*****“ ЕАД- ответник по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и ищец по иска с
правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, комуто на основание нормите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3
ГПК следва да бъде присъдена сумата от 480.00 лева- разноски за адвокатско
възнаграждение за заповедното производство, както и сумата от 625.15 лева,
представляваща разноски за исковото производство, включващи заплатени държавна такса
за разглеждане на насрещния иск, както и депозит за възнаграждение на вещото лице. В
полза на ответника не следва да бъде присъждана сумата от общо 1100.00 лева,
претендирана като адвокатско възнаграждение по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД
и по насрещния иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, доколкото по делото не са
представени доказателства за реалното извършване на посочения разход.
Сторените от ищеца разноски следва да останат за негова сметка- така, както са
извършени.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 55,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че „*****“ ЕАД, ЕИК ********, дължи на „********“
ООД, ЕИК ****, сумата от 2400.00 лева, представляваща вземане за възстановяване на
авансово заплатена от ищеца в полза на ответника част от възнаграждение в общ размер на
**** лева по сключен между страните и впоследствие развален договор за изработка на
арматурна заготовка, за което възнаграждение „*****“ ЕАД е издало проформа фактура №
****/20.04.2022г., за което парично притезание по ч. гр. дело № *****/2022г. по описа на
СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
поради погасяването на това вземане чрез прихващане на вземанията на „*****“ ЕАД,
ЕИК ********, от „********“ ООД, ЕИК ****, за суми, както следва: за сумата от 1431.03
лева, представляваща неизплатена част от възнаграждение по сключен между страните
договор за изработка, за което е издадена фактура № ********/28.02.2019г., за сумата от
502.98 лева, представляваща неизплатена част от възнаграждение по сключен между
страните договор за изработка, за което е издадена фактура № *****/13.08.2019г., както и за
сумата от 465.99 лева, представляваща част от възнаграждение по сключен между страните
договор за изработка, за което е издадена фактура № **********/30.11.2021г.
ОСЪЖДА по предявения като насрещен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД
„********“ ООД, ЕИК ****, да заплати на „*****“ ЕАД, ЕИК ********, сумата от 4478.97
лева, представляваща непогасена част от възнаграждение по сключен между страните
договор за изработка, за което е издадена фактура № **********/30.11.2021г., а на основание
нормите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК- сумата от 480.00 лева- разноски за заповедното
производство, както и сумата от 625.15 лева, представляваща разноски за исковото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8