Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 22.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ІІ граждански състав в открито
заседание, на петнадесети юли през две хиляди и деветнадесета година в
състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ :ДАНИЕЛА
ДИЛОВА
При секретаря
: В.Георгиева като разгледа докладваното от съдия Дилова гражданско дело № 153 по описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по иск с правно основание чл.422, ал.1, във
вр. с чл.415, ал.1 от ГПК.
В
Плевенският районен съд е постъпила искова молба от „А.з.с.н.в. ” ЕАД-гр. *** против М.К.Г. ***, за признаване за установено спрямо ответника
на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 от ГПК, че ответника дължи на ищеца
сумите главница в размер на 1613,55 лева, представляващи главница по 19 броя
неплатени погасителни месечни вноски за периода 21.01.2017 г. до 21.07.2018 г.;
възнаградителна лихва 135,59 лева за периода 21.03.2017 г. до 21.07.2018
г.; обезщетение за забава 190,48 лева за
периода 21.03.2017 г. до 02.10.2018 г., ведно със законната лихва от 02.10.2018
г. до окончателното изплащане.Твърди се, че на 19.09.17г. е подписан
Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания, ведно с Приложение № 1 към рамков договор за
продажба и прехвъпрляне на вземания от 20.12.2016г. между „***“ ЕАД и „А.з.с.н.в. ЕАД“ по силата на който вземането срещу ответника е прехвърлено
изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и всички лихви
на дружеството-ищец. Твърди се, че на
ответника е изпратено уведомление за извършената цесия от страна на „***“.
Твърди се, че съгласно рамковия договор
за цесия, „А.з.с.н.в.“ в качеството и на цесионер се е задължила от името на
цедента и за своя сметка да изпрати
съобщение за цесията. Твърди се, че уведомлението е връчено на длъжника, като
ищеца се позовава, на постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение по т.д.
601/214г. І т.о. Независимо от това към
исковата молба е представено заверено копие от уведомление, което да
бъде връчено на ответника, заедно с препис от исковата молба и доказателствата.
Твърди се, че вземането произтича от сключен на 01.07.2016г. договор между „***“
ЕАД и М.К.Г. договор за кредит, при
които „***“ ЕАД е предоставила паричен
кредит на ответника в размер на 2100лв, която включва чиста стойност на кредита
от 2000 лв и комисионна от 100 лв. За кредита е сключена застраховка със
застрахователна премия от 802 лв, която е включена в размера на всяка отделна
месечна вноска, съгласно погасителния план към договора . Твърди се, че общия размер на
застрахователната премия за срока на договора е 200,50 лв. Твърди се, че
чистата стойност на кредита от 2000 лв е преведена на 01.07.2016г. по посочена
от кредитополучателя банкова сметка. ***, че съгласно чл. 7 ал.1 от общите условия към договора, усвоената парична
сума се олихвява с възнаградителна лихва, фиксирана за срока на договора в
размер 26,50 %. Твърди се, че общия размер на лихвата е 645,78 лв. Твърди се,
че общата сума, която кредитополучателят
се е задължил да върне при сключване на договора за кредит е в размер на
2946,28 лв, която съгласно клаузите на договора е платима на 25 погасителни
вноски в размер на 117,85 лв. , без последната изравнителна, която е в размер
на 117,88 лв., първата погасителна вноска е на 21.07.2016г., а последната е с
падеж 21.07.2018г. Твърди се, че съгласно чл. 13 ал.1 от ОУ при забава в
плащанията на дължимите от кредитополучателя суми, същият дължи и обезщетение
за забава в размер на годишната законна лихва разделена на 360 дни , за всеки
ден на забава, изчислена върху просрочената дължима главница. На длъжника е
начислено обезщетение за забава върху незаплатените дължими суми в общ размер на 190,48 лв за
периода от 21.01.2017г.- до датата на подаване на заявлението в съда. Твърди се, че кредитополучателят не е
извършвал плащания по дължимия паричен заем към дружеството. Твърди се, че по заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е образувано ч.гр.д. № 7044/2018 г. по
описа на ПлРС, по което има издадена заповед за изпълнение, която не е връчена
на длъжника, поради това че не е открит на адреса и няма месторабота и
съобразно указанията на съда ищецът е предявил
настоящия установителен иск. В заключение моли съда да признае за
установено по отношение на ответника че същият дължи на ищеца сумата от
главница в размер на 1613,55 лева, представляващи главница по 19 броя неплатени
погасителни месечни вноски за периода 21.01.2017 г. до 21.07.2018 г.;
възнаградителна лихва 135,59 лева за периода 21.03.2017 г. до 21.07.2018
г.; обезщетение за забава 190,48 лева за
периода 21.03.2017 г. до 02.10.2018 г., ведно със законната лихва от 02.10.2018
г. до окончателното изплащане. Претендира и направените деловодни разноски в
исковото и заповедното производство..
Ответникът, в срока на чл.133 от ГПК,
чрез назначения особен представител е
представил писмен отговор, в който
оспорва предявения иск. Прави възражение, че ответникът не е уведомен за
извършената цесия.Прави възражение за нищожност на клаузите за неустойка, ГЛП,
ГПР и такси за разходи поради противоречие със ЗЗП, както и поради противоречие
с чл. 11 ал.1 т.11 от ЗПК, а клаузите относно ГЛП, ГПР, неустойка и такси за
разходи са нищожни на осн. чл. 21 от ЗПК.Ответникът твърди, че с плащането
на сумата 986,99 лв ищецът е погасявал
дължимата главница по договора.
Съдът като прецени събраните в хода на
производството доказателства и обсъди доводите на страните намира за установено
следното от фактическа страна :
От
приложеното ч.гр.д. № 7044/2018г. по описа на ПлРС се установява, че ищецът е
депозирал пред ПлРС заявление срещу за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК за процесните вземания. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника
при условията на чл. 47 ал.5 от ГПК и съгласно разпоредбата на чл. 415 ал.1т.2
от ГПК с разпореждане на съда е указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземането
си. Установителния иск претенция е предявен в законоустановения едномесечен
срок, поради което е допустим.
По делото се
установява, че на 01.07.2016 г. между „***“ АД, като заемодател М.К.Г., като
заемател е сключен Договор за стоков кредит № 2332181 за сумата от 2000 лв.
Съгласно договора ответникът е получил сумата по кредита в пълен размер, като
се е задължил да погасява ежемесечно по банков път сумата от 2946,28лв. на 25
вноски всяка от 117,85 лв,дължими към 21 число на месеца, с първа дължима
вноска на 21.07.2016 г. и последна на 21.08.2018 г. Страните са договорили 26,50
% ГЛП и 47,32 % ГПР, като сумата която ответникът дължи е в общ размер 2946,28
лв. По делото не се спори, че стоката за закупуването на която е предоставен
кредита е получена от ответника.
По делото е
представен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания сключен на
20.12.2016г. между „***“ ЕАД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД, че заемодателят е прехвърлил
на ищеца „А.з. с.н. в.” ЕАД вземанията, произтичащи от договори за
заем. Представен е и индивидуален
договор за прехвърляне на вземания от 19.09.2017г. сключен между
„***“ ЕАД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД, че заемодателят е прехвърлил на ищеца „А.з. с.н. в.”
ЕАД вземанията, необслужвани от
длъжниците за период над 180 дни просрочие, произхождащи от договори за
потребителски кредити, сключени от цедента с физически лица. Представено е
извлечение от приложение № 1 /19.09.2017г.
към договор за продажба и прехвърляне на вземания, от което се установява, че
вемането на „Уникредит кънсюмър“ ЕАД към
М.К.Г. е прехвърлено н.А.з.с.н.в.
От представения препис на пълномощно/л.28 от делото/, изходящо от представляващия„***“
ЕАД се установява, че дружеството е упълномощило цесионера „А.з.с.н.в. ” да
уведоми от името на цедента всички длъжници по всички вземания, които са били
цедирани по силата на сключения договор
за цесия .
Съгласно
разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД цесията има действие спрямо длъжника от деня, когато му бъде
съобщена от предишния кредитор. Безспорно е, че правно релевантно е
уведомлението, извършено от цедента, а не и такова от цесионера. Както приема
ВКС в практиката си, няма пречка предишният кредитор да упълномощи новия кредитор
да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване
не противоречи на целта на разпоредбите на
чл. 99 ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, а длъжникът може да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор (в този смисъл е Решение №137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК, постановено по
реда на чл.290 от ГПК). По делото е
представено уведомление до длъжника за извършената цесия, но не са представени
доказателства то да е получено от последния.
От заключението на ВЛ по назначената
съдебно-счетоводна експертиза, което като неоспорено от страните съдът
кредитира като вярно , обективно и компетентно се установява, че на 01.07.2017г. е направен превод в размер на
2000 лв от „***“ ЕАД по сметка на М.Г.. Видно от заключението на 21.02.2017г. е
направено погасяване на 8,02 лв застраховка и 2,61 лв редовна лихва, не са
погасени 34,21 лв лихви и 73,01 лв главница. След 21.02.2017г. вноски по
кредита не са правени и от 21.02.2017г.
Мл.Г. е изпаднал в забава. Към 02.10.2018г. размерът на непогасената
главница е 1 613,55 лв, към 19.09.2017г. размерът на непогасената
договорна лихва е 245,59 лв, от която редовна лихва до 19.09.2016г. в размер на
22,63 лв и 212,96 лв просрочена лихва до 19.09.2017г.Размерът на лихвата за
забава към 02.10.2018г. е 208,14 лв В
месечната анюитетна вноска в размер на
109,83 лв е включена главница и лихва и е добавена сумата 8,02 лв
представляваща 1/25 от застрахователната премия и по този начин е формирана
сумата 117,85 лв.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Предявен е
иск с правна квалификация по чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, - положителeн
установителен иск за установяване, че в полза на ищеца „А.з.с.н.в. ” ЕАД
съществува вземане срещу ответника в размер на сумите 1613,55 лева,
представляващи главница по 19 броя неплатени погасителни месечни вноски за
периода 21.01.2017 г. до 21.07.2018 г.; възнаградителна лихва 135,59 лева за
периода 21.03.2017 г. до 21.07.2018 г.;
обезщетение за забава 190,48 лева за периода 21.03.2017 г. до 02.10.2018
г., ведно със законната лихва от 02.10.2018 г. до окончателното изплащане.
С
подписването на договора за кредит ответникът е заявил, че е разбрал и безусловно приема Общите условия и
Погасителния план, инкорпориран в самия договор. Разпределението
на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен
установителен иск с горепосоченото правно основание, ищецът да докаже
възникването на спорното право, а ответникът - фактите, които изключват,
унищожават или погасяват това право. Предвид горепосочените материалноправни
норми, на които се основава присъденото със заповедта вземане, уважаването на
иска е обусловено от наличието на установено от ищеца валидно сключен между
ответника и третото лице „***” АД формален договор за кредит, по който
заемодателя е изпълнил задълженията си и е изрядна страна; размера и
основанието на всяко от паричните задължения, включени в прехвърленото вземане
на претендираната стойност; наличието на валиден договор за прехвърляне на
посоченото в издадената заповед по чл. 410 ГПК вземане със страни ищеца и „***”
АД и извършеното по реда на чл. 99 ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената
цесия. Респективно следва ответника да не е провел успешно доказване за точно в
количествено и времево отношение изпълнение на задължението си за връщане на
заетата сума по договора или наличието на други правопогасяващи обстоятелства.
Установи се
безспорно в производството по делото, че между ответника и „***“ ЕАД е сключен
договор за стоков кредит по силата на който ответникът, в качеството на
заемател и „***“ ЕАД е предоставил на ответника сумата 2000 лв. Ответникът не е
ангажирал по делото доказателства, че е платил задълженията си по процесния
договор и че към момента не дължи претендираните сумите за главница и лихва.
Процесуалния
представител на ответникът оспорва надлежното уведомяване за придобиване на
вземането от ищеца. С договора уреден в чл. 99 и сл. ЗЗД кредиторът по едно
вземане прехвърля същото на друго лице, като прехвърленото вземане преминава
върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности,
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Съгласно чл. 99,
ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от
деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. В приетия по
делото договор за цесия, прехвърленото вземане, което преминава към новия
кредитор е конкретно определено, чрез подробно индивидуализиране с посочване
номера на договора за кредит, имената на длъжника и сумите, които се дължат по
него. Съдът намира, че по делото се установи надлежно съобщаване на цесията на
ответника съобразно изискванията на чл. 99 ал. 4 ЗЗД. Според нормата на чл. 99
ал. 4 ЗЗД, както и задължителните указания, дадени в ТР № 142-7 от 11.XI.1954
г., ОСГК, съобщаването следва да бъде извършено от цедента /стария кредитор/.
Целта на нормативната уредба е да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение
на задължението му на лице, което не е носител на вземането. Видно от
отбелязването върху съобщенията за доставяне е , че пратката не е потърсена и
получателят отсъства от адреса.С така направените отбелязвания съдът намира,
че до ответникът не са стигнали
процесните уведомления. Действително законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомяването на длъжника за
прехвърленото вземане от неговия кредитор на друго лице, поради което
получаването на същото в рамките на съдебното производство при предявен иск за
прехвърлено вземане не може да бъде игнорирано. Но в настоящия случай това
правило не би могло да се приеме, т.е. да се приеме, че длъжникът е уведомен с
получаването на исковата молба, тъй като, видно от доказателствата е, че същия
е призован при условията на чл.47, ал.6 от ГПК и на ответникът е бил назначен
особен представител, или ответникът не е получила лично препис от исковата
молба. Ето защо, в настоящия случай, както и по-горе вече бе посочено, видно от
известията за доставяне с получател ответникът по делото, писмото изходящо от
цесионера, съдържащо уведомлението за извършената цесия, не е стигнало до
знанието на длъжника. Според съда независимо от причината, поради която до
ответникът не е стигнало уведомлението, освен ако той със свои действия е да
станал пречка да му бъде връчено това уведомление, следва да се направи извод,
че същия не е била надлежно уведомена. Независимо от условията на договора за
потребителски заем съдът счита, че не могат да бъдат игнорирани и не се
изключва приложението на нормативно установената дейност по връчване на пратки
и едва след изчерпване на процедурата, би могло да се приеме, че е редовно
връчена пратката. В случая в тежест на ищеца беше да докаже надлежно връчване
/уведомяване/ на кредитополучателя за извършеното прехвърляне на конкретното
вземане. В този смисъл съдът намира, че изискването, поставено от законовата
норма на чл.99, ал.3 и 4 от ЗЗД, не е било спазено, поради което цесията е
породила действие между стария и новия кредитор, но не и в отношенията между
новия кредитор и длъжника. Ето защо, съдът приема че длъжникът не е бил
уведомен надлежно за извършената цесия и също така не може да бъде прието, че е
бил уведомен с исковата молба, тъй като са били налице условията на чл.47, ал.6
от ГПК и на ответникът е бил назначен особен представител. Връчването на
особен представител не би могло да се приравни нито на връчване на ответника
/поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения
представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията/, нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия,
доколкото връзката с клиента му се предполага. След като не е налице надлежно
връчване на уведомлението за извършената цесия, тя все още не е произвела
действието си спрямо ответника.
По
възражението за нищожност на клаузи от договора поради противоречие със ЗПК.
Видно от процесния договор е, че същия е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит от 2010г. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В ал.2 е предвидено, че ГПР се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, а в ал. 4 е определен максимума
на ГПР – петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Предвид така посочените относими норми, в процесния случай ГПР
включва 47,32 % лихва и други разходи /такси, комисионни, възнаграждения и пр./
От значение е единствено въпросът дали съглашението за плащане на лихва в
размер на 26,50 % годишно е действително. Законът не регламентира максимум на
възнаградителната лихва, дължима за ползването на чужд капитал – парична сума.
Този максимум се налага от добрите нрави, а критерий /ориентир/ дали тези
установени в обществото норми за поведение са накърнени е законната лихва,
чиито размери съгласно чл.86, ал.2 от ЗЗД се определят от МС. С Постановление №
426 от 18.12.2014 г. МС е определил годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила
от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.
Трайно е прието в практиката, че противоречащи на добрите нрави са сделки, с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване
на друг и пр. Прието е още, подобно неравноправие, респ. неоснователно
обогатяване е налице, когато по необезпечен заем /какъвто е процесният/ е
уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща три пъти размера на законната
лихва.
Според съда, преценката за съотношението между
възнаградителната лихва и законната лихва следва да бъде направена към момента
на сключване на договора. Към 01.07.2016
г. основният лихвен процент, определен
от БНБ, е 0.01 %, което означава, че към същия момент законната лихва е 10.01
%, а нейният трикратен размер – 30.03 %. При това положение размера на
процесната възнаградителна лихва – 26,50% годишно не надвишава трикратния
размер на законната лихва и съответната клауза от процесния договор не е
нищожна като противоречаща на добрите нрави.
Съдът намира, че в случая е налице друго основание за нищожност на
договора, видно от представения договор за потребителски кредит е че последния
е разпечатан на шрифт по-малък от 12, в
противоречие на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, същия се явява
нищожен само на това основание
Предвид изложеното по -горе, съдът счита че
предявеният установителен иск, с който се иска да се признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумите за които е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д.7044/2018г. по описа на ПлРС е неоснователен и недоказан и следва да бъде
отхвърлен.
Водим от
горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от ”А.З.С.Н.В. ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, б***, представлявано от законния си представител ***и ***против М.К.Г.
с ЕГН ********** *** с петитум да се
признае за установено по отношение на ответника, че вземането на кредитора „А.З.С.Н.В.” ЕАД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, ***, представлявано от ***и ***–Изпълнителни директори, сумата
1613,55 лева, представляващи главница по 19 броя неплатени погасителни месечни
вноски за периода 21.01.2017 г. до 21.07.2018 г.; възнаградителна лихва 135,59
лева за периода 21.03.2017 г. до 21.07.2018 г.;
обезщетение за забава 190,48 лева за периода 21.03.2017 г. до 02.10.2018
г., ведно със законната лихва от 02.10.2018 г. до окончателното изплащане, за
които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. 7044/2018г. по описа на ПлРС
съществува, като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд с въззивна жалба в двуседмичен
срок от днес.
районен съдия: