№ 5916
гр. София, 30.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20251100501531 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника В. С. Я. срещу решение № 20778 от 18.11.2024 г., постановено по гр.
дело № 5986/2024 г. по описа на СРС, 63 състав, с което е уважен предявеният от Н. Б. Н.
положителен установителен иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 700 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем, сключен на 07.06.2022 г. между ищеца
Н. Б. Н. като заемодател и ответника В. С. Я. като заемополучател, със срок на връщане –
07.07.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 29.05.2023 г. до
окончателното плащане на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. 36423/2023 г. по описа на СРС.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост с доводи, че от събраните
свидетелски показания се установявала липсата на сключен между страните договор за заем
за търсената сума. Въззивникът твърди, че с плащане на сумата ищецът е погасил
задължението си към ответника да му върне предоставен заем, поради което последният не
1
дължи възстановяване на сумата. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното
решение и отхвърляне на предявения иск в цялост.
Въззиваемият Н. Б. Н. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита,
че обжалваното решение на СРС е правилно и моли да същото да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се добави и следното:
За основателността на иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест
на ищеца е да докаже, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор
за заем, по което е предоставил на ответника претендираната сума, а последният се е
задължил да я върне в посочения срок. Договорът за заем е реален договор и се счита за
сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или
друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието
за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Тежестта да докаже съществуването
на договора е върху страната, която търси изпълнение по него (чл. 154, ал. 1 ГПК), т.е.
заемодателят трябва да установи по пътя на пълно главно доказване както наличието на
съгласие за сделката с насрещната страна, така и предаване на обещаната сума.
В случая е проведено пълно и главно доказване на факта на предаване на сумата в полза на
ответника по силата на сключен заемен договор – ответникът не оспорва, че е получил от
ищеца сумата от 700 лв. по банков път, като в основанието на платежния документ е
посочено „заем“, което при липсата на други данни в достатъчна степен установява
твърдението на ищеца, че е предал паричната сума със задължение за насрещната страна да
му я върне.
Възраженията на ответника се концентрират върху оспорването на основанието за
2
получаване на сумата с твърдение, че всъщност той е предал на Н. Б. Н. 700 лв. в заем и с
процесното плащане от 07.06.2022 г. последният е изпълнил задължението си към В. С. Я. да
му ги върне. Тези твърдения остават недоказани по делото, като ответникът не е ангажирал
каквито и да било годни доказателства в тяхна подкрепа, въпреки разпределената му с
определението по чл. 140 ГПК доказателствена тежест. Постъпилото по делото писмо от
трето лице за спора – Г.Е.В., правилно не е прието като доказателство по делото, доколкото е
създадено за целите на процеса и представлява свидетелски показания в писмен вид,
събрани не по предвидения в ГПК ред, поради което и не са годно доказателствено средство.
Противно на доводите във въззивната жалба, показанията на разпитания по делото свидетел
не опровергават ищцовите твърдения за сключен между страните договор с посоченото
съдържание. Напротив – свидетелката В. Б.а Н.а, сестра на ищеца, разказва, че през м. юни
2022 г. е присъствала на телефонен разговор между брат й и В., при който ищецът обещал на
ответника да му помогне с финансови затруднения, като му преведе 700 лв., за да си плати
наема на квартирата. Уговорката била парите да бъдат върнати, като впоследствие Н. търсил
В., за да си получи обратно заетата сума, но това не се случило. Свидетелката е категорична,
че брат й не е имал финансови затруднения през този период, тъй като заедно продали общ
апартамент в края на 2021 г. и от сделката Н. разполагал с парични средства, а и развивал
собствен бизнес, поради което е убедена, че брат й не е искал заем от ответника.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал,
настоящият въззивен състав намира за доказано съществуването на облигационно
правоотношение между страните по договор за заем, по силата на който ответникът е
получил процесната сума със задължение да я върне, като липсват данни за възникване на
различно правоотношение между тях, свързано с предоставянето на парична сума в
идентичен размер. Ето защо, предявеният иск за главница се явява изцяло основателен за
сумата от 700 лв., за която следва да бъде уважен. Като е достигнал до идентични правни
изводи, СРС е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на разноски за въззивното производство,
но предвид липсата на доказателства такива да са били направени, съдът не дължи
присъждането им.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20778 от 18.11.2024 г., постановено по гр. дело № 5986/2024 г.
по описа на СРС, 63 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
3
Членове:
1._______________________
2._______________________
4