РЕШЕНИЕ
№ 30
гр. Първомай, 21.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:София С. Монева
при участието на секретаря Петя Г. Монева
като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело №
20245340100084 по описа за 2024 година
Предявен е иск по реда на чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК) с правно основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК).
Ищецът П. И. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, процесуално
представляван по пълномощие от адв. Е. И., вписана в регистъра на
Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: ***, моли
съда да признае за установено по отношение на ответника „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н. в качеството на управители и по
процесуално пълномощие от юрисконсулт Г. Г. Г., че сключеният помежду им
Договор № 1017994/13.05.2021 г. за предоставяне на потребителски кредит е
недействителен.
Излагат се фактически твърдения, че по силата на сключен между
страните Договор № 1017994/13.05.2021 г. за предоставяне на потребителски
кредит ответникът отпуснал на ищеца заем от 3 000, 00 лева при лихвен
процент от 23, 00% и годишен процент на разходите от 49, 11%.
В изпълнение на чл. 5 от съглашението, според който кредитът се
1
обезпечава с поръчителство, предоставено от Feratum Bank в полза на
кредитодателя, заемателят се задължил да заплати разсрочено на гаранта
възнаграждение от 2 790, 00 лева за осигуреното обезпечение съгласно
Договор за гаранция.
Навежда се, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22
от ЗПК, тъй като не удовлетворява императивните изисквания на чл. 11, ал. 1,
т. 10 и т. 20 от ЗПК – не съдържа пълна, точна и ясна информация за
разходите, включени при изчисляването на годишния процент на разходите, и
че в нарушение на чл. 19, ал. 1 от ЗПК посоченият такъв не съответства на
действително прилагания, тъй като при формирането му би следвало, но не
участва таксата за осигуряване на поръчителство, което заобикаля забраната
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК да не надхвърля пет пъти законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута. Не е записан в договорното
съдържание и размерът на лихвения процент на ден при упражняване на
правото на отказ, както изисква чл. 11, ал. 1, т. 2 от ЗПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. №
1438/24.04.2024 г., с който ответникът чрез пълномощника си застъпва
становище за неоснователност на иска с доводи, че на 05.11.2023 г. е
прехвърлил вземанията, произтичащи от процесния договор, в полза на Most
Finance, и не е надлежна страна по спора.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява,
като с Молби вх. № № 3387/20.09.2024 г., 4282/19.11.2024 г. и 191/13.01.2025
г., депозирани от пълномощника му, поддържа исковата претенция, а
ответното дружество не изпраща процесуален представител.
Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на
наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:
От приобщените документи се установява, че по силата на сключен
между страните в електронна форма Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1017994/13.05.2021 г. (л. 8 – л. 10) и приложимите
към него Общи условия ответникът отпуснал паричен заем от 3 000, 00 лева
на ищеца, който следвало да му възстанови заемната сума и да му заплати
лихва от 690, 00 лева при лихвен процент от 23, 00% и годишен процент на
разходите от 49, 11%, или общо 3 690, 00 лева, на 12 месечни вноски, първата
2
от които дължима се на 12.06.2021 г.
Чл. 5 от заемния контракт гласи, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на дружеството
кредитор, и след одобряването му от него обезпечителната уговорка не
подлежи на отмяна нито от кредитополучателя, нито от обезпечаващото
чуждия дълг лице. В същата клауза е поместено декларативно изявление на
заемателя, че сам и недвусмислено е избрал предложеното юридическо лице за
поръчител и че е запознат както с правото си да посочи като такъв и
физическо лице, което да бъде одобрено от кредитора в процедурата за
кандидатстване, така и с обстоятелството, че и в двата случая разполага с
еднаква възможност да получи кредит при едни и същи търговски условия.
От приложения към исковата молба Погасителен план (л. 11),
съставляващ неразделна част към Договор за гаранция № 1017994, който не
фигурира сред доказателствените материали, но съществуването му се приема
за доказано на основание чл. 190, ал. 2, във вр. с чл. 161 от ГПК като
последица от неоснователното бездействие на ответника да го представи в
изпълнение на задължението си по чл. 190, ал. 1 от ГПК, е видно, че с него
ищецът се е ангажирал да плати на „Фератум Банк” възнаграждение за
гаранция от 2 790, 00 лева, разсрочено в периода от 12.06.2021 г. до 08.05.2022
г. на 12 месечни вноски.
Според заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза (л.
75 – л. 763), което се кредитира като обективно и компетентно изготвено, при
изчисляването на уговорения в договора годишен процент на разходите от 49,
11% участва единствено възнаградителната лихва от 690, 00 лева, но ако освен
нея като компонент при пресмятането му се прибави и възнаграждението за
гарант, величината му нараства на 403, 97%.
При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл.
235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:
Ищецът отправя срещу ответника процесуално допустим установителен
иск за прогласяване недействителността на сключен помежду им Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1017994/13.05.2021 г. В указания
контекст е необходимо да се отбележи, че противопоставеното с отговора
възражение за липса на процесуална легитимация у ответното дружество да
отговаря по претенцията, тъй като на 05.11.2023 г. е продало на Most Finance
3
вземанията си, произтичащи от процесната сделка, е неоснователно.
Достоверни доказателства за твърдяната цесия и за съобщаването й на
длъжника не са ангажирани. Представените такива – разпечатка от
счетоводната система на ответника и издадено от него удостоверение,
документират изгодни нему обстоятелства, поради което не се ползват с
доказателствена стойност. Дори все пак да се приеме, че е налице такова
прехвърляне, правният интерес на ищеца да внесе яснота в отношенията си с
първоначалния кредитор, като установи с влязло в законна сила решение
несъществуването на договорната връзка помежду им, не би отпаднал.
В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно
решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно
решение № 5/30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се застъпва, че
недействителността на сделките е родово понятие и обхваща тези от тях,
които са с недостатък, осуетяващ желаното от страните правно действие.
Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на
обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл.
26-35 от ЗЗД.
Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно
състояние, което го лишава от правни последици още от момента на
сключването му, без да може да се санира. Освен това настъпва по право и е
абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на
нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен ред.
Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от
ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите
нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен
предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание,
както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други
закони.
Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданското
съдопроизводство, когато е сезиран с иск по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК за
обявяване на нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея, съдът
е обвързан да се произнесе само по наведения в исковата молба порок (в този
смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020
г., ОСГТК).
4
В конкретния случай ищецът оспорва валидността на Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1017994/13.05.2021 г. с фактически
доводи за наличие на недостатъци по чл. 22 от ЗПК, които по правилото на чл.
154, ал. 1 от ГПК трябва да докаже пълно – а именно неспазване на
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от ЗПК.
Бидейки сключено от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1,
ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, процесното
съглашение се квалифицира от чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка. С
оглед спецификата на насрещните престации и профила на контрагентите
същата се регулира от специалния ЗПК, който транспонира в българското
законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.),
наричана Директива 2008/48/ЕО, а по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в
приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.
Особеният регламент на договора за потребителски кредит в ЗПК го
характеризира като формален предвид изискваната от чл. 10, ал. 1 от ЗПК за
неговата действителност писмена форма, консенсуален или реален в
зависимост от това, дали за сключването му наред със съгласуването на
взаимно адресираните волеизявления е необходимо и предаване на заетите
парични средства или предмети, двустранен или едностранен, т. е. създаващ
задължения и за двете или само за едната страна, и възмезден поради
обвързването на кредитодателя с оглед на очаквана насрещна облага.
Като разновидност на договора по чл. 9, ал. 1 от ЗПК този за заем за
потребление по правната си същност, закрепена в чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и
субсидиарно важима по предписанието на чл. 288 от ТЗ, е неформален,
реален, едностранен и безвъзмезден. При него заемодателят предава пари или
други заместими вещи в собственост на заемателя, който се обременява да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а според
чл. 240, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е договорена писмено.
Чл. 10, ал. 1 от ЗПК повелява кредитната сделка да се оформи писмено
на хартиен или друг траен носител на ясен и разбираем език в еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра, със следните
реквизити, визирани в чл. 11, ал. 1 от ЗПК: датата и мястото на сключване (т.
5
1); вида на предоставения кредит (т. 2); името, единния граждански номер
(личен номер или личен номер за чужденец), постоянния и настоящия адрес
на потребителя (т. 3); името/наименованието, правноорганизационната форма,
кода по БУЛСТАТ или ЕИК и адреса/седалището на кредитора (т. 4); данните
по т. 3 за физически лица и по т. 4 за еднолични търговци и юридически лица
– когато участва кредитен посредник (т. 5); договорния срок (т. 6); общия
размер на кредита, който в §1, т. 3 от ДР на ЗПК е дефиниран като
максималния размер (лимит) или общата предоставяна сума, както и
условията за усвояването му (т. 7); стоката или услугата и нейната цена в брой
– когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за такава или при
свързани договори за кредит (т. 8); лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния, както и периодите, предпоставките и процедурите за
промяната му (т. 9); методиката за изчисляване на референтния лихвен
процент съгласно чл. 33а от ЗПК (т. 9а); годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, с посочване на взетите предвид допускания по
определения в Приложение № 1 към закона начин (т. 10); условията за
издължаване, включително погасителен план с информация за размера, броя,
периодичността и датите на погасителните вноски, последователността на
разпределението им между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването (т. 11); информация за
правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
договорното изпълнение, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания, посочващ дължимите такива,
сроковете и условията за извършването им, разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата
на лихвения процент, и допълнителните разходи, когато е приложимо (т. 12);
извлечение за периодите и условията за плащане на свързаните повтарящи се
или еднократни разходи и лихвата, когато те трябва да се заплатят без
главницата (т. 13); всички разходи за откриване и обслужване на една или
повече банкови сметки, предназначени за усвояване и погасяване на кредита,
освен ако откриването им не е доброволно, и за използване на платежен
инструмент, позволяващ едновременното извършване на предоставяне на
6
кредита и неговото погасяване, както и всички други разходи, произтичащи от
договора, и условията, при които могат да бъдат променяни (т. 14);
приложимия при просрочени плащания лихвен процент, изчислен към
момента на сключване на договора, начините за променянето му, както и
стойността на всички разходи, които се дължат при неизпълнение (т. 15);
предупреждение за последиците за потребителя при забава на вноските (т. 16);
наличието на свързани с договора нотариални и други такси, ако има такива
(т. 17); изискуемите се обезпечения (т. 18) и застраховки (т. 19); наличието или
липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока и условията за
неговото упражняване, включително информация за задължението му да
погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и
за размера на лихвения процент на ден (т. 20); информация за правата на
потребителя по чл. 27 и чл. 28 от ЗПК и условията за упражняването им (т.
21); правото на предсрочно погасяване на кредита, реда за неговото
осъществяване и когато е необходимо, информация за правото на кредитора на
обезщетение в случаите по чл. 32 от ЗПК, както и начина за неговото
изчисляване (т. 22); реда за прекратяване на договора за кредит (т. 23);
наличието на извънсъдебни способи за решаването на спорове и за
обезщетяване на потребителите във връзка с предоставяне на потребителски
кредит, както и условията за тяхното използване (т. 24); другите клаузи (т. 25);
адреса на Комисията за защита на потребителите като контролен орган по
спазване изискванията на ЗПК (т. 26) и подписи на страните (т. 27). От чл. 11,
ал. 2 от ЗПК се изисква да е подписана от тях и всяка страница от общите
условия, ако такива са приложими.
Чл. 11, ал. 1 от ЗПК имплементира насоките на чл. 10, §2 от Директива
2008/48/ЕО, който, както многократно подчертава Европейския съд,
допринася за постигане на набелязаната в Съображенията й 7 и 9 цел – пълна
и наложителна хармонизация в областта на потребителското кредитиране за
осигуряване на високо и равностойно равнище на защита на интересите на
всички потребители в Европейския съюз и за улесняване изграждането на
добре функциониращ вътрешен пазар. Познаването и правилното разбиране
от страна на потребителя на данните по чл. 11, ал. 1 от ЗПК е от особена
важност за него, тъй като му позволява да прецени обхвата на договорните си
задължения, да сравни офертите и да вземе информирано решение дали да се
обвърже с предлаганите условия, както и да ги съблюдава точно (в този
7
смисъл Решение на Съда от 21 април 2016 година по дело C-377/14).
В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да
заложи ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за
нарушение на националните разпоредби по приложението на този общностен
акт, в чл. 22 от ЗПК (в редакцията, обн. ДВ, бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от
31.08.2010 г.) българският законодател е въздигнал неспазването на чл. 10, ал.
1 и чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 от ЗПК, които са формулирани по примера на
чл. 10, §1 и §2, букви „г”, „д”, „е”, „ж”, „з”, „и” и „п” от Директива
2008/48/ЕО, в основание за недействителност на договора.
Съотнесена към очертаната нормативна рамка, конкретната фактическа
обстановка сочи, че между ответното дружество, от една страна като
„Кредитор”, и ищеца, от друга страна като „Кредитополучател“, е сключен по
електронен път формален, реален, двустранен и възмезден Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1017994/13.05.2021 г. (л. 8 – л. 10) с
атрибутите по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД при Общи условия. Страните еднопосочно
твърдят, а и по делото е приложен по реда на чл. 184, ал. 1, изр. 1 от ГПК
материализиращият частните им уговорки електронен документ,
възпроизведен на хартиен носител като препис, заверени от ищеца, който
доказва, че в изискуемата се от чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмена форма са
съгласували воля за предаването на сумата от 3 000, 00 лева в собственост от
заемодателя на заемателя с насрещно задължение на последния разсрочено на
12 месечни вноски да я върне и да заплати лихва от 690, 00 лева при лихвен
процент от 23, 00%.
При така дадената формулировка съдържанието на договора не
удовлетворява критерия за яснота, пълнота и прозрачност по чл. 11, ал. 1, т. 10
и т. 20 от ЗПК, което влече недействителността му при предпоставките на чл.
22 от ЗПК.
Аргументите са следните:
По смисъла на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК и чл. 19 във вр. с чл. 3, б. „и“
от Директива 2008/48/ЕО годишният процент на разходите (ГПР) изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), и се
представя като годишен процент от общия размер на предоставения кредит,
8
изчислен по формула съгласно Приложение № 1 към ЗПК (Приложение I от
Директива 2008/48/ЕО), като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК забранява да бъде
по-висок от пет пъти законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република
България, а водещите до надхвърляне на прага клаузи са обявени от чл. 19, ал.
5 от ЗПК за нищожни.
Реквизитите по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК са съществена гаранция за
потребителския интерес, тъй като целта на уредбата на ГПР, отбелязана в
Съображения 19, 31 и 43 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО, е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването му и по този начин да
служи за унифициран показател за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на тази информация законодателят урежда
като порок от толкова висока степен, че в чл. 22 от ЗПК изключва валидността
на договарянето. В такава насока е трайната съдебна практика на СЕС,
намерила израз в Решения от 04.03.2004 г. по дело C-264/02, от 09.11.2016 г. по
дело C-42/15 и от 21.03.2024 г. по дело C-714/22.
Формално по предписанието на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора са
записани дължимата се обща сума по кредита от 3 690, 00 лева (главница и
договорна лихва) и HM< от 49, 11%, който не надхвърля предела по чл. 19, ал.
4 от ЗПК, но в разрез с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК информацията за величината
му не съответства на действително прилаганата спрямо потребителя.
В чл. 5 от заемния контракт е записано, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на кредитора. От
поместеното в цитираната клауза декларативно изявление на заемателя се
изяснява, че от него се изисква да осигури поръчител – лице, одобрено от
кредитодателя, като посочи или предложено от последния юридическо лице,
или физическо лице, с уговорката, че който и да било вариант дава еднаква
възможност за кредитиране.
Конкретните параметри на обезпечението са уредени с отделен Договор
за гаранция № 1017994. По делото е приложен само Погасителният план (л.
11) към него, от който е видно, че е сключен между ищеца и „Фератум Банк” и
9
че предвижда плащане от страна на първия на възнаграждение за гаранция в
размер на 2 790, 00 лева, разсрочено в периода от 12.06.2021 г. до 08.05.2022 г.
на 12 месечни вноски.
Независимо че се дължи в полза на различен от кредитодателя субект,
визираното възнаграждение възмездява задължителна за сключването на
договора за заем допълнителна услуга и респективно се явява пряко свързан с
него и известен на кредитора разход, който по правилата на чл. 19, ал. 1 и §1, т.
1 от ДР на ЗПК и Съображение 20 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО би
следвало (в този смисъл Определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д.
№ 578/2022 г., III г. о.), но не е включен в общия разход по кредита –
обстоятелство, доказано от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза.
При внимателен прочит на клаузата на чл. 5 от договора се оказва, че
гарантирането – било от платен, било от личен поръчител, се явява
задължително условие за отпускане на заема, доколкото изборът на заемателя
е сведен единствено до това, кое да бъде лицето гарант. Едната му опция е да
посочи предложеното от кредитора юридическо лице, а другата – някое
физическо лице. Втората алтернатива обаче е изцяло зависима от одобрението
на заемодателя, без по никакъв начин да са обективирани критериите за
даването му. Всичко казано говори за тенденциозно предразположена от
финансовата институция обстановка, заставяща потребителя, който всякога е
в положение на по-слабата страна, както от гледна точка на преговорните
възможности, така и на степента на информираност, което го принуждава да
се съгласи с предварително формулираните от търговеца параметри, без да
може да им повлияе, да встъпи в договор за гаранция с одобреното от него
трето лице и да се обремени с финансовата му тежест. След като числовото й
изражение не участва във формулата на ГПР, неговият размер от 49, 11%
очевидно е заблуждаващо по-нисък от реалния. Казаното проличава от
изчисленията на вещото лице, които показват, че ако освен възнаградителната
лихва като компонент при пресмятането му се прибави и възнаграждението за
гарант, величината му нараства на 403, 97%.
Налице е и друг недостатък от приложното поле на чл. 22 от ЗПК – а
именно в отклонение от чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК не е конкретизиран
приложимият дневен лихвен процент при упражняване на правото на отказ от
договора.
10
Изложените разсъждения мотивират решение за уважаване на иска за
прогласяване нищожността на договора на основание чл. 22 от ЗПК.
С оглед на изхода на спора съобразно чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата (ЗА) ответникът следва да бъде осъден да
възстанови на ищеца съдебните му разходи от общо 397, 60 лева, от които за
внесена държавна такса – 147, 60 лева, и за възнаграждение за вещо лице за
изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза – 250, 00 лева, както и да заплати
на процесуалния му пълномощник адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2,
изр. 1 от ЗА.
Нормата урежда правото на адвокат, оказал безплатна правна помощ
при условията на чл. 38, ал. 1 от ЗА, да бъде възмезден за положения труд от
насрещната страна, ако в съответното производство същата е осъдена за
разноски, като възнаграждението му се определя от съда в размер не по-нисък
от заложения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (НМРАВ).
Както вече се отбеляза, ответното дружество е отговорно по чл. 78, ал. 1
от ГПК, а представеният Договор за правна защита и съдействие от 05.02.2024
г. (л. 12), в който е удостоверено, че адв. Е. И. е била ангажирана с
безвъзмездно процесуално представителство на своя доверител в хипотезата
на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, се явява достатъчно доказателство за нейното
осъществяване, след като опровергаващи я сведения не са приобщени (в този
смисъл Определение № 118/15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1469/2020 г., I т.
о., Определение № 162/28.04.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5096/2021 г., III г. о.,
Определение № 50041/27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2701/2022 г., I г. о.,
Определение № 50041/15.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 330/2022 г., I т. о.,
Определение № 365/17.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 894/2017 г.,
Определение № 163/13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г, І г. о.,
Определение № 95/19.02.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1451/2014 г. и др.).
С Решение на СЕС (втори състав) от 25 януари 2024 година по дело C-
438/22, което е задължително за всички съдилища на основание чл. 633 от
ГПК, е прието следното тълкуване на чл. 101, §1 и §2 от ДФЕС, във вр. с чл.
4, §3 от ДФЕС: ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, §1 от ДФЕС,
11
националният съд е длъжен да откаже да я приложи по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тя не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение и когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските
услуги. СЕС е посочил също, че национална уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед
на целта” по смисъла на чл. 101, §1 от ДФЕС.
В контекста на произнасянето на СЕС ВКС константно се придържа към
становището, аргументирано в Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. №
1908/2022 г., I т. о., че поради несъответствие на НМРАВ с правото на ЕС
регламентираните с нея размери могат да служат единствено като ориентир
при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за
съда, който следва да ги прецени с оглед цената на предоставените услуги,
вземайки предвид вида на спора, интереса, естеството и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото.
Като се вземе предвид, че конкретната е невисока, че цената на иска е 3
690, лева, а правната помощ в интерес на ищеца обхваща изготвяне на
исковата молба, молба за отстраняване на нередовностите й и молба по хода
на всяко от проведените пет открити съдебно заседание без участие в тях, се
достига до извод, че на адв. Е. И. се полага адвокатско възнаграждение от 669,
00 лева, съвпадащо с минималното по чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ. С
начисляване на ДДС, съобразно §2а от Допълнителните разпоредби на
НМРАВ (в този смисъл Определение № 50093/11.05.2023 г. на ВКС по т. д.
1638/2021 г., ІІ т. о.), доколкото, съгласно приложените Акт №
160422303448621/22.08.2023 г. за регистрация по ЗДДС и Протокол №
**********/22.08.2023 г., издадени от Териториална дирекция при
Национална агенция за приходите – Пловдив, довереникът е регистриран по
ЗДДС – се присъждат 802, 80 лева.
12
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Договор № 1017994/13.05.2021 г. за
предоставяне на потребителски кредит, сключен между „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н. в качеството на управители и по
процесуално пълномощие от юрисконсулт Г. Г. Г., от една страна като
„Кредитор”, и П. И. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, процесуално
представляван по пълномощие от адв. Е. И., вписана в регистъра на
Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: ***, от
друга страна като „Кредитополучател“, е недействителен.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н. в качеството
на управители и по процесуално пълномощие от юрисконсулт Г. Г. Г., да
заплати на:
П. И. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, процесуално представляван по
пълномощие от адв. Е. И., вписана в регистъра на Адвокатска колегия –
Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: ***, сумата от 397, 60 лева
(триста деветдесет и седем лева и шестдесет стотинки) –
съдебноделоводни разноски за държавна такса за разглеждане на иска и
за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза, и
адв. Е. И., вписана в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес
за съдебна кореспонденция: ***, сумата от 802, 80 лева (осемстотин и
два лева и осемдесет стотинки) – адвокатско възнаграждение с начислен
ДДС за процесуална защита на ищеца П. И. К., ЕГН: **********, с адрес:
***.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от решението чрез процесуалните им
представители.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Първомай: __________п_____________
13
СМ/ПМ
14