Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260225
гр.Бургас, 10.03.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47–ми наказателен състав, в публично
заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОДОР МИТЕВ
При участието на секретаря *, като разгледа НАХД № 5044
по описа на БРС за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод жалба на
М.Г.П. с ЕГН: **********, адрес: ***, адрес за призоваване: гр. Бургас, ул. „*I” *, вх. *, ет. *, офис * чрез
адв. А. Г. ***, срещу Наказателно постановление № */29.10.2020г.,
издадено от Директора на ОДМВР-Бургас, с което на основание чл. 209а, ал. 1 от
Закона за здравето за нарушение на чл. 63, ал. 1 от ЗЗ на жалбоподателя е
наложено административно наказание „Глоба” в размер на 300 лева.
С жалбата се моли за отмяна на атакуваното наказателно
постановление.
В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно
призован, не се явява лично, като се представлява от адв. Г. ***, надлежно
упълномощена, която поддържа жалбата, като посочва, че са налице допуснати
процесуални нарушения изразяващи се в разминаване в описанието на нарушението в
АУАН и наказателното постановление. Алтернативно посочва, че се касае за
маловажен случай.
Административнонаказващият орган – ОДМВР - гр. Бургас, не
изпраща представител, като в постъпило становище моли за потвърждаване на НП,
като под евентуалност прави възражение за прекомерност на размера на
адвокатското възнаграждение.
Съдът след като се запозна с материалите по делото и
становищата на страните, приема, че жалбата е подадена в рамките на
седемдневния срок за обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН. Видно от разписката НП е
връчено на жалбоподателя на 10.11.2020г., а жалбата е депозирана на 11.11.2020г.
Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване
акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна, като съдът след като
прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията
си по съдебния контрол намира за установено следното:
На 27.04.2020 г. св. Евгени И.-
служител във 02 РУ при ОДМВР-Бургас, извършвал обход в гр. Бургас, ж.к.
„Славейков“. Зад блок 16 свидетелят забелязал жалбоподателят П., който се
намирал заедно с друго лице- св. Нинов, на площадка за футбол, като двамата
играели.
Св. И. съставил на жалбоподателя
АУАН с бл. № 203504, квалифицирайки нарушението като такова по чл. 63, ал.1 ЗЗ.
В акт било записано, че „лицето е установено да посещава обществено място,
площадка за футбол…като играе футбол, с което е нарушил въведената в т. I, подточка 1 от
Заповед № РД-01-143/20.03.20 г. изм. и допълн. Заповед № РД-01-239/26.04.2020
г. на министъра на здравеопазването…“. Актът бил предявен на П., който го
подписал и получил препис от него, като не били записани възражения.
Въз основа на АУАН, на 29.10.2020г. било издадено и атакуваното НП, като административнонаказващият
орган не констатирал нередовности при съставяне на АУАН, поради което и наложил
на жалбоподателя административно наказание „Глоба” в размер на 300 лева. В
постановлението било записано, че лицето „е установено, че се намира на открито
обществено място…като бил без поставена защитна маска за лице или друго
средство, покриващо носа и устата, с което нарушил въведената в т. I, подточка 9
от Заповед № РД-01-124/13.03.2020 г., допълнена със Заповед № РД-01-197/11.04.2020
г., изменена със Заповед
№ РД-01-236/24.04.2020 г. на министъра
на здравеопазването…“.
Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните
по делото материали по АНП, както и писмените и гласни доказателства, събрани в
хода на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло. Налице е
разминаване в свидетелските показания по отношение на броя на лицата и по отношение
на това дали са носели маски, което обаче не е относимо. Съдът кредитира
показанията на св. Нинов, че заедно с жалбоподателя са имали поставени маски,
тъй като такова обстоятелство не е описано в съставения акт.
Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна
проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и
обоснованост, както и относно справедливостта на наложеното административно
наказание и предвид така установената фактическа обстановка, направи следните
правни изводи:
Наказателното постановление е издадено от компетентен
орган, а АУАН е съставен от компетентно (териториално и материално) лице, видно
от приложената по делото (л.8) Заповед № 251з-1247 от 24.03.2020 г. на
директора на ОДМВР- Бургас. Административнонаказателното производство е
образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН.
Независимо от
горното, съдът намира, че са допуснати съществени процесуални нарушения при
издаването на наказателното постановление, нарушаващи разпоредбата на чл. 57 от ЗАНН и възпрепятстващи възможността на лицето да организира защитата си.
Производството по
установяване на административни нарушения и налагане на административни
наказания чрез съставяне на АУАН и издаване на НП е строго формализиран процес
и ЗАНН урежда изчерпателно процедурата и реквизитите, които трябва да съдържат
съответните актове. Съгласно чл. 36 ал. 2 от ЗАНН административнонаказателно
производство се образува със съставяне на акт за установяване на извършеното
административно нарушение, а съгласно чл. 52 ал. 1 от същия закон наказващия
орган е длъжен да се произнесе по преписката в едномесечен срок (който както
стана вече дума е инструктивен). Последното означава, че наказващият орган е
сезиран и дължи произнасяне относно наличието или липсата на извършено от
посоченото в АУАН лице на съответното административно нарушение - с дадената му
в същия акт фактическо описание и правна квалификация. Със съставянето на АУАН
на соченото като нарушител лице се “повдига обвинение” за конкретно извършено
нарушение с индивидуализиращите го белези – деяние, дата и място на извършване.
От този момент за лицето възниква възможност да се защитава срещу вмененото му
нарушение и именно в тази връзка ЗАНН поставя като абсолютно условие за
законосъобразното издаване на НП, АУАН да е бил редовно връчен на нарушителя. В
този смисъл е недопустимо с НП лицето да бъде наказано за административно
нарушение, с правна квалификация различна от тази дадена в АУАН или със същата
правна квалификация, но с различно описание на съставомерните признаци – т.е. –
на практика за различно деяние.
В конкретния случай в
АУАН е посочено, че „лицето е установено да посещава обществено място, площадка
за футбол…като играе футбол, с което е нарушил въведената в т. I, подточка 1 от
Заповед № РД-01-143/20.03.20 г. изм. и допълн. Заповед № РД-01-239/26.04.2020
г. на министъра на здравеопазването…“. Очевидно е прието, че деянието на
жалбоподателя се изразява в посещаването на обществено място, като от страна на
актосъставителя правилно са цитирани относимите заповеди, тъй като с т. 1 от Заповед
№ РД-01-239/26.04.2020 г. се преустановяват се посещенията на спортни и детски
площадки и съоръжения на открити и закрити обществени места.
От друга страна, в
постановлението е записано, че лицето „е установено, че се намира на открито
обществено място…като бил без поставена защитна маска за лице или друго
средство, покриващо носа и устата, с което нарушил въведената в т. I, подточка
9 от Заповед № РД-01-124/13.03.2020 г., допълнена със Заповед №
РД-01-197/11.04.2020 г., изменена със Заповед № РД-01-236/24.04.2020 г. на министъра на здравеопазването…“. Цитирана
е Заповед № РД-01-197/11.04.2020 г., съгласно която всички лица, когато се
намират в закрити или на открити обществени места (в т.ч. транспортни средства
за обществен превоз, търговски обекти, паркове, църкви, манастири, храмове,
зали, улици, автобусни спирки и др.) са длъжни да имат поставена защитна маска
за лице за еднократна или многократна употреба или друго средство, покриващо
носа и устата. Иначе казано, АНО е приел за извършено деяние липсата на
поставена маска на лицето на жалбоподателя.
От съпоставката на
фактическите описания на извършеното от жалбоподателя в АУАН и НП е видно, че в
двата акта са описани различни деяния, съдържащи различни съставомерни
признаци, представляващи неизпълнение на задължения, въведени с различни
заповеди на министъра на здравеопазването.
Несъответствието на
посочената в наказателното постановление форма на деятелност (изпълнително
деяние) с тази посочена в АУАН пряко влече до извод за невъзможност да се
индивидуализира конкретното нарушение, за което наказващият орган е наложил
наказание, като така допуснатото процесуално нарушение не би могло да бъде
„санирано”. Приемането на обратното обезсмисля съставянето на акт, тъй като
едва за първи път с постановлението се очертават съставомерните факти, срещу
които наказаното лице да се защитава- възможност, която законът му гарантира на
по-ранен етап. Така неминуемо се накърнява правото на защита на жалбоподателя
по начин, който влече единствено извод за незаконосъобразност на обжалваното
постановление.
Съдът намира, че освен
горепосоченото е налице още едно нарушение. Съгласно санкционната разпоредба на
чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ към датата на издаване на постановлението, който наруши
или не изпълни въведени от министъра на здравеопазването или от директор на
регионална здравна инспекция противоепидемични мерки по чл. 63, ал. 4 или 7 и
чл. 63а, ал. 1 или 2, освен ако деянието не съставлява престъпление, се наказва
с глоба от 300 до 1000 лв., а при повторно нарушение - от 1000 до 2000 лв.
Като нарушена обаче е посочена
разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от ЗЗ, която към датата на постановлението пък
предвижда, че при непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите от
епидемично разпространение на заразна болест по чл. 61, ал. 1, с цел защита и
опазване живота и здравето на гражданите, се обявява извънредна епидемична
обстановка. Иначе казано, последната разпоредба не е визирана в разпоредбата на
чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ, а и не въвежда задължение за гражданите.
Видно е, че е налице разминаване
между посочената санкционна разпоредба и сочената за нарушена разпоредба, която
дори не предвижда административно задължение. По този начин не става ясно какво
нарушение в крайна сметка в вменено във вина на жалбоподателя и по кой законов
текст.
Възможно е АНО да е имал
намерение всъщност да визира разпоредбите на чл. 209а, ал. 1 и чл. 63, ал. 1 от
ЗЗ, действали към датата на проверката- 27.04.2020 г. Съгласно редакцията на чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ
към тази дата, който наруши или не изпълни въведени с акт на министъра на
здравеопазването или директор на регионална здравна инспекция противоепидемични
мерки по чл. 63, ал. 1 или 2, освен ако деянието съставлява престъпление, се
наказва с глоба от 300 до 1000 лв., а при повторно нарушение от 1000 до 2000
лв. Съгласно редакцията на чл. 63, ал. 1 пък към тази дата при възникване на
извънредна епидемична обстановка министърът на здравеопазването въвежда
противоепидемични мерки на територията на страната или на отделен регион.
Когато обаче се издава
наказателно постановление, при което се прилагат разпоредби, чиито редакции са
претърпели промени, следва да бъде посочена съответната редакция, която АНО
прилага. В противен случай се достига до необходимост от тълкуване на волята на
наказващия орган от страна на съда (както в предния абзац), което обаче е
недопустимо в административнонаказателното производство. По този начин на
практика за първи път биха се очертали признаци от състава на нарушението.
Недопустимо е да се приеме, че волята на наказващия орган се е предполагала.
Това означава наказаният да бъде поставен в положение да гадае коя измежду
всички възможни редакции на всяка една посочена законова разпоредба е имал
предвид наказващият орган. Подобно изискване не може да се вменява в тежест на
санкционираното лице, тъй като процесуалният закон не е предвидил такова
задължение, а нито АНО, нито съдът могат да вменяват нови процесуални задължения
на административнонаказателноотговорните лица. Не само жалбоподателят, но и
съдът е поставен в положение да предполага действителната воля на АНО. Да се
приеме обаче, че съдът с въззивното си решение може за пръв път да укаже, че
всъщност АНО се е позовал на стара редакция на разпоредбата, би означавало
съдът да измени с въззивното решение правната квалификация на деянието, с каквото
правомощие той не разполага. Нещо повече, напълно е възможно съдът при едно
такова тълкуване да вложи смисъл, какъвто всъщност не е имал предвид АНО.
Предвид това, посочените от органа разпоредби следва да бъдат приети така,
както са описани, като преценката за законосъобразност следва да се извършва
единствено и само по отношение на тях. В конкретния случай, доколкото не е
посочено изрично нещо друго по отношение на нито една от двете разпоредби-
сочената за нарушена и санкционната, съдът приема, че същите са приложени в
редакциите им към момента на съставянето на НП, при което както бе посочено
по-горе, е налице разминаване. Освен това, поведението на жалбоподателя не може
да се приеме за нарушение на чл. 63, ал. 1 от ЗЗ в тази редакция, тъй като
липсва предписано задължение.
Предвид всички тези
обстоятелства, съдът намира, че обжалваното наказателно постановление е незаконосъобразно
и следва да се отмени изцяло.
Съгласно разпоредбата на чл. 63,
ал. 3 от ЗАНН, ред. ДВ, бр. 94 от 2019 г., в съдебните производства по ал. 1
страните имат право на присъждане на разноски по реда на
Административнопроцесуалния кодекс. Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. От
изложеното следва, че в полза на жалбоподателя действително следва да бъдат
присъдени разноски за адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 144 АПК
субсидиарно се прилагат правилата на ГПК. В случая е представен договор за
правна защита (л. 23), в който е отразено, че е заплатено в брой адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв. По делото е направено възражение за
прекомерност, а съгласно чл. 63, ал. 4 от ЗАНН, ДВ, бр. 94 от 2019 г., ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата. Съдът намира, че действително делото не се характеризира с
фактическа и правна сложност, тъй като делото приключи в едно съдебно
заседание, като безспорно фактическата обстановка не може да се характеризира с
някаква сложност. Предвид на това, адвокатското възнаграждение следва да бъде
намалено до предвидения минимум съгласно чл. 18, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2
от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения- 300 лв.
Доколкото се прилага чл. 205 от АПК, по аргумент от който за разноските,
направени от жалбоподателите при обжалване на актове отговаря юридическото
лице, представлявано от органа, издал акта, съдът намира, че следва да осъди
ОДМВР-Бургас да заплати сторените в настоящото производство разноски, намалени
по съображенията, изложени по-горе.
Така мотивиран, на основание чл.63, ал.1, предл.3 ЗАНН,
Бургаският районен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № */29.10.2020г., издадено от Директора на ОДМВР-Бургас, с което на
основание чл. 209а, ал. 1 от Закона за здравето за нарушение на чл. 63, ал. 1
от ЗЗ на М.Г.П. с ЕГН: **********, адрес: ***, адрес за призоваване: гр.
Бургас, ул. „*I” *, вх. *, ет. *, офис * чрез адв. А. Г. ***, е наложено
административно наказание „Глоба” в размер на 300 лева.
ОСЪЖДА ОДМВР-Бургас да заплати на М.Г.П. с
ЕГН: **********, адрес: ***, съдебно-деловодни разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 (триста) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр. Бургас в 14 -
дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението
да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОДОР МИТЕВ
Вярно с оригинала: Д.Б.