РЕШЕНИЕ
№ 22076
гр. София, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. Т.А
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. Т.А Гражданско дело №
20251110101825 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от
ЗПК, от Н. С. Т. срещу „К.“ ЕООД за прогласяване на нищожност на Договор за
потребителски кредит №*********/15.03.2024 г.
В искова молба са изложени твърдения, че страните са сключили договора
за кредит, по който ищецът е договарял като потребител. Предоставена е заемна
сума от 2200 лв., при ГПР 62,27 %, с фиксиран лихвен процент от 50 %, с
уговорка за обезпечение:поръчител или банкова гаранция. Намира съглашението
за недействително поради противоречие със закона, а именно чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, в т.ч. липсва ясна методика за формиране на ГПР, доколкото обявеният
ГПР не съответства на действителните общи разходи по кредита, каквото
естество има неустойка по чл.18, ал.1 от договора. Същата се начислява при
неизпълнение на чл. 6, ал. 1, която клауза е нищожна.
Ответникът не спори по сключването на договора за заем, който настоява,
че е действителен и в съответствие с изискванията на ЗПК, за което излага
подробни съображения, в т.ч. оспорените клаузи са индивидуално уговорени, с
оглед факта, че потребителят сам е избрал параметрите и условията му; ГПР е в
съответствие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като същият и компонентите са обявени
точно към датата на сключването му, а уговорената неустойка не е и не следва да
бъде включена в ГПР, не е част от основните престации по договора и нейната
недействителност не води до такава на цялото заемно съглашение. Неустойката е
уговорена по правилата на договорната свобода и при фактически състав, който
настъпва след сключване на договора, поради което е изначално невъзможно да
се включи в ГПР. Оспорва, че вземането за неустойка трябва да се обяви като
общ разход по кредита, тъй като такъв разход не е този, дължим от потребителя
при неизпълнение на задълженията му по договора. Позовава се на правото по
чл. 11, т. 18 от ЗПК, както и че процесната неустойка е компесаторна, поради
1
което доводите на ищеца за нарушен чл. 33, ал. 1 от ЗПК намира за неотносими.
По реда на чл. 211 от ГПК „К.“ ЕООД е предявило срещу Н. С. Т.
насрещни осъдителни искове по чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 79 от ЗЗД, под евентуалност
по чл.55 от ЗЗД, вр.чл. 23 от ЗПК, за заплащане на сумата 47,00 лева – част от
парично вземане в общ размер от 1615,88 лева за главница, представляваща
неизплатена заемна сума по Договор за потребителски кредит
№*********/15.03.2024 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
искова молба; евентуално чиста стойност на кредита 47,00 лв., ведно със законна
лихва от датата на подаване на искова молба. Твърди се, че ответникът е в
неизпълнение на паричното задължение за връщане на заемната сума, съгласно
уговореното. В случай че бъде уважена претенцията на ответника по чл. 26, ал.1
от ЗЗД моли да бъде присъдена в полза на заемодателя дължимата чиста
стойност на кредита, съгласно чл. 23 от ЗПК. Пояснява се, че по договора са
направени плащания в общ размер 2153 лв., настъпила е изискуемост на кредита
на 16.09.2024 г. и останали непогасени общо 2284 лв. за главница,
възнаградителна лихва, договорна неустойка и такса.
Ответникът оспорва исковете по съображения за недействителност на
договора за кредит и че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита.
Оспорва по размер претеницята по чл. 55 от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗПК, доколкото не
са отчетени направените плащания. В срока по чл. 131 от ГПК с допълнителен
отговор на искова молба ответникът оспорва главният иск. Признава иска по чл.
55 от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗПК и настоява да се приложи чл. 78, ал. 2 от ГПК и
претендира разноски.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит №*********/15.03.2024 г.; неустойката по чл. 18, ал. 1 от
договора не е включена в ГПР; аритметично, ако сумата за неустойка се включи в
ГПР 62,27 %, то същият ще надвиши 50 % по см. на чл. 19 от ЗПК; в изпълнение
на договора Н. Т. е заплатил сумата общо 2153 лв.
От предметното съдържание на договора се изяснява, че заемните
средства от 2200 лева са дължими в срок от 6 м., с фиксиран лихвен процент по
кредита 50 %, годишен процент на разходите (ГПР) от 62,27 %, обща дължима
сума 2617,18лв. В чл. 3, ал.2, т.8 от договора е предвидено, че кредитът се
предоставя при обезпечения –поръчител или банкова гаранция – по избор на
кредитополучателя. Според погасителния план към договора общата сума за
плащане по включва главницата и редовната лихва. Там е предвиден и вариант
на месечна вноска, в т.ч. и обща сума за плащане от 4026,00 лв. при начисляване
на неустойка по чл. 18 – сумата 1348,82 лв., когато не е осигурено обезпечение,
платима разсрочено с вноските по кредита. Според чл. 18, вр. чл. 6 от договора
страните уговарят обезпечение по договора, което по потребителят да осигури в
срок до 2 дни от сключване на договор – безусловна банкова гаранция; или
поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
посочените в чл.6, ал.1, т.2.2-т.2.6 изисквания на кредитодателя. При
неизпълнение на чл. 6 и на основание чл. 18 от договора, се неустоечното
вземане.
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
2
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. Страни по договора за предоставяне на финансови
услуги от разстояние са потребителят и доставчикът. На основание чл. 7, ал. 2 от
с.з и § 13, т. 1 от ЗЗП, ищецът има качеството потребител, като физическо лице,
което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, предвид
което за спора са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави
заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на
потребителя. Съдът намира, че неустойка по чл. 18 от договора противоречи на
чл. 16 от ЗПК и произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради
което и нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Уговорката е във вреда
на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Това е така, тъй като кредиторът прехвърля своята отговорност за
дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката
обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на
кредитора за правилната преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди
от противоправно и виновно поведение на длъжника. Потребителят е задължен в
необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на
многобройни условия, изпълнението на които икономическите и социални
фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което
прави обективно невъзможно спазването му. Освен това, неустойката е в размер
необосновано висок, с оглед стойността на главницата по договора, поради
което противоречи на чл. 143,т.5 от ЗЗП. Клаузата е част от типизиран и
предварително изготвен текст, при което и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП
като неравноправна е недействителна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка
уговорка в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна.
На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по арг.
от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и
неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение
относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора
общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля
на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. За
това съдът не е властен да допълва или изменя волята на страните, особено що се
3
касае за основен елемент от съдържанието на договора. Основните престации по
договора за кредит се състоят в това, че кредитодателят се задължава основно да
предостави на разположение на кредитополучателя определена парична сума, а
последният от своя страна основно се задължава да възстанови същата, поначало
с лихви.
По арг. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя
обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси.
Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на
договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за
допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и
преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит.
Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС, проверката не може
да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били
поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземат предвид
всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и
правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор,
за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на
съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези
разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в
действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата
сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки
относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в
посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този
начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за
потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското
законодателство - включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до
неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на
предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
Съдът, като взе предвид изложеното, приема, че кредитният продукт е
предоставен при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без
реален избор за потребителя относно уговорката за неустойка. Това се
потвърждава от обстоятелството, че неустойката към датата на сключване на
договора се начислява автоматично, предвид че кредиторът я счита за част от
дълга на длъжника, като включена в погасителната вноска. Уговорената в
договора престация на потребителя, чието основание е с цел да получи или да
продължи да ползва заемните средства, и предвид обстоятелствата, при които се
начислява процесната неустойка – обезпечаване на правилната преценка за
даване на заемните средства или дължима от потребителя сума за предоставяне
на заемните средства, следва да се приеме, че наречена „неустойка“, касае
плащане на скрито възнаграждение на кредитора за времето, през което ще е
лишен от паричния си ресурс. В настоящия случай е налице хипотезата на
договорна конструкция, чиято цел е възнаграждението за заетата сума да бъде
изведено извън рамките на уговорките за основните престации по договора. Ето
защо договорът само формално покрива изискването за посочване на ГПР, но
реалната му стойност, доколкото и вземането за така уговорената неустойка
следва да се включи като разход по кредита, не съответства на заявеното от
4
кредитора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание
на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, което води до правната последица - нищожност на целия договор, на
основание чл. 22 от ЗПК. Действителното задължение на потребителя е чистата
стойност на кредита, на осн. от чл. 23 от ЗПК, с приспадане на евентуално
платени суми, с които са погасени лихви или други разходи по кредита. Не се
спори, че кредитополучателят е заплатил по договора сумата 2153 лв., които
следва да се отнесат за погасяване на заемната сума, от която са останали
дължими и изискуеми 47лв. Предвид това се явява основателен насрещния
осъдителен иск за главница, на осн. чл. 23 от ЗПК. Търсеното парично
задължение за главница е дължимо и изискуемо, и като законна последица от
това се дължи поисканата законна мораторна лихва от датата на подаване на
иска – 22.04.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.
Изложеното налага извод, че предявения установителен иск по чл. 26, ал.
1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, от Н. С. Т. срещу „К.“ ЕООД за прогласяване на
нищожност на Договор за потребителски кредит №*********/15.03.2024 г. е
основателен.
Изложеното налага извод, че предявения насрещен евентуален иск по чл.
55, вр. чл. 23 от ЗПК е основателен, а така предявения главен следва да се
отхвърли.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищецът Н. Т.
има право на съдебни разноски за платената държавна такса -88 лв. и 300 лв. за
правна защита по предявения установителен иск (арг. от изложеното в писмен
отговор от 24.06.2025 г., че от платените 570 лв. - 270 лв. касаят защитата по
насрещните искове) или ответникът дължи общо сумата 388,00 лв.
Отговорността за съдебните разноски по насрещните искове се определя
от изхода по евентуалния иск, който е доказан по основание и размер. Съдът не
установи хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Потребителят отговаря за съдебните
разноски като правна последица от уважаване на самостоятелна искова
претенция срещу него, с оглед на установеното неизпълнение на договора, по
който е усвоена заемна сума, настъпил е падежа за връщането и това не е сторено
според уговореното, вкл. при условията на чл. 23 от ЗПК. Представените рамков
договор за правна помощ, ведно с фактура и опис към нея не установяват
платеното по отношение на защита срещу Н. С. Т. какъв вид защита касае,
доколкото по отношение на други ищцит/ответници изрично е вписано. Ето защо
съдът намира, че в полза на ищеца „К.“ ЕООД следва да се присъди само
разноската за платена държавна такса от 50,00 лв.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Н. С. Т., с ЕГН:**********,
срещу „К.“ ЕООД с ЕИК:**********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22
от ЗПК на Договор за потребителски кредит №*********/15.03.2024 г.
5
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.“ ЕООД с ЕИК:**********, срещу Н. С. Т.,
с ЕГН:**********, осъдителен иск по чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 79 от ЗЗД за
заплащане на сумата 47,00 лева – част от парично вземане в общ размер от
1615,88 лева за главница по Договор за потребителски кредит
№*********/15.03.2024 г., ведно със законна лихва от 22.04.2025 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Н. С. Т., с ЕГН:**********, да заплати на „К.“ ЕООД с
ЕИК:**********, на осн. чл. 23 от ЗПК, сумата 47,00 лева, представляваща
неизплатен остатък от чиста стойност на кредита по Договор за потребителски
кредит №*********/15.03.2024 г., ведно със законна лихва от 22.04.2025 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД с ЕИК:**********, да заплати на Н. С. Т., с
ЕГН:**********, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 388,00 лева – съдебни
разноски.
ОСЪЖДА Н. С. Т., с ЕГН:**********, да заплати на „К.“ ЕООД с
ЕИК:**********, на осн. чл. 78, ал. 1, вр. чл. 211 от ГПК, сумата 50,00 лева –
съдебни разноски.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени от Н. С. Т. на „К.“ ЕООД по
банкова сметка №IBAN:***********; BIC:*********, с титуляр „К.“ ЕООД.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6