№ 1769
гр. Плевен, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Силвия Г. Иванова
при участието на секретаря Наталия Ст. Николова
като разгледа докладваното от Силвия Г. Иванова Гражданско дело №
20254430103826 по описа за 2025 година
на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова
молба от К. С. С. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.Плевен,
жк. „***“ №***, против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к. „***“, бул.“***“ №*** и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ж.к.“***“, бул.*** №***, офис ***.
Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава
претендираните за реализиране права:
Твърди се, че ищецът сключил с ответника "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, Договор за паричен заем № *** от 20.05.2024г. на
стойност 4500 лева; при лихвен процент по заема - 50 % ; и Годишен процент
на разходите(ГПР) – 63,56%, обща сума за връщане – 7204,80 лева; срок за
погасяване 24 месеца.
Излага се, че по силата на чл. 4 от Договора, в срок до три дни, считано
от датата на сключване на договора, заемателят следвало да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица -
1
поръчители, които да отговарят на определени изисквания; 2. Банкова
гаранция; и 3. Одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя
гаранционни сделки.Сочи се, че за физическите лица-поръчители има
множество изисквания.
Твърди се, че едновременно със сключване на договора за заем, на
същата дата - 20.05.2024г. ищецът сключил с ответника "ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, Договор за предоставяне на гаранция № ***, за което
дължи допълнително възнаграждение от 1603,20 лева, платимо на разсрочени
вноски по договора за заем.
Изложени са доводи, че едноличен собственик на капитала на
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД е „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД.
Ищецът сочи, че уговореното възнаграждение за гаранта е
задължително условие за отпускане на заема. Излага доводи, че ГПР нараства
значително с размера на възнаграждението от договора за предоставяне на
гаранция.
Ищецът счита, че сключените договори между страните били
недействителни, като излага доводите си за това.
Навеждат се доводи, че договорите - за кредит и за предоставяне на
гаранция са взаимно свързани, като се излагат аргументи за това,
включително и че договорът за гаранция е едновременно сключен с договора
за кредит, още преди ищецът да направи избор за посочените в договора
обезпечения.
Отправено е искане да бъде обявен за недействителен сключеният с
„Изи Асет Мениджмънт” АД Договор за паричен заем № ***, поради неточно
посочване на ГПР.
Отправено е искане да бъде обявен за нищожен сключеният с
„Файненшъл България” ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № ***,
поради противоречие с добрите нрави.
Ответникът ”ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД е депозирал писмен
отговор в срока по чл.131 от ГПК, чрез *** ***, с който ангажира становище
за неоснователност на исковете. Излага съображения, че клаузите на договора
за паричен заем са в съотвествие с изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.
Счита, че възнаграждението по договора за предоставяне на
2
гаранция/поръчителство не следва да се включва в ГПР. Излага доводи, че
параметрите на договора са коректно посочени, съответно- че ГПР е коректно
изчислен. Счита за невярно твърдението на ищеца, че сключването на договор
за предоставяне на гаранция/поръчителство е задължително условие за
отпускане на заема. Излага доводи за неоснователност на твърденията, че
поставените условия за обезпечение са неизпълними. В заключение, отправя
искане претенцията да бъде отхвърлена като неоснователна. Прави
възражение за прекомерност на разноски. Не са направени доказателствени
искания.
Ответникът "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД е депозирал писмен
отговор в срока по чл.131 от ГПК, чрез юрк. ***, с който ангажира становище
за неоснователност на исковете. Счита, че процесният договор за
предоставяне на гаранция е действителен, тъй като отговарял на
изискванията на закона. Посочва, че „Файненшъл България“ ЕООД е вписано
като финансова институция в Регистъра на БНБ с основен предмет на дейност
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Счита, че дължимото
възнаграждение по договора за поръчителство е определено след преценка на
риска. Счита, че клаузите в договора са формулирани ясно и разбираемо и
потребителят е осведомен до степен, че да може да прецени икономическите
последици. Счита за неоснователно твърдението на ищеца, че сключването на
договора с точно този гарант е било задължително условие за сключване на
договора за заем. Счита, че договорът за гаранция също така е сключен в
съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта и не
противоречи на добрите нрави. Прави възражение за прекомерност на
разноски. Не са направени доказателствени искания.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява, не се представлява. С
молба взема становище по същество. Исковата молба се поддържа по
изложените съображения.
В открито съдебно заседание ответникът ”ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ” АД не се представлява.
В открито съдебно заседание ответникът "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД не се представлява.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от
3
фактическа и правна страна следното:
По делото, е видно от съдържанието по процесния Договор за паричен
заем № *** от 20.05.2024г., че същият е сключен за сумата от 4500 лева, при
фиксиран годишен лихвен процент по заема - 50 %; Годишен процент на
разходите (ГПР) – 63,56%, обща сума за връщане – 7204,80 лева; срок за
погасяване 24 месеца, размер на вноската 300,20 лева
Установява се от чл.4 от Договора, че заемателят се е задължил в 3-
дневен срок от сключването му да представи на заемодателя конкретно
определено в договора обезпечение: 1)две физически лица-поръчители, всяко
от които да отговоря на условията в договора/служебна бележка за размера на
получавано трудово възнаграждение, размер на осигурителен доход в размер
на 1500лв., да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за заем, сключен с кредитора, да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови
и финансови институции; или 2) банкова гаранция с бенефициер кредитора, за
сумата по чл.2, т.7 със срок за валидност 30 дни, след крайния срок за плащане
на задължението по потребителския договор.
Установява се, че ищецът и ответникът „Файненшъл България“ ЕООД,
са сключили Договор за предоставяне на гаранция №*** от 20.05.2024г.,
представен в препис по делото, по силата на който вторият ответник като
гарант се е задължил да издаде гаранция за изплащане в полза на кредитора
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с цел гарантиране за изпълнението на
всички задължения на потребителя по процесния Договор за заем. Съгласно
чл. 3, ал.1 от договора, потребителят се е задължил да плати възнаграждение
на гаранта в размер на 1603,20лв., платимо на разсрочени вноски, всяка от
които в размер на 66,80 лв., като изречението „Вноските са дължими на
следните дати“ е недовършено и завършва с точка. Потребителят се е
задължил да заплаща уговореното възнаграждение на гаранта по начините,
установени в договора за заем / чл. 3, ал.2 от Договора за гаранция/.
Съдът намира за основателно релевираното възражение за нищожност
на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установява се, че в Договора формално е посочен процент на ГПР, но от
клаузите му не става ясно какви точно разходи са включени в ГПР и какво е
4
стойностното измерение в проценти на всеки един от формиращите го
компоненти, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Така
например според съдържанието на договора единственият разход за
потребителя е заплащането на възнаградителна лихва, но от погасителния
план е видно, че кредиторът е имал предвид и други разходи по кредита -
възнаграждение за поръчителство. Възнаграждението за поръчителство е
включено към всяка месечна вноска. Следователно в договора липсва ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно
са включени в него и как се формира конкретният размер на разходите по
кредита.
Съдът намира, че уговорката по чл. 4 от Договора за заем, вменяваща
задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок, след
сключването на договора- три дни, като може да направи избор между
посочените видове обезпечения- поръчител, банкова гаранция или
предоставяне на гаранция, от посочено /одобрено/ от кредитора лице, са
трудно осъществими и то в посочения срок, поради което същата се явява и
неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това
задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на
договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи
допълнително възнаграждение, което да се заплаща не отделно, а с вноските
по договора за кредит. Тази допълнителна сума, съдът приема, че
представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в
отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по
чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/.
Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита,
не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от
формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за
отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на
гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант. Изложеното води
и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция
има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът
приема, че посоченият по договора размер на ГПР не отразява действителният
такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно -
5
възнаграждението по договора за гаранция, сключен от потребителя с втория
ответник „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, което се включва в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че
възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора
за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора. В същото време, съгласно договора за предоставяне на гаранция,
заемателят е овластен да приема вместо гаранта възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че
разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя,
което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е
отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е
включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането
на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил
максимално допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал.
5 ЗПК - клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни.
На основание изложеното, Съдът приема, че заемодателят не е посочил
действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и
реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит
от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1,
6
т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират
посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя
да прецени икономическите последици от сключването на договора; налице е
невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до
нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна
по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на
основание чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване недействителността на Договор
за паричен заем № ***, сключен между ищеца и ответника „Изи Асет
Мениджмънт” АД е основателен и следва да бъде уважен.
По иска, насочен срещу ответника „Файненшъл България“ ЕООД.
Съдът намира, че процесният Договор за предоставяне на гаранция
№*** от 20.05.2024г. изначално е лишен от основание, тъй като по силата на
посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга.
Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора "Изи Асет
Мениджмънт" АД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя.
Нещо повече - в случай, че поръчителят изпълни и погаси вземането на
длъжника, то има право на регрес срещу него за пълната стойност на
платеното ( чл. 5, ал. 1 от договора за гаранция). Тоест, срещу заплащането на
възнаграждението по договора за поръчителство, което е в размер на
1603,20лв. – една трета от получената в заем сума, ищецът - потребител не
получава каквато и да било услуга. Това обосновава нищожност на този
договор, като накърняващ добите нрави.
7
Съдът намира също така, че чрез сключването на този договор за
предоставяне на гаранция се цели и заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, в каквато насока са доводите на ищеца, доколкото в съглашението се
уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде изплатено като печалба
на кредитора по договора за заем. По този начин се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се
избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с ПМС.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявената срещу ответника
„Файненшъл България“ ЕООД искова претенция за прогласяване
нищожността на сключения Договор за предоставяне на гаранция №*** от
20.05.2024г., се явява основателна и доказана и следва да бъде уважена като
такава.
По разноските:
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените деловодни разноски в
размер на 352,32 лв. за държавна такса /квитанция на л.25 от делото/.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените деловодни разноски в
размер на 64,13 лв. за държавна такса /квитанция на л.26 от делото/.
Съдът намира, че за уважаването на искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА е достатъчно да е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен между страна в процеса и адвокат-
пълномощник, в който да е записано изрично, че адвокатът ще оказва
безплатна правна помощ и съдействие на страна по делото–физическо лице,
което се намира в затруднено материално положение, както и да е направено
искане за присъждането на такова възнаграждение. Съдът няма задължение по
закон да проверява дали страната е материално затруднена, за да може да
уговаря с адвоката пълномощник на същата, безплатна адвокатска правна
помощ и съдействие по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, доколкото се касае за вътрешни
отношения между представител и представляван. При уговорено адвокатско
възнаграждение между представител и представляван, което е заплатено от
представлявания, разходите се присъждат в полза на страната-упълномощила
адвоката по делото, а при осъществена безплатна адвокатска защита и
8
съдействие на материално затруднено физическо лице-страна в
производството, разноските се присъждат на адвоката / както е в настоящия
случай/, тоест и в двата случая се дължи адвокатски хонорар предвид изхода
на делото.
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение Съдът
намира, че не е обвързан от определените с Наредба № 1 размери на
минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това становище
Съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от 05.12.2006г. по
обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно горното решение
делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски съвет - на
правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /Съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
Съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска Съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
9
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.гр.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./.
Ответниците са направили възражение за прекомерност на разноските.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят
разноски за предоставената безплатна правна помощ в настоящото
производство, които ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят, при
съобразяване, че адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съобразно
материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическата и
правна сложност, обстоятелството, че по делото е проведено само едно
открито съдебно заседание, не е допускана съдебно-счетоводна експертиза,
процесуалният представител на ищеца не се е явявал в открито съдебно
заседание, а в взел писмено становище, цената на исковете, както и
качеството на предоставената правна услуга, Съдът намира, че адвокатското
възнаграждение следва да бъде определено в общ размер на 1000 лева с ДДС,
от които ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД следва да заплати 700
лева, а ответникът „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД следва да заплати 300
лева.
По изложените съображения Съдът
РЕШИ:
10
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД, Договор за
паричен заем № *** от 20.05.2024г., сключен между К. С. С. с ЕГН
**********, с постоянен и настоящ адрес: гр.Плевен, жк. „***“ №***, и
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ж.к. „***“, бул.“***“ №***, поради противоречие със
закона / ЗПК и ЗЗД/ и добрите нрави.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД, Договор за
предоставяне на гаранция №*** от 20.05.2024г., сключен между К. С. С. с
ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.Плевен, жк. „***“ №***, и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ж.к.“***“, бул.*** №***, офис ***, поради
противоречие със закона / ЗПК и ЗЗД/ и добрите нрави.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал. 1 ГПК, „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к. „***“,
бул.“***“ №***, ДА ЗАПЛАТИ на К. С. С. с ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес: гр.Плевен, жк. „***“ №*** сумата от 352,32 лева за държавна
такса.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал. 1 ГПК, „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“***“,
бул.*** №***, офис ***, ДА ЗАПЛАТИ на К. С. С. с ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: гр.Плевен, жк. „***“ №*** сумата от 64,12 лева за
държавна такса.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в
гр.София, ж.к. „***“, бул.“***“ №***, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. Г. от АК-
Ловеч с №***, сумата от 700 лева с ДДС за предоставена безплатна правна
помощ, изразяваща се в процесуално представителство на ищеца по делото, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в
гр.София, ж.к.“***“, бул.*** №***, офис ***, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. Г.
от АК-Ловеч с №***, сумата от 300 лева с ДДС за предоставена безплатна
правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство на ищеца по
делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
11
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните пред Окръжен съд-Плевен.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12