Р Е Ш Е Н
И Е
Номер 13 май 2020г. Град
София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо ГО, 30 състав
На двадесет и четвърти февруари Година 2020
В публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА
Секретар: Диана Борисова
като
разгледа докладваното от съдия Банкова гр. дело N 14150 по описа за 2019
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът Р. Б.,
латвийски гражданин, чрез адв. В.В. от БАК, поддържа в исковата молба, че на
02.03.2018г., преминавайки през митнически пункт Калотина, не декларирал сумата
от 148 500 евро, за което бил задържан. Образувано било досъдебно производство,
а на 16.03.2018г. РС – С.одобрил споразумение по нохд №149/2018г., с което на
осн. чл.251, ал.1 от НК му било наложено наказание 8 месеца лишаване от
свобода, отложено с 3-годишен изпитателен срок. На осн. чл.251, ал.2 от НК
недекларираната сума, предмет на престъплението, била отнета в полза на
Република България.
Счита, че с
посоченото е било допуснато нарушение на чл.9, пар. 1 Регламент /ЕО/
№1889/2005г. на ЕП и на Съвета, който осигурява защита на гражданите от
несъразмерни и изключително тежки санкции в случай на неизпълнение на
задължението за деклариране. Сочи, че нормата на чл.251 от НК се намира в
противоречие с горепосочената норма от Регламента и това е постановено от Съда
на ЕС по реда на преюдициалното производство по инициатива на РС – Свиленград
по дело № С 707/2017г. Счита, че ответникът Народно събрание на Република
България, като не е отменил разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК, за да премахне
несъответствието между националното и европейско законодателство, е допуснал
нарушение на правото на Съюза, с което е причинил вреди на ищеца, които
подлежат на обезщетяване на основание на чл.4, пар.3 от ДЕС. Ответникът РС –
Сливница, като е одобрил споразумението по горепосоченото наказателно дело,
допускайки кумулиране на санкциите по двете алинеи на чл.251 от НК, без да
съобрази прякото приложение, което имат нормите на регламента, също е увредил
ищеца и следва да отговаря за претърпените от него вреди на същото основание. В
подкрепа на изложеното, посочва факта, че срещу Република България е образувана
„Процедура за нарушение №2012/2085 по описа на ЕК за отстраняване на
противоречие на режима на санкции за недеклариране на пари в брой при излизане
или влизане в ЕС, установен в чл.251 от НК с чл.9 от Регламент /ЕО/ №
1889/2005“, както и че от страна на Министерския съвет е внесен законопроект за
изменение и допълнение на НК с мотиви именно образуваната срещу държавата
наказателна процедура. Вредите се изразяват в претърпяна загуба на стойност 290
440,76 лева – равностойността в лева на отнетата сума в евро. Ето защо моли
ответниците да бъдат солидарно осъдени да му заплатят посочената сума, ведно
със законната лихва от датата на исковата молба.
В едномесечния срок, визиран в чл. 131, ал. 1 от ГПК
ответникът Народно събрание на РБ подава писмен отговор, в който оспорва иска
като недопустим и неоснователен. Счита, че не е надлежен ответник по делото,
тъй като разпоредбите на ЗОДОВ не включват в предметния си обхват дейността на
НС, а искът по чл.4, пар.3 от ДЕС е различен от предметния обхват на ЗОДОВ и не
може да се прилага аналогия между тях. Счита, че не е пасивно легитимиран и на
осн. чл.31, ал.1 от ГПК, съгласно която разпоредба държавата се представлява от
министъра на финансите. Излага, че като законодателен орган, който представлява
суверена на страната, дейността му не подлежи на контрол от страна на съдебната
власт. Контролът върху законосъобразността на актовете на НС принадлежи само на
Конституционния съд, а не на гражданските съдилища. На следващо място поддържа,
че разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК е приета през 1995г. от 37-мото НС, което
изключва процесуалната легитимация на 44-тото НС, чийто мандат тече към момента
на подаване на писмения отговор. Навежда аргументи, че не е налице съвместен
акт между ответниците, за да се претендира солидарна отговорност между тях,
както и че СГС не е компетентен да разглежда административни спорове. По
същество, поддържа, че макар и отменена понастоящем, нормата на чл.251, ал.2 от НК е била част от действащото българско законодателство към 2016г., когато
ищецът е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението
по чл.251, ал.1 от НК. Съгласно чл.4, пар.2 от Регламент №1889/2005г., ако
задължението за деклариране не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани
след издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени
по националното законодателство. Регламентът не посочва изрично дали парите се
връщат и при какви условия. Съгласно разпоредбата на чл. 9 от Регламента, всяка
държава-членка въвежда санкции за неизпълнение на задължението за деклариране,
които трябва да са ефективни, съразмерни и възпиращи. Счита, че
държавата-членка с външна за ЕС граница разполага с възможността да установява
и прилага различни методи на контрол, дори и по-строги. Ето защо, употребата на
„задържани“ в чл. 4 от Регламента не означава забрана предметът на
престъплението да се отнема в полза на държавата. Със сключването на
споразумението, ищецът е изразил съгласието си с настъпване на предвидените в
него правни последици. Поддържа, че съгласно мнението на ЕК конфискацията е
допустима мярка в случая, което се извежда от писмо на Генералния секретариат
от 28.04.2016г. На последно място, дори да се приеме, че е налице нарушение на
правото на ЕС, то не може да се квалифицира като съществено, липсва и
причинно-следствена връзка с твърдените вреди. Ако въобще е налице такава, то
тя не е със законодателната му дейност, а с постановения съдебен акт от РС –
Сливница. Моли производството да бъде прекратено, евентуално – искът да бъде
отхвърлен. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
В срок е постъпил отговор от ответника РС – Сливница,
представляван от административния ръководител – председател на съда. В отговора
се поддържа, че в особеното производство по одобряване на споразумение между
страните – защитник и прокурор, със съгласието на обвиняемия, респ. подсъдимия
и фиксирания в закона 7-дневен срок за решаване на делото, съдът няма
задължение и възможност да отправя преюдициално запитване до СЕС, още повече че
дори и след произнасянето по такова запитване, законодателната власт не е
привела нормата в съответствие. Подчертава, че ал.2 на чл.251 от НК е отменена
едва със ЗИД на НК, обнародван в ДБ, бр.83, в сила от 22.10.2019г., след
предявяването на настоящия иск и още няколко с идентично правно основание, по
които НС също е ответник. Счита, че не следва да отговаря районният съд, в
качеството му на правоприлагащ орган, който е приложил действащото национално
законодателство към момента на одобряване на споразумението, което национално
законодателство впоследствие е било обявено за противоречащо на правото на ЕС.
Отговорността е за НС, което не е синхронизирало вътрешното право с правото на
ЕС. Изтъква, че към момента на одобряване на споразумението не е имало друга релевантна
практика на СЕС по тълкуването на чл.4, пар.2 и чл.9, пар. 1 от Регламента,
освен Решение от 16.07.2015г., Chmielwski, С – 255/14, EU:C:2015:475, където разпоредбата на чл.4, пар.2 всъщност не е обект
на тълкуване, а само е възпроизведена по съдържание в мотивите. Останалата
релевантна практика е постановена едва през 2018 и 2019г. по запитване на
български съдилища. Никаква част от мотивите или диспозитива на посоченото
решение на СЕС на позволява да се приеме, че извършеното от РС – С.нарушение на
правото на ЕС представлява явно несъобразяване с практиката на СЕС. В
посоченото решение въобще не се коментира санкция, сходна на предвидената в
ал.2 от чл. 251 от НК, а административното наказание „глоба“. Несъвместимостта
на мярката по ал. 2 с правото на съюза е установена по очевиден, несъмнен начин
едва с определение от 30.01.2019г. Ето защо, нарушението на РС – С.не е
достатъчно съществено, за да ангажира неговата отговорност. На последно място,
излага, че действието на постановения акт в производство по преюдициално
запитване има действие ex tunc и не може
да засяга правоотношения, потвърдени с влязъл в сила съдебен акт, какъвто е
настоящият случай. Ето защо, счита, че не са налице основания за ангажиране
отговорността на РС – С.и моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен.
Претендира разноски.
Участващият в производството като контролираща страна
на осн чл. 10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор намира иска за неоснователен и недоказан.
Предявени са при условията на субективно съединяване
искове с правно основание чл.4, пар.3 от Договора за ЕС за солидарното осъждане
на Народното събрание на Република България и РС – Сливница, да заплатят на
ищеца сумата от 290 440,76 лв., представляваща
обезщетение за претърпените от него имуществени вреди от нарушаване правото на
ЕС.
Както подробно е изложил в свое разпореждане от
04.11.2019г., съдът намира, че редът за реализиране отговорността за вреди от
нарушение на правото на ЕС, е този на ЗОДОВ, а не общият граждански режим на
деликтната отговорност, уреден в ЗЗД. Отговорността принадлежи на държавата, тя
е обективна и при нея се дължи обезщетяване на всички имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това дали са причинени виновно. Тази отговорност не е изрично
уредена в Договорите, нито във вторичното право на ЕС, а е изцяло достояние на
съдебната практика. В решението по делото Francovich, съдът на ЕС заключава,
че „принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните
субекти вследствие на нарушения на общностното право, за които носи отговорност
държавата, е присъщ на системата на договора“. Като правно основание на
принципа за отговорността на държавата за причинените от нея вреди ,вследствие
на извършено нарушение на правото на ЕС, се сочи чл.4, пар.3 от ДЕС. Съгласно
тази разпоредба държавите членки са длъжни да предприемат всички необходими
мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си,
произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Ако не е
изпълнила задълженията си, държавата членка трябва a fortiori да предприеме всички необходими
мерки да преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това
неизпълнение. Това включва и задължението за обезщетяване на вредите, настъпили
вследствие от това неизпълнение /така А.К.– „Несъответствието на ЗОДОВ с
правото на ЕС“/. От принципа за лоялно сътрудничество произтича института на
отговорността на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушение на
общностното право. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган – в това
число и от съдебен орган, действащ като последна инстанция. Поради липса на
регламентация в правото на Общността, националният правов ред на отделните
държави членки следва да определи компетентните съдилища и да уреди исковите
производства, по реда на които може да бъде реализирана нейната отговорност за
нарушаване на правото на ЕС.
Материалните и процесуални условия на този ред не могат да бъдат
по-неблагоприятни, отколкото при подобни искове, засягащи само националното
право /принцип на равностойност/ и не могат да бъдат така нормирани, че да
направят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на
обезщетение /принцип на ефективност/.
Ето защо, съдът приема, че по българското право,
отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право,
произтичаща от чл.4, пар.3 ДЕС, следва да бъде реализирана по процесуалния ред
на ЗОДОВ, поради което следва да се приложат и залегналите в специалния закон
принципи за процесуалната легитимация на ответника, а именно – държавата се
представлява от органите, от чиито
незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите
- като процесуални
субституенти.
С последните изменения и допълнения на ЗОДОВ/изм. и
доп. ДВ. бр.94 от 29 Ноември 2019г./ изрично в националното право се въведе ред
за разглеждане на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно
съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като се предвиди за
имуществената отговорност и за допустимостта на иска да се прилагат правилата
на специалния закон по отношение на легитимацията на ответника, местната
подсъдност и дължимите в производството такси и разноски – чл.2в от ЗОДОВ.
Ето защо, съдът приема, че с оглед твърденията на
ищеца за извършеното нарушение на правото на ЕС, легитимираните ответници са НС
и РС – Сливница.
Становището на НС относно недопустимостта на
производството спрямо него не може да бъде споделено. Предявеният иск е за
обезщетяване на претърпени от ищеца вреди, поради което дейността по
разглеждане на делото представлява типичната за гражданското съдопроизводство
правораздавателна дейност по решаване на гражданскоправен спор, а не контрол по
отношение законодателната дейност на парламента. Исковата молба не съдържа нито
твърдения, нито искания в тази насока.
Не са налице основания спорът да бъде отнесен към
компетентността на административните съдилища. Липсват изрично посочените
хипотези на чл.2в, т.1 от ЗОДОВ.
Съдът обсъди
доводите на страните и прецени събраните по делото относими доказателства, след
което приема от фактическа и правна
страна следното:
Безспорно е между страните, а и се
установява от приетите по делото писмени доказателства, че при преминаване на
българската граница на 02.03.2018г. при МП – Калотина ищецът Робъртс Б. не е
декларирал пред митническите органи сумата от 148 500 евро, които били открити
при личен преглед на лицето, 3 пачки в купюри по 500 евро, захванати с ластик.
Ищецът е бил задържан, а валутата иззета по образуваното бързо производство
№12/2018г. по описа на Митница Столична, пр.пр.№226/2018г. по описа на РП -
Сливница. За извършеното, с одобрено на
осн. чл.382 от НПК споразумение от 16.03.2018г. по нохд №149/2018г. по
описа на РС - Сливница, ищецът бил признат за виновен в нарушение на разпоредби
от Валутния закон и на Наредба № Н – 1 от 01.02.2012г. на Министъра на
финансите, за което на осн. чл.251, ал.1, вр. чл.54, ал.1 от НК му било
наложено наказание 8 месеца лишаване от свобода, отложено с 3-годишен
изпитателен срок, а на осн. чл.251, ал.2 от НК недекларираната сума в размер на
148 500 евро, предмет на престъплението, била отнета в полза на държавата.
Установява от публично достъпната информация,
публикувана на интернет сайта на Народното събрание – мотиви към проекта на
Закон за изменение и допълнение на Валутния закон със сигнатура 902-01-64 и
дата на постъпване 02.12.2019г., че Европейската комисия е започнала проучване
на българския режим на санкции, въведен с чл. 18, 18а и 20 от Валутния закон и
с чл. 251 от Наказателния кодекс, по повод подадена пред Комисията жалба. През
януари 2011 г. са изпратени редица въпроси до националните органи в рамките на
инструмента EU Pilot (реф. 1536/10/MARK). Европейската комисия е анализирала
отговорите на националните органи и е стигнала до заключението, че националното
законодателство не е в съответствие с принципите на недискриминация, правна
сигурност и пропорционалност, както и с правилата за свободно движение на капитали,
предвидени в Договора за функциониране на Европейския съюз (OB, C 306,
17.12.2007 г.). В резултат на това на 22 юни 2012 г. е изпратено официално
уведомително писмо (реф. № SG(2012)D/9849, C(2012)3991).
През 2015г. е постановено решение на СЕС по Дело C-255/14 Chmielewski,
в което е прието, че наказание глоба в размер на 60 на сто от недекларираните
парични средства по отношение на суми над
50 000 EUR е непропорционално и не съответства на член 9, параграф 1 от
Регламент (ЕО) № 1889/2005.
Относно съвместимостта на българското законодателство
с разпоредбите на член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 са отправени
неколкокрано и преюдициални запитвания от националните съдилища. В
Определението на СЕС по Дело С-707/17 е прието, че член 9, параграф 1 от
Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври
2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от
Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна
уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за
неизпълнение на задължението за деклариране по член 3 от този регламент
предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на
държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или
глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението. Произнасянето на
СЕС по останалите преюдициални запитвания / съединени дела С-335/18 и С-336/18/
е в сходен смисъл.
На 25 юли 2019 г. срещу Република България е
образувана наказателна процедура -
Нарушение № 2012/2085 за това, че
като поддържа в законодателството
си система за наказателни и административни санкции, съгласно която във всички
случаи се изисква задължително пълно отнемане на недекларираните парични
средства, както и налагане на имуществени глоби или лишаване от свобода, и
която предвижда неадекватно определени прагове за налагане на имуществени
административни санкции, Република България не е въвела система за налагане на
ефективни, пропорционални и възпиращи наказателноправни и административни
санкции и поради това не е изпълнила задълженията си по член 4, параграф 2 и
член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на
Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят
и изнасят от Общността. Европейската комисия е дала двумесечен срок на
държавата членка да съобрази мотивираното становище, като извърши съответните
промени в законодателството си.
Така се стига до отмяната на алинея 2 на чл. 251 от НК
с изменение на кодекса, публикувано в „Държавен вестник”, бр. 83 от 2019 г.
Установените по-горе факти не са спорни между
страните, но е спорен въпросът налице ли са предпоставките за ангажиране
отговорността на държавата за нарушаване
правото на ЕС и ако да – кой е органът, причинил с
действието/бездействието си настъпилата имуществена вреда.
Съгласно постоянната практика на СЕС, отговорност на
държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие нарушения на
правото на Съюза, може да възникне независимо от това, кой е публичният орган,
извършил нарушението, съответно независимо от вида нарушението - било то
неправилно транспонирана директива или поддържане в сила на национална правна
норма, която противоречи на правото на ЕС, или решение на национална
юрисдикция, която се произнася като последна инстанция в противоречие с правото
на ЕС /Решения по делата С-6/90 и С-9/90, С-46/93 и С-48/93, С-5/94, С-224/01,
С-160/14, С-173/03/.
В изброените решения на СЕС константно се определят
три условия, при които увредените частноправни субекти имат право на
обезщетение, а именно: 1/ нарушената правна норма да предоставя права на
частноправните субекти, 2/нарушението да е достатъчно съществено и 3/да
съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната
вреда.
Съдебната практика е изработила и критерии, по които
се преценява дали е налице достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС –
когато е налице явно и значително неспазване от държава членка, както и от
общностна институция на границите, които са наложени на нейната свобода на
преценка. Елементите, които компетентната юрисдикция може да вземе предвид,
следва да се посочат степента на яснота и прецизност на нарушената правна
норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма
предоставя на националните или общностните органи, умисълът или
непредпазливостта при неизпълнението на задължението, извинимият или неизвиним
характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и
обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за
бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики,
които противоречат на общностното право. Според СЕС при всички положения едно
нарушение на общностното право е явно и съществено,
когато е продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното
неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно
установена практика на Съда в конкретната област, от които е видно, че
въпросното поведение съставлява нарушение. Следователно, при всички случаи
нарушението се явява явно и съществно, когато действията на държавата не са
съобразени с трайната практика на СЕС в съответната област .
Съгласно член 4, параграф 2 от Регламент /ЕО/
№1889/2005г., ако задължението за деклариране, предвидено в член 3, не е
изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след издаване на
административно решение в съответствие с условията, предвидени в националното законодателство.
В член 9, параграф 1 от същия регламента е предвидено, че всяка държава-членка
въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране
по чл. 3. Тези санкции следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.
Съгласно българското законодателство, в приложимата му
към 2016г. редакция, и по-конкретно чл.251, ал.1 от НК, който не изпълни
задължение за деклариране на парични средства, благородни метали, скъпоценни
камъни и изделия със и от тях, пренасяни през границата на страната, която е
външна граница на Европейския съюз, и стойността на предмета на престъпление е
в особено големи размери, се наказва с лишаване от свобода до пет години или с
глоба в размер на една пета от стойността на предмета на престъплението. В
алинея втора на същия член е предвидено, че предметът на престъплението се
отнема в полза на държавата, а когато липсва или е отчужден, присъжда се
неговата равностойност. Втората алинея на чл.251 е отменена с посоченото
по-горе изменение на НК / ДВ, бр. 83 от 2019 г./.
Нормите на Регламента, посочени по-горе, предоставят
на частно-правните субекти правото на съразмерна санкция. По същество, това
означава, че държавата членка има правото да предвиди за съответното нарушение
подходящите според нея санкции, чрез които ефективно да се постигат целите на
наказателното преследване и които да имат съответния възпиращ ефект.
Същевременно, държаватаа членка има задължението да следи предвидените санкции
да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение, защото това води до
нарушаване на въведения с регламента принцип за пропорционалността.
Спорната алинея втора на чл.251 от НК е в пряко
противоречие с посочения принцип. Съвместното приложение на предвиденото в нея
отнемане / а кодексът не е предвиждал самостоятелното му приложение/, ведно с
наказанието „лишаване от свобода“ по ал.1, явно нарушава принципа за
съразмрност на санкцията, заложен в цитирания по-горе текст на Регламента. Това
е посочено в цитираните определения на СЕС от 12.07.2018г. по дело № С-707/17 и
от 30.01.2019г. по дела С-335/18 и С-336/2018, постановени по преюдициални
запитвания, отправени от български съдилища, с които е прието, че кумулирането
на някое от наказанията по чл. 251, ал.1 НК с отнемането на недекларираната
сума по чл. 251, ал.2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл.4,
параграф 2 и чл.9, параграф 1 от Регламент 1889/2005г. на ЕС и Съвета. Това
тълкуване действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма или в
случая от 2007г., когато Република България става член на ЕС, т.е. в този
смисъл същата е следвало да се разбира и към 2018г., когато е одобрено
споразумението от РС – Сливница. Ето защо, като е постановил необжалваем акт
чрез одобряването на Споразумението по чл.381 от НПК, при съвместно приложение
на двете алинеи на чл.251, РС – С.е допуснал съществено нарушение на правна
норма от общностното право, която предоставя права на частноправните субекти.
Съдът приема, че по отношение на този ответник са налице първата и втората
предпоставки за наличие на право на обезщетение – нарушена е правна норма на
европейското законодателство, с което са засегнати правата на ищеца.
Не може да бъде споделено становището на ответника РС
- Сливница, че към момента на одобряване на споразумението по наказателното
дело, водено срещу ищеца, не е имало релевантна практика на СЕС, която да бъде
съобразена, т.к. към този момент е било постановено единствено решението по
делото Chmielweski, C – 255/14, където
всъщност разпоредбата на чл.4, пар. 2 от Регламента не е обект на тълкуване, а
се спомнава само в мотивите и се разглежда наказанието „глоба“, а не мярка,
сходна с предвидената в чл.251, ал.от НК. Според настоящия съдебен състав, видно
е от решението по делото Chmielweski, че щом
санкция /глоба/ в размер на 60% от недекларираната сума се приема за
несъразмерна и несъответна с принципа за пропорционалност, по аргумент на
по-силното основание невъзможно е санкция /отнемане/ в пълен размер да се
приеме за съразмерна. Ето защо, съдебният акт на РС – С.е постановен „въпреки
постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение,
на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда
в конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява
нарушение“, поради което нарушението има характера на съществено.
Даденото тълкуване от СЕС, съгласно което кумулирането
на някое от наказанията по чл.251, ал.1 от НК с предвиденото в ал.2 наказание
отнемане на недекларираната сума, е в противоречие с разпоредбите на чл.4,
пар.2 и чл.9, пар.1 от Регламент №1889/2005г. на ЕС и Съвета, както беше
посочено по-горе, разкрива действителния смисъл на правната норма от момента на
нейното създаване. Ето защо, доколкото нормата на чл.251, ал.2 от НК е била в
същата редакция и към 2007г. – момента на присъединяването на България към ЕС,
следва да се приеме, че още от този момент Република България е в неизпълнение
на задължението си да отстрани противоречието с пряко приложимото европейско
законодателство. Нарушението е съществено на първо място поради своята
продължителност и на следващо място – поради установения факт, че на
несъответствието между процесната правна норма и принципите на недискриминация,
правна сигурност и пропорционалност, както и с правилата за свободно движение
на капитали, предвидени в Договора за функциониране на Европейския съюз, ЕК е
обърнала внимание на българските власти още през 2012г., което изключва
неизпълнение на задължението поради незнание. Още тогава законодателният орган
е имал възможността да вземе съответните мерки, като съобрази становището на
ЕК. Без правно значение е аргумента на ответника НС, че 44-тото НС не е легитимирано
да отговаря за действия и бездействия на предходни НС, доколкото парламентът е
постоянно действащ орган.
Следователно, съществено нарушение е извършено от една
страна, като е допуснато съществуването в националния правов ред на норма,
намираща сe в
противоречие с разпоредба на европейски регламент, и отдруга страна – като
въпросната норма на националното право е приложена спрямо ищеца. Първата и
втората предпоставки за ангажирането отговорността на държавата спрямо ишеца са
налице по отношение и на двамата ответници – спрямо Парламента, който не е
хармонизирал националното законодателство с европейското такова и спрямо съда –
който е приложил правна норма, намираща се в противоречие с европейски
регламент.
Настъпилата имуществена вреда за ищеца е в размерна на
отнетата сума – 148 500 евро или равностойността им в лева – 290 440,76 лв.
По отношение на третата предпоставка,съдът намира, че
настъпването на имуществената вреда се намира в причинна връзка само с
действията на РС – Сливница. В решението
по делото Kobler (дело С-224/01) СЕС изрично допуска възможността подлежащите
на обезщетяване вреди да бъдат причинени от национална юрисдикция, която
правораздава като последна инстанция. Съдът правоприлага, като тълкува и
прилага разпоредбите на вътрешното право и общностното право, в съответствие с тълкуването,
направено от СЕС. Ако установи
противоречие между национална норма и общностна норма, по силата на принципа на
върховенство на общностното право, съдът е длъжен да приложи общностната норма.
Извън това, според императивната норма на чл.267 ДФЕС, националната юрисдикция,
чиито решения не подлежат на обжалване, когато е сезирана със спор,
разрешаването на който налага тълкуване на норми от общностното право, е длъжна
да отправи преюдициално запитване до СЕС. Като не е приложил директно правната
норма на европейския регламент, а при съмнения относно тълкването й – не е
отправил преюдициално запитване и е постановил необжалваем по същество акт, РС
– С.е извършил съществено нарушение, в пряка причинно-следствена връзка от
което са произтекли имуществени вреди.
Също толкова вярно е и следното - ако съответните
власти бяха своевременно предприели мерки по привеждане на законодателството в
съответствие с посочените по-горе норми на Регламента, чрез отстраняване на
въпросната втора алинея на чл.251 от НК, а не едва през 2019г. след
образуването на наказателна процедура срещу Република България, въобще нямаше
да се стигне до постановяването през
2016г. на процесния необжалваем акт на РС – С.във вида му, довел до
настъпването на вредите.
Причинната връзка с това бездействие обаче не е пряка.
Вредоносният резултат в конкретния случай е настъпил непосредствено от
постановения съдебен акт, поради което и постановилият го съд е органът,
материално легитимиран да отговаря по предявения иск. Бездействието на
държавата, в лицето на законодателния й орган, по отношение предприемането на
адекватни стъпки за хармонизацията на вътрешното законодателство в продължение
на години, макар и укорително, не може да послужи като основание за ангажиране
отговорността на Народното събрание в конкретния случай поради липсата на пряка
причинна връзка с настъпилите вреди, тъй като същата е опосредена от правоприлагащата дейност на съда.
Ето защо, основателен е и следва да бъде уважен в
пълния предявен размер предявеният иск срещу ответника РС – Сливница, а искът
за солидарно осъждане на НС следва да се отхвърли като неоснователен и
недоказан.
По разноските: На осн. чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има
право на разноски, но доколкото такава претенция не е заявена нито с исковата
молба, нито при разглеждане на делото в открито съдебно заседание, съдът не
следва да ги присъжда. Претенцията на ответника НС за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение е основателна, предвид изхода на спора и
разпоредбата на чл.14, ал.4 ЗОДОВ. Съдът определя юрисконсултско възнаграждение
в размер на 150 лв. на осн. чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната
помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Районен съд
– С.да заплати на Р.Б., роден на ***г., латвийски гражданин, с адрес: Латвия,
гр. Рига, ул. „***** представляван от адвокат В.Н.В. от БАК с адрес *** на
основание чл.4, пар.3 от ДЕС сумата от 290 440,76 лв. – обезщетение за
претърпени имуществени вреди от нарушение на общностното право, представляващо
постановяване на краен съдебен акт – определение от 16.03.2018г. по нохд №149
по описа на РС – С.за 2018г., с което е одобрено споразумение по чл.381 от НПК,
в противоречие с чл.4, пар.2 и чл.9, пар.1 от Регламент /ЕО/ №1889 на
Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола
на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, ведно със законната
лихва от 29.10.2019г. до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявния
иск за солидарно осъждане на Народното събрание на Република България, на
основание чл.4, пар.3 от ДЕС, да заплати на Р.Б., роден на ***г., латвийски
гражданин, с адрес: Латвия, гр. Рига, ул. „*****, представляван от адвокат В.Н.В.
от БАК с адрес *** сумата от 290 440,76 лв. - обезщетение за претърпени имуществени
вреди от нарушение на общностното право, изразяващо се в бездействие по
отношение задължението на НС да приведе разпоредбите на НПК в съответствие с Регламент
/ЕО/ №1889 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно
контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността.
ОСЪЖДА Р.Б., роден на ***г., латвийски
гражданин, с адрес: Латвия, гр. Рига, ул. „********, представляван от адвокат В.Н.В.
от БАК с адрес ***, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК, вр. чл.10, ал.4 от ЗОДОВ, да
заплати на Народното събрание на Република България сумата от 150 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.