№ 2880
гр. София, 08.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Частно
гражданско дело № 20241110172952 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК. Образувано е по заявление за
издаване на заповед за изпълнение, подадено от "******" ЕООД чрез адв. П. П. срещу
В. Г. Д., с което се иска издаването на заповед за вземания за компесаторна неустойка
по договор за предоставяне на обучение и участие в реалити шоу в размер на сбора на
оставащите до края на срока на договора вноски за обучение, възлизащи на сумата 679
лева, както и на лихва за забава върху това вземане в размер на сумата 211,71 лева,
начислена за периода 23.05.2022 г. - 24.11.2024 г.
От изложението в заявлението става ясно, че с процесния договор за
предоставяне на обучение и участие във филмова продукция /чл. 8/ между страните е
била уговорена дължимостта на компесаторна неустойка при разваляне на договора по
вина на възложителя в размер на неизплатените вноски до края на срока на
обучението. Твърди се длъжникът да е бил неизправна страна, тъй като не е заплатила
в договорените срокове вноски от втора до пета вкл., с оглед което и заявителят е
развалил договора и за него е възникнало вземане за неустойка в размер на всички
оставащи вноски от цената на обучението до края на срока на договора - от вноска
шеста до вноска дванадесета в размер на сумата от общо 679 лева и лихва за забава в
размер на законната върху това вземане.
Нормата на чл.411, ал.2 ГПК вменява задължение на заповедния съд за
извършване на проверка налице ли са основанията за отказ за издаване на заповед за
изпълнение, а именно: 1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят
не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. искането е
в противоречие със закона или с добрите нрави; 3. искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована
вероятност за това; 4. длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията
на Република България; 5. длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на
дейност на територията на Република България.
Съгласно посоченото от заявителя претендираната неустойка е формирана като
сбор от месечните вноски от цената на обучението, дължими от насрещната страна за
периода, за който договорът се прекратява, до изтичане на първоначално предвидения
срок, т.е. оставащите 7 месеца. Съдът приема, че клаузата, въз основа на която
заявителят извежда вземанията си за посочената по-горе неустойка и иска издаване на
заповед за изпълнение за същата, е нищожна като противоречащи на добрите нрави
1
/чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/, като съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно
те да се доказват. Неустойката представлява договорен способ, при който страните при
сключване на договора уговарят начин на обезвреда за едната страна по договора, ако
е допуснато неизпълнение от насрещната страна на договорно правоотношение. В
хипотезата, когато е уговорена неустойка, страната не е длъжна да доказва вредите си,
а има правото да претендира уговорената в нейна полза неустойка. За да бъде
действителна клаузата за неустойка, необходимо е неустойката да съответства на
нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Съгласно разясненията, дадени с тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, начинът на определяне на неустойката, както и границите на същата, не са
уредени с императивни правни норми, поради което договарянето й без краен предел,
както и евентуалната й прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на
клаузата за заплащане на неустойка. Неустойката следва да се приеме за нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД когато единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като
естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението
е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди. При всяка преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и
други критерии, като се съобразят конкретните факти и обстоятелства за всеки
отделен случай.
За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не
следва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави,
разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения Противоречието със
закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл.
26, ал. 1, пр. 1 и/или пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на
задължението за неустойка. Поради това, действителността на клаузата за неустойка,
следва да бъде преценена служебно от съда независимо дали страните са се позовали
на нищожността й (в този смисъл са: решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г.
на ВКС, ІІ ТО, решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ ТО,
решение по т. д. № 3686/2014 г., на ВКС, І ТО, и решение № 232/05.01.2017 г. по т. д.
№ 2416/2015 г. на ВКС, ІІ ТО).
Настоящият състав намира, че в конкретния случай от твърденията на заявителя,
изложени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в уточняващата го
молба става ясно, че в договора, сключен между страните се съдържа уговорка, че при
прекратяване на същия поради причина у възложителя преди изтичане на срока,
последният дължи заплащане на цялото възнаграждение, предвидено като цена на
обучението за целия срок на договора, независимо от остатъка от този срок и
обстоятелството, че изпълнителят се освобождава за вбъдеще от задълженията си по
този договор. Това изложение според заповедния съд е достатъчно, за да се приеме, че
е налице основание съдът да откаже издаването на заповед за изпълнение за това
вземане – чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК – искането е в противоречие с добрите нрави,
2
доколкото претендираната неустойка излиза извън присъщите й функции. Това е така,
тъй като в този случай обучителят по прекратения договор претендира, че има право
да получи имуществена облага в размер, който би получил, ако договорът не беше
прекратен, като същевременно е освободен от изпълнение на своите задължения по
договора. Последното създава значителна нееквивалентност в правоотношението
между страните по същото, нарушава принципите за справедливост и недопускане на
неоснователно обогатяване, който дисбаланс се явява в противоречие с добрите нрави,
още повече насрещната страна има качеството на потребител на услугите на заявителя
в случая. Не могат да бъдат споделени доводите на заявителя, че неустойката цели да
го компенсира за разходите, които е извършил по подготовка на организацията на
обучението. От изложението в заявлението става ясно, че се касае подготовка за
зансемане на филмова продукция, т.е. предполага се, че заявителят е извършил
разходите не само единствено с оглед конкретния договор, сключен с длъжника, който
е бил развален, следователно и подготовката и извършените разходи не се явяват
пряко свързани с него. Следва също така да се обърне внимание, че заявителят е
търговско дружество, т.е. при прогнозиране и извършване на разходи би следвало да е
отчетен обичайният търговски риск от прекратяване на договори като процесния,
както и сключване на нови такива, с други съконтрахенти, от които също се
предполага, че заявителят генерира приходи.
Ето защо заповедният съд приема, че клаузата, въз основа на които заявителят
счита, че е възникнало вземане за неустойка, е нищожна на това основание. Заповед за
изпълнение за същата, както и за лихва за забава върху това вземане, не следва да бъде
издавана. В тази част заявлението следва да се отхвърли.
Разноските за заповедното производство следва да бъдат редуцирани съобразно
съотношението между отхвърлената и уважената част на искането.
По изложените съображения, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление, вх. № 394181/05.12.2024 г., подадено от "******" ЕООД,
чрез адв. П. П. срещу В. Г. Д., с което се иска издаването на заповед за вземания за
компесаторна неустойка в размер на 679 лева по договор за предоставяне на обучение
и участие във филмова продукция от 08.01.2022 г. в размер на сбора на оставащите до
края на срока на договора вноски за обучение, както и на лихва за забава върху това
вземане в размер на сумата 211,71 лева, начислена за периода 23.05.2022 г. - 24.11.2024
г., а в частта за разноските за сумата над 10,20 лева до сумата от 28,01 лева за
държавна такса, както и за сумата над 145,45 лева до сумата от 400 лева - адвокатско
възнаграждение.
УКАЗВА на заявителя, че може да предяви осъдителен иск за вземанията си в
едномесечен срок от влизане в сила на настоящото разпореждане.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя. По частната жалба
дължима е държавна такса в размер на сумата 25 лева, която следва да бъде внесена
по сметка на въззивния съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3