РЕШЕНИЕ
№309
гр. Пловдив, 05.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на двадесет и първи януари, през две
хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня
Петкова и с участието на прокурор при ОП
– Пловдив Владимир Вълев, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 3794 по описа на съда за 2019 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от Ж.Д.Р. с ЕГН ********** ***, срещу ОД
на МВР - гр. Пловдив. С исковата молба е предявена претенция за осъждане на
ответната страна да заплати на ищцата имуществени вреди, претърпени от нея в
резултат на незаконосъобразно Наказателно постановление № 60 от 07.08.2019 г., издадено от Началник на РУ Труд при ОД на МВР
Пловдив срещу ищцата, представляващи сторените в хода на съдебното обжалване на
наказателното постановление по АНД № 5984/2019 г. по описа
на Пловдивския районен съд, 24 наказателен състав разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на получаване на исковата молба от ответната
страна до окончателното й изплащане. Претендират се и направените в хода на
настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 360
лева, както и заплатената държавна такса за образуване на делото от 10 лева по
представен списък са разноските.
Ищцата, редовно призована, не се явява в съдебно заседание, като се
представлява от упълномощения й адвокат М., който моли исковата молба да се
уважи, като излага становище в подкрепа на искането си.
Ответникът по иска ОД на МВР Пловдив, редовно призован, не е изпратил
представител в съдебно заседание. Постъпил е писмен отговор по исковата молба
от главен юрисконсулт при ответната страна Пенкова с изложено становище относно
недопустимост на исковата претенция, както и доводи за неоснователност и
недоказаност на същата. Искът се оспорва по основание и по размер, направено е възражение за
наличие на основанията по чл.5 от ЗОДОВ, твърди се, че направените разноски за
адвокат не са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния акт по
смисъла на чл.4 от ЗОДОВ. Прави се възражение по размера на заплатеното за
представителство пред районния съд адвокатско възнаграждение и искане за
присъждане по-нисък размер на обезщетение. Прави се искане за намаляване на
адвокатското възнаграждение под предвидения, или до предвидения в Наредба №
1/2004 г. размер на адвокатските възнаграждения по отношение разноските по
настоящото дело. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение и разноски по производството.
Задължително участващия по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява
становище за неоснователност на исковата претенция и моли същата да не се
уважава.
Пловдивският
административен съд, на първо място, намира, че искът е допустим. С оглед на
съдържанието на исковата претенция, се касае до иск с правно основание по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от съда на обезщетение
за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат от
незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на административна
дейност. В тази насока следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно
постановление № 2/2015 г. от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело №
2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и
Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното постановление, като резултат от
упражнената дейност по административно наказване, също представлява по
естеството си правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не
носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, но
въпреки това основният вид на дейността по налагане на административно
наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с
административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ
да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до
административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните
наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат
изключени от предметния обхват на закона. В същото ТП е посочено и че за
квалифициране на иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не
правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа,
негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява
индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, определящо за
квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че
актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки
че поражда наказателно - правни последици, е правен резултат от санкционираща
административна дейност. Заключено е, че неговото издаване е последица от
изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административно -
наказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на
административната им правосубектност, което по своето
съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Тъй като законодателят към момента на
провеждане производството по обжалване на наказателното постановление не е бил
предвидил все още ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН пред
Районния съд, нито пред Административния съд в хода на касационното
производство, като разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е приета с ДВ.,
бр.94/29.11.2019 г., то доколкото искът по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие
незаконосъобразно издадено наказателно постановление, то и исканията за
обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване, направени
преди настъпилото изменение, подлежат на разглеждане именно по реда на чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ. Този ред е допълнен и от разпоредбата на чл.203, ал.1 от АПК, като съгласно чл.204, ал.1 от АПК, за
допустимостта на иска е необходимо да е налице предхождаща отмяна на
административния акт по съответния ред. В случая исковата претенцията е основана именно на
отмяна на наказателно постановление по предвидения за това съдебен ред по ЗАНН
в производство, проведено преди настъпване изменението на чл.63, ал.3 от ЗАНН.
Затова и възражението
на ответника за недопустимост на исковата претенция поради съдържанието й,
свързано с претендиране на направени разноски в производство пред съд, не са
основателни, доколкото, както е посочено и в цитираното вече ТП № 2/15 г., а
също и в ТР № 1/2017 г. на ВАС, ОСС І и ІІ колегия, нито ЗАНН, който е
приложимият закон в производството по обжалване на наказателните постановления,
нито НПК, към който ЗАНН препраща за неуредените случаи, са предвиждали специален
ред за присъждане на разноски в производството към момента на провеждането му.
Същото се е отнасяло и до касационното производство по обжалване решенията на
районните съдилища по административно-наказателни дела, при които, съгласно ТР
№ 2/2009 г. на ВАС, административните
съдилища не присъждат разноски. Както се каза вече, разпоредбата на чл.63, ал.3
от ЗАНН е приета след провеждане на производството по обжалване на
наказателното постановление, поради което и в хода на същото не е имало
процесуална възможност ищецът да иска присъждане на направените разноски.
Искът е предявен от
надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение в
разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият е предявен и
против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за
обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от
чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател на
посоченото наказателното постановление, от чиято незаконосъобразност се твърди
да са произтекли вреди за ищцата, е Началник РУ към Областна дирекция на МВР -
Пловдив. Последната е юридическо лице, съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, поради
което и доколкото издателят на отмененото наказателното постановление е част от
административната структура на това юридическо лице /по арг.
на чл.9 ПУДМВР/, правилно искът е насочен именно срещу Областна дирекция на МВР
Пловдив.
По същество исковата претенция се явява основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа
страна, че срещу ищцата Р. е било издадено Наказателно постановление № 60 от 07.08.2019
г., с което на същата е било наложено административно наказание глоба от 100
лева за нарушение по чл.64, ал.1 от ЗМВР. Наказателното постановление е било
обжалвано от ищцата по реда на чл.59 от ЗАНН пред Районен съд Пловдив, като по
жалбата й е било образувано АНД № 5984/2019 г. по описа на 24 състав на
районния съд. Преди съдебното заседание по делото по същото е бил приложен,
ведно с пълномощно за адвокат М., договор за правна защита и съдействие от 10.10.2019 г. между адв.Л.М. и
ищцата, подписан от двете страни, с уговорено възнаграждение в размер на 300
лева за оказване на правна защита и съдействие по делото в районния съд чрез
процесуално представителство по делото, като в договора изрично било записано,
че сумата е изплатена в брой. По развилото се пред Районен съд Пловдив
производство по образуваното по жалбата АНД № 5984/2019 г. ищцата била
представлявана от упълномощения й адвокат, който се явил в проведеното едно
съдебно заседание по делото, в което изложил и становище по същество. С решение
№ 2039/07.11.2019 г. Районен съд - Пловдив, 24 наказателен състав, отменил обжалваното
наказателно постановление. Решението не било обжалвано и влязло в законна сила
на 28.11.2019 г.
Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато
възнаграждението за адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на
плащането, този факт следва да бъде отразен в договор за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение. В случая, от приложения в оригинал по АНД 5984/2019
г. договор от 10.10.2019 г. е видно, че изрично е
уговорено, че има за предмет процесуално представителство именно по делото по
обжалване на наказателното постановление. В договора изрично е посочено и че е
договорено и платено в брой възнаграждение от 300 лева. В тази насока и според съда, въпросният
договор за правна защита и съдействие е годен да удостовери извършения от
страна на ищеца разход за адвокатска защита пред районния съд по обжалване на
наказателното постановление. Затова и разход в претендиран
размер от 300 лева като направен от ищцата Р. е доказан.
За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е
необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи,
е установена по делото наличната отмяна
на издаден при изпълнение на особена по своя характер административна дейност,
каквато е административно-наказателната дейност, акт – наказателно
постановление, като незаконосъобразен. В развилото се пред Районния съд
производство по обжалване на наказателното постановление се установява ищцата
да е направила имуществен по своя характер разход, като е заплатила адвокатски
хонорар на упълномощения в производството адвокат. Така направеният разход се
явява имуществена вреда за ищцата, която, освен това, е в пряка причинна връзка
с отменения като незаконосъобразен акт – наказателно постановление – и е
непосредствена последица от него, доколкото ищцата не би търсила и заплащала
адвокатска защита, ако срещу нея не бе издадено незаконосъобразното наказателно
постановление. В тази насока и възраженията на ответната страна относно това,
че защитата в съдебното производство по ЗАНН не е задължителна, поради което и
не може да се установи пряка и непосредствена връзка между направения разход,
който да се отчете като имуществена щета за ищеца и отмяната на наказателното
постановление, не могат да се счетат за основателни, като се има предвид и
изричното разрешение, дадено в задължителното за съдилищата ТР 1/2017 г. на
ВАС, според което адвокатската защита е конституционно гарантирана в КРБ и
законово регламентирана в ЗА и в чиито мотиви е отхвърлено като абсурдно с
конкретно изложени доводи твърдението, че направеният разход за адвокатски
хонорар в посочените производства, не се явява имуществена вреда за ищеца, тъй
като е платен само по силата на свободното договаряне между страните. Съгласно
последно посоченото ТР 1/2017 г. на ВАС, при предявени пред административните
съдилища искове по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от
незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.
Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ
установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на
държавата. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната
разпоредба на чл.4, пр. последно от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото и нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които
са основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото
обезщетение. Доводите, основани на чл.5 от ЗОДОВ, че искът е неоснователен
понеже наказателното постановление е отменено на процесуално основание, а не
поради липса на административно нарушение, не се възприемат от съда като
основателни. Следва да се има предвид тук, че е без значение причината, поради
която е отменено наказателното постановление, защото фактическият състав за
възникването правото на обезщетение включва, както се каза вече,
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината, незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност, да е налице
пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието
или бездействието и настъпилата за конкретното лице вреда и той няма отношение
към предходно поведение на търсещото обезщетение лице. Затова и дори и да е
установено извършване на административно нарушение от негова страна, за което е
издадено наказателното постановление, това не прави неоснователна претенцията
за обезщетяване на вреди при налична отмяна на наказателното постановление като
незаконосъобразно издадено. Основание за намаляване размера на обезщетението по
вина на ищеца във връзка с чл.5 от ЗОДОВ също не е налице в случая и такова би
съществувало, например, при установено недобросъвестно процесуално поведение на
същия в процедурата по отмяната на незаконосъобразното наказателно
постановление, което да е довело до извършването на по-големи и/или неоправдани
разходи за адвокатско възнаграждение, каквото поведение в случая не се установи
да е имала ищцата. В крайна сметка, повод за нуждата от ангажиране на
адвокатска защита е незаконосъобразно издаденото наказателно постановление,
което е пряк резултат от дейността на административния орган, а дали евентуално
ищецът е имал предходно виновно поведение, осъществило състав на
административно нарушение, е въпрос, който е стоял на обсъждане в
административно-наказателното производство и по никакъв начин той не
предопределя незаконосъобразно упражнената дейност на административния орган,
сиреч липсва причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и
вредоносния резултат, която иначе подлежи на изследване при всеки конкретен
случай, съгласно ТР № 3 по т.д.№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
От
изложеното следва, че искът е доказан по своето правно основание, като поради това
и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата обезщетение за
имуществени вреди, произтекли от заплатено адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на отменено като незаконосъобразно наказателно
постановление, издадено против ищцата.
За да отговори
на възражението на ответника за несъответствие размера на исковата претенция с
принципа за определяне на обезщетението по справедливост, както и посоченото в
отговора по исковата молба, че следва да се съобразява чл.52 от ЗЗД и искането
за намаляване обезщетението, съдът отново се позовава на мотивите на цитираното
и по-горе Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ВАС, в което изрично е
отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността,
следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да
отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, сиреч да
е обоснован и справедлив, което означава да
е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети
страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния
орган непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства
интересите, на която и да е от страните в производството. В разпоредбата на
чл.36, ал.2 от ЗА е предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско
възнаграждение следва да е обоснован и справедлив, също и че не може да е
по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. В
чл.18, ал.2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е предвидено, че за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления, каквото е
установено в случая да е извършено за ищцата пред районния съд от адвокат,
когато административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция
и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по
правилата на чл.7, ал.2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението,
но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела от административно -наказателен характер, извън случаите по
ал.2 възнаграждението е 300 лв. /чл.18, ал.3 от Наредбата/. В случая размерът
на глобата по отмененото наказателно постановление е бил 100 лева, поради което
и минималният размер на адвокатското възнаграждение за представителство пред
съда е 300 лева на основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата. Предвидените по
Наредбата размери са само долна граница, под която адвокатите не могат да
договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият размер се
определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента. Това
означава, че въпросният минимален размер не е равнозначен на обоснован и
справедлив размер по смисъл на чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на размера на
възнаграждението като обоснован и справедлив е в зависимост от характеристиките
и обема на конкретно оказаната правна помощ и във връзка със спецификите,
сложността, продължителността и предмета на конкретното производство. В случая,
видно е, че адв.М. е осъществил процесуално
представителство в проведеното пред районния съд едно съдебно заседание, в
което е бил разпитван свидетел и адвокатът е изложил становището си по
същество. С оглед на посочената действително осъществена правна защита и
съдействие, както и характера, сложността и обема на делото, по което е осъществена
защитата, съдът намира, че претендираният от ищцата
размер на обезщетението, който се явява и в размер на минималния предвиден в
посочената Наредба размер на адвокатско възнаграждения за посочените случаи, е
съразмерен. Тоест, така направеният разход от 300 лева от ищцата може да бъде
счетен за съответен на фактическата и правна сложност на проведеното пред
районния съд производство, в рамките на което е постигнат и благоприятният
резултат за ищцата чрез отмяната на наказателното постановление и поради това
направеното в настоящото производство искане за обявяване прекомерност на
направения разход и съответно намаляване на претендираното
обезщетение от страна на ответника не следва да се уважава. Поради изложеното и
исканото по делото обезщетение за направени разходи за адвокатско възнаграждение
следва да се уважи като претенция до пълния претендиран
размер от 300 лева.
Позоваването в отговора по исковата молба на
ТР 1/2018 г. на ОСГК на ВКС не е относимо съм случая,
доколкото същото касае произнасяне във връзка с различен иск по ЗОДОВ, а именно
такъв по чл.2 от ЗОДОВ.
Възражението, свързано с приложението на чл.52 от ЗЗД не следва да се обсъжда, доколкото посочената разпоредба се отнася до обезщетението за неимуществени вреди, а в случая предявеният иск касае имуществени такива.
Настоящият състав намира за основателно и
направеното акцесорно искане, което следва съдбата на
основното, за присъждане на законна лихва върху обезщетението, което ще се
присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при
незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта
на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на
решението, с което се отменят унищожаемите
административни актове, а при нищожните – моментът на издаването им. В случая
се претендира законна лихва от по-късен момент от влизане в сила на отменящото
наказателното постановление решение, а именно момента на получаване на исковата
молба от ответника. Констатира се, че препис от същата е връчен на ответната
страна на 06.01.2020 г., поради което и претенцията следва да се уважи така,
като от 06.01.2020 г. се присъди законната лихва върху сумата на обезщетението
от 300 лева.
На основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на
ищцата ще следва да бъдат присъдени и сторените в настоящото производство
разноски в размер на общо 370 лв., от които 360 лева възнаграждение за един
адвокат и 10 лева държавна такса, внесена за образуване на настоящото дело. По
възражението по отговора от представителя на ответната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, съгласно договора за правна защита и съдействие, който се
съдържа в кориците на делото, следва да се посочи, че възнаграждението не е прекомерно, като не са налице основания за
присъждането на по-нисък размер на разноските в тази им част по смисъла на
чл.78, ал.5 от ГПК, приложим съгласно препращането на чл.144 от АПК. Съгласно
чл.8, ал.1, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по
административни дела с определен материален интерес възнаграждението е: при
интерес до 1000 лв. - 300 лв. Минималният размер на адвокатските възнаграждения,
както се посочи, е нормативно определен само като долна граница, под която
адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна
помощ. В конкретния случай, оказаната от адвокат М. по настоящото дело правна
помощ се е изразила в изготвяне и
депозиране на исковата молба с доказателства, както и внасяне на държавната
такса за образуване на делото, а също и в участие на адв.М.
в проведеното по делото съдебно заседание. Поради това и в процесния
случай уговореният за плащане по банков път и видно от приложените по делото
фактура и разписка за извършен превод, заплатен действително от ищцата размер
на адвокатското възнаграждение, който надвишава минималния предвиден такъв по
специалната Наредба №1/2004 г. с 20 процента, не е несъразмерен или
несъответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от ЗА, нито може да бъде определен
като прекомерен, още повече, че същата Наредба предвижда в чл.9 само за
изготвяне на искова молба без процесуално представителство минимално
възнаграждение от 300 лева.
С оглед така
изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив,
ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати Ж.Д.Р. с ЕГН **********
*** сумата в размер на 300,00 лв. /триста лева/, представляваща обезщетение
за претърпени от ищцата имуществени вреди в резултат на незаконосъобразно
издадено Наказателно постановление № 60 от 07.08.2019 г. на Началник РУ Труд
при ОД на МВР Пловдив, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.01.2020
г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив,
ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на Ж.Д.Р. с ЕГН **********
*** сумата в размер на 370, 00 лв. /триста
и седемдесет лева/, представляваща направените от нея по настоящото дело
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: