№ 400
гр. П. 23.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П. ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20241230101416 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдебното производство е по Глава тринадесета от ГПК.
Ищцата Н. П. М., с адрес в с. К., общ. П., ул. „Б.“ № **, ЕГН **********, е
предявила искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва:
- срещу ответника „И.А.М.“ АД, със седалище и адрес на управление в
гр. С., бул. „Дж. Н.“ № **, „С. ц.“, ет. *, офис **-**, ЕИК ***** – за присъждане на
недължимо платена сума по сключен между тях договор за заем, и
- срещу ответника „Ф.Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в
гр. С., бул. „Дж. Н.“ № **, „С.ц.“, ет. *, офис **-**, ЕИК ***** – за присъждане на
недължимо платена сума по сключен между тях договор за гаранция (поръчителство).
Ищцата пояснява, че на 17.05.2022 г. между нея (като заемополучател) и
първия ответник (като заемодател) е бил сключен Договор за паричен заем с №
4486419, като на същата дата, в качеството й на клиент, е сключила с втория ответник
(като гарант) Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство) със същия номер.
Твърди, че договорът за поръчителството е сключен в изпълнение на чл. 4 от заемния
договор, при което гарантът обезпечава към заемодателя изпълнението на
задълженията по заема. Смята, че договорът за заем е недействителен по чл. 22 във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 и във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че поръчителският договор е
нищожен, понеже противоречи както на добрите нрави, така и на разпоредбите на чл.
19, ал. 4 ЗПК и на чл. 143 ЗЗП. Изтъква, че въз основа на цитираните договори е
1
платила 66,98 лв. в полза на първия ответник и 404,18 лв. – в полза на втория
ответник, като плащанията са лишени от основание, поради което сумите, до които се
отнасят, трябва да й бъдат възстановени, ведно със законната лихва от депозирането на
исковата молба (04.09.2024 г.) до погасяването (съобр. изменението на размера на
предявените искове, направено по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК).
Претендира съдебни разноски и предлага в полза на адвоката, който й е предоставил
безплатна правна помощ в настоящото производство, да бъде присъдено съответно
възнаграждение.
И двамата ответници намират ищцовите претенции за неоснователни,
настояват за тяхното отхвърляне и за присъждане на съдебно-деловодни разходи.
Излагат доводи, че договорите, които са сключили с ищцата, са валидни и не страдат
от релевираните от нея пороци, в резултат на което платените суми по тях не трябва да
бъдат връщани.
Съдът приема следното:
1. По съществото на делото (изводи от фактическа и от правна страна):
Уважаването на иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е детерминирано от
кумулативното наличие на две предпоставки – 1/ предаване от ищеца и съответно
получаване от ответника на материалното благо, което е предмет на иска, и 2/ начална
липса на основание за имуществено разместване от такъв порядък (вж. Постановление
№ 1/28.05.1979 г., Пленум на ВС).
Даденото по нищожна сделка, респ. по нищожна клауза от сделка, е типичен
пример за хипотезата на неоснователно обогатяване, получила нормативна регулация в
разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (вж. Решение № 211/26.11.2013 г. по т.д. №
1082/12 г., II т.о. на ВКС).
От съдържанието на процесния договор за заем и на погасителния му план,
копия от които са приобщени към доказателствения материал, се изясняват и
базисните параметри на заемното правоотношение, произтичащо от него за ищцата и
за първия ответник, а именно:
- главница – 500 лв.;
- годишен процент на разходите – 49 %;
- годишен лихвен процент – 40 %;
- обща стойност на плащанията, обхващаща главницата и договорната
лихва – 568,82 лв., от което следва, че величината на договорната лихва е 68,82 лв.;
- погасяване – чрез 7 месечни вноски, разписани в погасителния план;
- изчисляване на годишния процент на разходите – „ГПР е изчислен по
формулата и съгласно изискванията, съдържащи се в чл. 19 от Закона за потребителски
кредит и Приложение № 1 към него. При изчисление на ГПР са взети предвид
следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
2
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислявани разходи за събиране, лихва за забава и неустойки за неизпълнение на
някое от задълженията по настоящия договор, както и други разходи, освен посочените
в настоящия договор“.
Копие от гаранционната сделка също е част от доказателствената съвкупност и
от него става ясно, че:
- вторият ответник е гарантирал към първия ответник изпълнението на
задълженията на ищцата, свързани със заемния договор;
- за тази услуга ищцата следва да заплати на втория ответник
възнаграждение от 404,18 лв., посредством 7 месечни вноски;
- плащането на възнаграждението на гаранта трябва да се прави към
заемодателя, за което гарантът го овластява.
От справка, извършена от съда, съгласно чл. 23, ал. 6 във вр. с чл. 34, ал. 2
ЗТРРЮЛНЦ, по партидата на ответника „Ф.Б.“ ЕООД, на интернет-страницата на
Търговския регистър при Агенцията по вписванията, е видно, че неговият едноличен
собственик на капитала е другият ответник „И.А.М.“ АД.
Анализираният договор за заем разкрива признаците на такъв за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010
г.). Ищцата е физическо лице, за което няма данни при встъпването в кредитното
отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска
дейност, а първият ответник е търговско дружество, част от чиято базова дейност е
кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити (заеми).
Следователно, при сключването на договора, ответникът „И.А.М.“ АД е действал в
качеството на „кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а
ищцата е имала качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл.
9, ал. 3 от с. з.
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина,
определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна
разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма
за действителност на договора за потребителски кредит.
В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният
процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за
потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК). Изчисляването му пък се извършва по
3
специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19,
ал. 2 ЗПК).
Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за
потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на
разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези
разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Затова е нужно в потребителската кредитна
сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на
разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези
компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив,
Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил,
Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград,
Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр.
Пазарджик, както и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., І т. о. на
ВКС).
В този контекст се налага констатацията, че договорът за заем, сключен между
ищцата и първия ответник, наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
доколкото в него отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил е бил
формиран годишният процент на разходите, щом като не е уточнен конкретният начин,
по който е била получена крайната му величина. Вместо това са изложени общи
формулировки, които имат изцяло бланкетен характер.
Както беше казано, отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК имат
за последица недействителността на потребителския кредитен договор – чл. 22 ЗПК.
Изискването правните сделки да съответстват на добрите нрави, за да бъдат
валидни, предполага известна еквивалентност на насрещните престации на страните,
когато става дума за един двустранен договор. Явното несъответствие в престациите е
основание за извода, че добрите нрави са накърнени, което води до нищожност по чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД (вж. Решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/08 г., І г. о. на
ВКС, Решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/09 г., ІІІ г. о. на ВКС и Определение
№ 126/27.01.2014 г. по гр. д. № 903/12 г., IV г. о. на ВКС). Иначе казано, когато
съществува очевидна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената
цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. В този смисъл добрите нрави поставят предел на волята на страните
досежно уговарянето на насрещните престации.
Хипотезата, разглеждана по сегашното дело, се отнася до потребителски
4
паричен заем на сравнително ниска стойност (500 лв.) и за кратък период (7 месеца),
като заемополучателят е физическо лице, встъпващо в облигационната обвързаност, с
цел задоволяване на лични нужди от парични средства, а заемодателят е търговец,
който сключва такива договори по занятие (т. е. те са част от професионалната му
търговска дейност). Възнаграждението (404,18 лв.), което заемополучателят трябва да
плати на гаранта за обезпечаването на заема, представлява 80,84 % от заетата сума.
Гаранцията за изпълнението на задълженията на заемополучателя се предоставя от
търговско дружество, което не само е одобрено от заемодателя, но се явява и такова,
което напълно се контролира и управлява от него, като дори той приема плащанията на
възнаграждението на гаранта.
Тези характеристики на договорната връзка между ищцата и втория ответник
ясно насочват, че договорът за гаранция е натоварен с функции, излизащи извън
присъщия му ефект да обезпечи покритие на риска от неизпълнение на задълженията
на заемополучателя, срещу което последният да плати на гаранта разумна цена.
Цената, уговорена в тази връзка, не е съизмерима с риска, който носи гарантът, а
създава реални предпоставки за неоснователното му обогатяване, както и за такова на
заемодателя. Ето защо и тук се налага логичната констатация, че така пряко се
нарушава принципът на справедливостта, което означава, че гаранционната сделка е в
колизия с добрите нрави и се явява нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
При условията на чл. 190 ГПК, ответните дружества са ангажирали справки за
плащанията на ищцата по договорите, които тя е сключила с тях.
От справката, приложена от ответника „И.А.М.“ АД, се констатира, че ищцата е
платила по договора за заем общо 566,98 лв. Предвид недействителността по чл. 22
ЗПК на заемната сделка, заемополучателят, съгласно чл. 23 ЗПК, дължи на
заемодателя само чистата стойност на кредита (500 лв.), при което исковата сума
(66,98 лв.), претендирана спрямо този ответник, се явява дадена при липса на
основание.
От справката, представена от ответника „Ф.Б.“, пък се потвърждава, че
ищцовата страна му е заплатила сумата по иска (404,18 лв.), заведен срещу него, а
нищожността на договора за гаранция показва че и така извършеното плащане е било
без основание.
В обобщение и двете кондикционни осъдителни искови претенции, поставени за
решаване, подлежат на уважаване.
2. По съдебните разноски:
Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски само на ищцата (чл. 78,
ал. 1 ГПК).
Съдебно-деловодните разходи, които й се полагат, се формират от заплатените
държавни такси по уважените искове – по 50 лв. за всеки от тях, които се дължат от
5
всеки от ответниците.
Ищцата е получила безплатна правна помощ (по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.) в
производството пред настоящата инстанция. На адвоката, който я е предоставил – Д.
В. М. от Адвокатска колегия – гр. Пл., с адрес на кантората в гр. Пл., ул. „П. „О. и К.““
№ **, ет. *, ап. *, трябва да бъдат присъдени съответни възнаграждения (по чл. 38, ал.
2 ЗАдв.). Те е нужно да се фиксират на 180 лв. (с включен ДДС от 30 лв.) за първия
ответник и на 204 лв. (с включен ДДС от 34 лв.) за втория ответник. Определянето им
е извършено от сегашния съдебен състав на базата на действителната фактическа и
правна сложност на делото и при зачитане на принципните постановки, приети в
Решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС. Според тълкуването, дадено в
този акт на общностния съд, съдилищата от държавите-членки на Европейския съюз не
са длъжни да прилагат ограничение от националното законодателство за минимален
размер на адвокатските възнаграждения, ако този размер не кореспондира с
действителната фактическа и правна сложност на конкретното дело. А преценката на
съда в една така ситуация трябва да се концентрира върху характеристиките на
защитата, възложена по съответното дело, неговия предмет, извършените процесуални
действия в хода на производството, събраните доказателства, броя на проведените
съдебни заседания, като също така не следва да се забравя, че все пак се касае за
строго квалифициран труд, полаган от лице с юридическа правоспособност, което
носи завишена отговорност за дейността си. Пренасянето на тези критерии в полето на
разглеждания казус показва, че горепосочените адвокатски възнаграждения
кореспондират напълно с проблемите, които сегашното дело поставя от фактическа и
от правна страна. В хода на съдебното производство е изготвена подробна искова
молба, която обаче е ориентирана към доводи за недействителност/нищожност на
процесните договори и свързаното с това недължимо плащане на исковите суми.
Проведено е само едно открито заседание, в което процесуален представител на
ищцата не е взел лично участие. Събрани са единствено писмени доказателства и то в
много малък обем. Спорният предмет включва имуществени притезателни права на
доста ниска материална стойност (66,98 лв. и 404,18 лв.). Разгледаната правна
проблематика е с невисок интензитет на сложност, включително по нея има трайно
установена съдебна практика.
Тъй като адвокатът, на когото се присъждат възнагражденията за безплатната
правна помощ, е регистриран по реда на ЗДДС, съобразно представеното копие на
удостоверение за регистрация (вж. л. 48 от делото), издадено от органите на
Националната агенция по приходите, в тях е включен и дължимият ДДС (вж.
Определение № 280/14.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1704/18 г., IV г. о. на ВКС, Определение
№ 216/19.06.2018 г. по т. д. № 1587/17 г., II т. о. на ВКС и Определение №
429/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1673/18 г., II т. о. на ВКС).
6
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П. Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „Дж.
Н.“ № **, „С.ц.“, ет. *., офис ** – **, ЕИК ********, да заплати на Н. П. М. , с адрес
в с. К., общ. П., ул. „Б.“ № **, ЕГН **********, следните суми:
- 66,98 лв., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – представляващи
недължимо платена сума по Договор за паричен заем с № 4486419/17.05.2022 г.,
сключен между Н. П. М. (като заемополучател) и „И.А.М.“ АД (като заемодател),
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
04.09.2024 г., до погасяването, и
- 50 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – представляващи съдебни
разноски, дължими за производството по делото.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул.
„Дж. Н.“ № **, „С.ц.“, ет. *, офис ** – **, ЕИК **** да заплати на Н. П. М. , с адрес в
с. К., общ. П., ул. „Б.“ № **, ЕГН **********, следните суми:
- 404,18 лв., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – представляващи
недължимо платена сума по Договор за предоставяне на поръчителство с №
4486419/17.05.2022 г., сключен между Н. П. М. (като клиент) и „Ф.Б.“ ЕООД (като
гарант/поръчител), ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 04.09.2024 г., до погасяването, и
- 50 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – представляващи съдебни
разноски, дължими за производството по делото.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „Дж.
Н.“ № **, „С.ц.“, ет. *., офис ** – **, ЕИК ********, да заплати на адвокат Д. В. М.
от Адвокатска колегия – гр. Пл., с адрес на кантората в гр. Пл., ул. „П. „О. и К.““ № **,
ет. *, ап. *, сумата от 180 лв., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. – представляващи
възнаграждение за безплатната правна помощ, която последният е оказал на ищцовата
страна по делото.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул.
„Дж. Н.“ № **, „С.ц.“, ет. *, офис ** – **, ЕИК **** да заплати на адвокат Д. В. М.
от Адвокатска колегия – гр. Пл., с адрес на кантората в гр. Пл., ул. „П. „О. и К.““ № **,
ет. *, ап. *, сумата от 204 лв., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. – представляващи
възнаграждение за безплатната правна помощ, която последният е оказал на ищцовата
7
страна по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр. Бл.
в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба, която се подава
чрез Районен съд – гр. П.
Съдия при Районен съд – П. _______________________
8