Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 15.11.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №3801 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.03.2020
год., постановено по гр.дело №5298/2017 год. по описа на СРС, ГО, 138 с-в, е признато за установено по предявения по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Т.М.Т. иск с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 073.75 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2015
год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, бул.“Македония“ №21, ет.
партер, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №39198/2016 год. по описа на СРС, ГО, 138
с-в – 15.07.2016 год. до окончателното й изплащане, като е искът е отхвърлен в
останалата му част до пълния предявен размер, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 153.27 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 15.07.2014 год. до 25.05.2016 год. – изцяло и
ответникът Т.М.Т. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство и заповедното
производство в размер на 660.43 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Т.М.Т.. Жалбоподателят
поддържа, че по делото не било установено по несъмнен и категоричен начин, че
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди и че ищецът бил
доставял топлинна енергия в притежаван или ползван от ответника недвижим имот.
Вещите лица по двете изслушани експертизи били работили по доказателства, които
не били в кориците на делото и ответникът не бил запознат с тях, респ. не бил изразил
становище по тях. Освен това продажбата на топлинна енергия се извършвала на
основание писмен договор. Такъв договор обаче не бил подписван от ответника. СРС
не бил отчел обстоятелството, че по делото нямало доказателства за размера на
претендираното вземане. Представеното извлечение от сметка не представлявало годно
доказателство. Изводите на първоинстанционния съд били основани единствено на
заключенията на вещите лица. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Третото
лице-помагач „Т.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявен е за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 149 ЗЕ вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
правни норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото – нотариален акт за учредяване на право на
ползване и продажба на недвижим имот от 12.09.2001 год. и нотариален акт за
договорна ипотека върху недвижим имот от 11.10.2011 год., че ответникът
е собственик на процесния апартамент, поради което същият се явява потребител на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент
съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от
2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – справка за
разход на топлинна енергия и документ за главен отчет – последният е подписан
от ответника и авторството му не е било оспорено и надлежно опровергано в
процеса /чл. 180 ГПК/ и в този смисъл има силата на извънсъдебно признание за
количеството доставена топлинна енергия през отоплителния сезон от м.май 2014
год. до м.април 2015 год., както и от заключението на вещото лице по допуснатата
и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по
делото следва да бъде кредитирано, че през исковия период в процесния имот е
имало монтирани 6 бр. отоплителни тела с 5 бр. ИРРО, 1 бр. водомер за топла
вода и щранг-лира без ИРРО; че делът на ответника за топлинна енергия, сградна
инсталация и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба; технологичните разходи били
отчислявани ежемесечно от ищеца, като общият топломер в абонатната станция бил
преминал през периодични метрологични проверки.
Следователно
въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно
установената методология. Следва да се посочи, че според чл. 6.9 от Методиката по Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването,
при щранг-лира без уред за дялово разпределение /както е в случая/
инсталираната мощност се определя по изчислителен път и се прилага разпоредбата
по т. 6.5. – прилага се екстраполация
по максимален специфичен разход на сградата.
Доказано е също
така въз основа на заключението по съдебно-техническата експертиза и на
заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният съд намира, че следва да бъде
кредитирано /чл. 202 ГПК/, че за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2015 год.
стойността на доставената топлинна енергия възлиза на 2 073.75 лв.
/определена в
съответствие с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ, като е съобразена определената сумата
за доплащане с оглед изготвената изравнителна сметка/.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, законосъобразно първоинстанционният съд е
приел, че предявеният иск за главницата се явява основателен в горепосочения
размер, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане
– чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 09.03.2020 год.,
постановено по гр.дело №5298/2017 год. по описа на СРС, ГО, 138 с-в, в
обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/