Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 25.
08.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и девети юли
през две хиляди и двадесета година
в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР
ИГНАТОВ
при
секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 5069 по описа за 2019 г. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от И.С.А.,
ответник пред СРС, срещу решение № 494103
от 25.09. 2018 г. на СРС, ГО, 46 с-в, постановено по гр.д.№ 52014 по описа за
2014 г., с което предявеният срещу нея иск по чл.422 ГПК е бил уважен като
основателен.
Във въззивната жалба се излагат доводи
за недопустимост, нищожност и неправилност на така постановеното решение. Сочат
се допуснати нарушения на процесуалния закон и главно при допуснато нарушение
на събирането и обсъждането на представените по делото доказателства. Сочи, че
не съществува етажна собственост по смисъла на ЗУЕС, арг. се с чл.3 от ЗУЕС;
касаело се до два самостоятелни апартамента. Неправилно било прието, че
апартаментите са четири. Решенията на ОС на ЕС били нищожни, противоречащи на
закона. Приложими били правилата на ЗС. Твърди се накърняване правото на защита
на въззивницата, ответник пред СРС като се позовава на чл.9 ГПК. Отговорът по
исковата молба бил подаден в срок. Затова неправилно в доклада било, че
ответницата няма възражения. Не били обсъдени и доводите й в писмените бележки.
Сочи, че по силата на заповед от 18.06.2012 г., издадена по гр.д.№ 25770 по
описа за 2012 г. на СРС, Второ ГО, 67 с-в, бил издаден изп.лист на 03.08.2012
г. По този изпълнителен лист било образувано изп.д.№ 400619 по описа за 2013 г.
на ЧСИ и била наложена възбрана. Това изп.д. било висящо и към настоящия
момент. С определение от 08.11.2013 г. по ч.гр.д.№ 11786 по описа за 2013 г. на
СГС заповедта и изп.лист били обезсилени. Следвало да се приложат правилата на
чл.415, ал.1 ГПК. При наличие на тази висящност била извършена нова идентична
процедура с нова заповед от 10.03.2014 г. по гр.д.№ 46652 по описа за 2013 г.
на СРС, 46 с-в, предмет на настоящето производство. Това било нарушение на
чл.423, ал.4 ГПК. Искът следвало да бъде осъдителен, а не установителен. Сочи,
че съставят по заповедното и този по исковото бил един и същ. Самата заповед за
изпълнение била издадена 4 месеца след подаване на заявлението вместо в
изискуеми се 3-дневен срок. Затова счита, че заповедта от 10.03.2014 г. следва
да се обезсили. Сочи, че ищцата по делото била задължена с решение по гр.д.№
486 по описа за 2000 г. на СГС да премахне незаконно изградена постройка в
двора. Въззивницата през 2008 г. разрушила сградата. През 2013 г. констатирала,
че е изградена нова по-голяма масивна сграда. Насрещните й претенции, обаче,
били отделени от СРС в друго производство – по гр.д.№ 2632 по описа за 2018 г.
на СРС, 167-ми състав. Според въззивницата стойността на тази нова сграда била
включена в общата сума от 66 500 лв. последната не била индивидуализирана
по пера, което било предпоставка за недопустимост на заповедта за изпълнение.
Счита, че СРС трябвало да спре производството до приключване с влязло в сила
решение на производството по гр.д.№ 2632 по описа за 2018 г. на СРС, 167-ми
състав. Излагат се доводи за допуснати процесуални нарушения по гр.д.№ 12835 по
описа за 2005 г. на СРС, 5 5с-в за делба и по гр.д.№ 1110 по описа за 2007 г.
на СГС като последното било прекратено без нейното съгласие. По този начин
ищцата била придобила целия таван на 16.11.2011 г. по силата на
покупко-продажба. Ищцата незаконно надстроила южната и западната част на
покрива и над него с масивни вертикални конструкции. Средствата за това също
били част от претенцията – ремонт на покрив. Този покрив представлявал таван на
ищцата. Сочи, че по гр.д.№ 2632 по описа за 2018 г. на СРС, 167-ми състав била
оспорила нот.акт за собственост на ищцата, защото продажбата била нищожна
поради липса на предмет. Това щяло да внесе изменение в размера на идеалните
части от общите части на сградата, който въпрос бил от решаващо значение за
изхода на спора.Относно дворното място излага доводи за допуснато нарушение на
чл.1 ЗУЕС, тъй като дворното място било съсобствено. Решението било неправилно,
защото въззивницата в периода от 2008 г. до м.05.2013 г. била извън страната и
била в неведение относно извършваните дейности от останалите собственици на
обекти в сградата. Решенията на ОС на ЕС били стабилизирани. Това се знаело още
преди образуване на делото. СРС, обаче, нарушил чл.147, ал.2 ГПК на 20.03.208
г. в о.с.з., тъй като не й допуснал разпит на свидетел и даване на обяснения от
ищцата относно пристрояването и настрояването, които според въззивницата
представлявали „нови обстоятелства“. Върху ап. й били наложени по искане на
ищцата 6 възбрани. Де факто при това съотношение на идеалните части съдебно
производство било безпредметно. Поради здравословни проблеми не могла да се яви
при изслушване на заключението; СРС допуснал нарушение на чл.142, ал.2 ГПК като
не й дал възможност да зададе въпроси на вещото лице. Пред настоящата инстанция
е поискано събиране на доказателства във връзка с продължаващите ремонтни
дейности от страна на ищцата, които въззивницата характеризира като „нововъзникнали
такива“; същите са оставени без уважение поради липсата им на връзка с процеса
с определение от 16.04.2020 г.
В срока за писмени бележки излага
доводи за липса на процесуална правоспособност за предявяване на иск – чл.27,
ал.1 ГПК. Излага доводи за нищожност на решенията на ОС на ЕС, тъй като в
случая не била налице ЕС. Излага още доводи за нередовност на исковата молба,
тъй като не били индивидуализирани вземанията по пера. Решението следвало да се обезсили, а
производството да се прекрати на основание чл.126 ГПК, защото били налице две
идентични заповеди за изпълнение. Нарушен бил и чл.411, ал.2,т.5 ГПК, защото
към този момент нямала обичайно местопребиваване на територията на България.
Иска се обжалваното решение да бъде
обезсилено и производството по делото прекратено или да бъде отменено като
неправилно. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от ищеца /пред СРС/ М.П.К. чрез адв. М., в който се излага
становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така
постановеното съдебно решение. Счита, че не били допуснати сочените от
въззивницата нарушения при постановяване на решението от СРС. Същото не било
нито нищожно, нито недопустимо. Налице била законно учредена ЕС. Решенията на
ОС не били обжалвани от ответницата. Възраженията на ответницата били
преклудирани, а освен това поставените от въззивницата въпроси били неотносими
по спора. Същата не била представила отговор по исковата молба. Не били
допуснати нарушения по призоваването на ответницата; последната не била искала
и отлагане на делото. Не били настъпили нови обстоятелства поради което не
следвало да се допускат исканите доказателства; не били налице предпоставките
на чл.266, ал.3 ГПК; срокът за отговор
по исковата молба бил изтекъл към момента на подаването на такъв. Претендира
разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е
била уведомена на 08.10.2018 г.
Въззивната жалба е подадена на
Същата е срещу съдебен акт, подлежащ на
инстанционен контрол; налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
По довода за
нищожност на обжалваното решение:
В решение
№ 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, ІГО, е
прието, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен
състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или
когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на
съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл
са и решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І
г.о., и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на
ВКС, І г.о.
Действително
процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно,
но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко
решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт
поради липса на надлежно волеизявление. Към настоящия момент вече е дадено и
задължителното тълкуване на въпроса, обективирано в решение № 668 на ВКС, ІГО,
постановено по гр. д. № 1790/2009 г. Според същото съдебното решение е нищожно,
когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите
на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена
форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради
абсолютна неразбираемост. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на
надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение.
В конкретния случай не е налице нито една от
визираните в горецитираната задължителна съдебна практика, предпоставки за нищожност
на обжалваното решение.
По
допустимостта на съдебното решение:
Недопустимо
е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се
реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата
на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил
десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална
предпоставка прави решението недопустимо. Когато се касае до относителна
процесуална предпоставка, решението е недопустимо, само ако заинтересуваната
страна се позовала на липсата на процесуалната предпоставка, но въпреки това то
е било постановено. Когато порокът се състои в нередовност на исковата молба,
която е била поправена след дадения за това срок постановеното решение не е
недопустимо, тъй като са отстранени пречките за постановяване на допустимо
решение, виж в
този смисъл РЕШЕНИЕ № 41 ОТ
02.02.2012 Г. ПО ГР. Д. № 1540/2010 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
На
11.11.2013 г. е подадено заявление по реда на чл.410 ГПК от М.П. К.-В.с
посочено основание на паричното вземане по чл.41 ЗС и чл.48, ал.7 ЗУЕС за
издаване на заповед за изпълнение срещу И.А.. Претендират се суми за извършен
ремонт във връзка със заповед № РД-51-94-2138 от 06.06.2007 г. на Кмета на
район „Средец“. Твърди се, че в изпълнение на тази заповед бил извършен
необходимия за обезопасяване на сградата ремонт. Проведени били ОС на ЕС като
на проведеното на 15.11.2011 г. ОС бил приет отчета за така извършения ремонт.
Извършените разходи за ремонта следвало да се поемат от съсобствениците в
сградата, съобразно идеалните им части. Задължението на И.А. възлизало на
17 168 лв. при идеални части от 14,28 %. Представена е и подробна разбивка
по пера на извършените СМР. Посочено е, че задължението на длъжника А. е
заплатено изцяло от заявителя.
Заявлението е уважено и е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 10.03.2014 г.
За издадената на 10.03.2014 г. заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е била уведомена на 28.04.2014 г.
В срока по чл.414 ГПК – на 12.05.2014 г. длъжникът е
подала възражение срещу така издадената заповед за изпълнение.
На заявителя е било указано, че може да предяви иск за
сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 26.08.2014
г.
Исковата молба е подадена в СРС на 25. 09.2014 г. ,
т.е. в срока по чл.415 ГПК.
С обжалваното по настоящето дело
съдебно решение СРС е дал правна квалификация на исковете по чл.422 ГПК вр. с
чл.48, ал.7 вр. с чл.6, ал.1,т.9 ЗУЕС
вр. с чл.41 ЗС.
Задължението
на етажните собственици да изпълняват решенията на органите на управление на
етажната собственост, да заплащат разходите за ремонт, реконструкция,
преустройство и обновяване на общите части на сградата, подмяна на общи
инсталации или оборудване и вноските, определени за фонд "Ремонт и
обновяване", съразмерно с притежаваните идеални части, и да заплащат
разходите за управлението и поддържането на общите части на сградата, са
посочени в т. 9-10 на чл. 6 ЗУЕС.
Съответно
при неизпълнение на решението на общото събрание на собствениците, легитимирани
да предявят иск за събиране на вземане срещу неизпълнилия задължението си
собственик са останалите етажните собственици чрез управителния съвет (управителя)
на етажната собственост - така според чл. 23, ал. 4 ЗУЕС.
В случая, обаче, К. е подала
заявлението от свое име, тъй като видно от посоченото в него, твърди да е
заплатила задължението на ответницата във връзка с решението на ОС от
25.11.2011 г.
Съгласно чл.
48 (7) ЗУЕС ако разходите, извършени от собственик, не бъдат
възстановени по реда на ал. 6, той има право да предяви иск срещу останалите
собственици.
Противно на твърдяното от
въззивницата претенциите на ищеца са индивидуализирани по пера, както в
заявлението по чл.410 ГПК/виж л.3 от заповедното производство/, така и в
исковата молба /виж л.7 от исковото производство/ и същите са обективирани в
обжалваното пред настоящата инстанция, решение.
Следователно предявеният
иск е допустим, виж в този смисъл и ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 306 ОТ 24.03.2016 Г. ПО ГР. Д. №
884/2016 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Неоснователен и недоказан е
довода, че обжалваното решение е
недопустимо поради допуснато нарушение на чл.126 ГПК:
Обстоятелството, че е имало
предходно образувано заповедно производство по което заповедта за изпълнение
била обезсилена по реда на чл.423 ГПК, не обосновава такъв извод. Това е така,
защото при обезсилване на заповедта за изпълнение по реда на чл.423 ГПК във
връзка с чл.411, ал.2,т.3 и 4 ГПК- длъжникът няма постоянен или настоящ адрес в
страната или длъжникът няма обичайно местопребиваване на територията на
страната, редакция към 2012 г., когато е било образувано предходното заповедно
производство- гр.д.№ 25770, делото не се връща за даване на указания по чл.415,
ал.1 ГПК, т.е. за предявяване на иск по чл.422 ГПК.
Исковата молба е подадена на
25.09.2014 г., а искът по чл.422 ГПК по който СРС се е произнесъл с обжалваното
по настоящето дело, решение, се счита предявен по арг. от чл.422, ал.1 ГПК от датата
на подаване на заявлението- 11.11.2013 г., както вече беше посочено по-горе.
Правилата на чл.415 ГПК в сила към този момент не разграничават вида на иска,
както това е сторено с последващите изменения на ГПК, съответно бр.86 /2017 г.
и Дв, бр.100/2019 г.
Разликата във времето между
датата на подаване на заявлението и издаването на заповедта по чл.410 ГПК не
влияе на нейната допустимост и валидност. Срокът е инструктивен, а не
преклузивен.
Не влияе на допустимостта на
съдебното решение фактът, че заповедното производство и исковото са разгледани
от един и същ състав. Това е напълно логично, тъй като исковото производство е
проекция на заповедното. Следва да се отбележи, че съставът е един и същ –
46-ти, но съдиите са различни.
Кога се обезсилва заповед за
изпълнение е изрично и изчерпателно посочено в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4
ОТ 18.06.2014 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2013 Г., ОСГТК НА ВКС, т.13, съгласно което:
„Законодателят
е предвидил изрично обезсилване на заповедта за изпълнение в хипотезата по чл.
415, ал. 2 ГПК, ако заявителят не представи доказателства, че е предявил
иска в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и при прието възражение по чл. 423 ГПК, когато не са били налице предпоставките по чл. 411, ал. 2, т. 3 и
т. 4 ГПК.“
В конкретния случай не е
налице нито една от допустимите по закон хипотези за обезсилване на заповедта,
а и от там за достигане до извод, че обжалваното решение е постановено в недопустим процес. Заповедта
по чл.410 ГПК е издадена в процесното заповедно производство на 10.03.2014 г.,
а самата въззивница сочи като краен момент, в който е била извън страната-
м.05.2013 г. Следва да добавим и, че този довод във въззивната жалба не е
подкрепен с никакви доказателства.
Липсват данни по делото
същият спор да е бил решен с влязло в сила и ползващо се със СПН, съдебно
решение.
Насрещният иск, който е бил
предявен на 10.07.2015 г. е такъв с правно основание чл.45 ЗЗД и по никакъв
начин не влияе на изхода на спора по настоящето дело /виж л.211 от делото на
СРС/.
В частта, в която не са
допуснати за съвместно разглеждане предявените от И.С.А. насрещни искове е
налице произнасяне от СГС с определение № 13175 от 17.05.2017 г. по ч.гр.д.№
3758 по описа за 2017 г., което е влязло в сила. Самата въззивница заяви, че е
налице образувано производство след отделянето на тези искове от страна на СРС.
В проведеното пред настоящата инстанция публично съдебно заседание въззивницата
представи молба /без данни за регистрационен номер пред СРС/ за която твърди,
че била подадена по образуваното гр.д. по иска с правно основание чл.45 ЗЗД в
изпълнение указанията на съда за отстраняване нередовностите на исковата молба.
Действително, в тази молба е направено искане по чл.537, ал.2 ГПК с довод за
нищожност поради липса на предмет /вероятно във връзка с придобиване
собствеността върху таванския етаж/; настоящата инстанция не следва да се
произнася доколко това е допустимо при предявен иск по чл.45 ЗЗД. Само за
пълнота на изложението ще посочим, че ако се приеме, че таванския етаж е обща
част, то идеалните части на ответницата А. ще се променят в посока увеличение,
което в конкретния случай не ще бъде в нейна полза; задължението й по чл.48 ЗУЕС ще претърпи промяна в посока увеличение.
Следва да бъде съобразена и
спецификата на производството – такова по чл.422 ГПК след проведено заповедно
производство.
Относно наличието на Етажна собственост:
С решение на ОС на
собствениците на 20.04.2010 г. е била учредена ЕС с наименование – „Д-р *********от
исковото производство/. Приет е правилник за вътрешния ред в ЕС /л.54 и следв.
от исковото производство/. В раздел V е уговорен начина на
разпределяне на разходите за основен, текущ или неотложен ремонт, за
реконструкцията, преустройството и обновяването на общите части на сградата, а
именно съобразно притежаваните от собствениците на обекти в сградата, идеални
части.
За да е налице етажна
собственост е необходимо в сградата да са обособени
повече от три самостоятелни обекта /а не апартаменти, както счита въззивницата/,
чийто собственици са различни лица, поради което тази сграда е в режим на
етажна собственост, като съчетание между индивидуална собственост върху
отделните обекти и съсобственост по отношение на общите части.
В конкретния случай от
представените с исковата молба нот.актове се установява, че в сградата,
находяща се на ул.“*********са налице повече от три самостоятелни обекта,
вкл. освен апартаментите, така и магазини.
Следователно правилно СРС е приел, че е налице сграда
в режим на ЕС.
Относно дължимостта на предявените за установяване
суми:
Съгласно чл.
38, ал.1 ЗС при
сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици,
общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът,
основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части,
вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите,
площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на
отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и
вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии на всички видове
инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището
на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи
за общо ползуване.
Разпоредбата на ал.2 на ЗС
допуска възможност да се уговори частите на сградата, които
обслужват само някои от отделно притежаваните етажи или части от етажи, да
бъдат общи само на лицата, чиито помещения обслужват.
В конкретния случай липсват
данни за постигане на съгласие относно такава уговорка.
Съгласно чл.
48. (1) ЗУЕС Ремонт,
основно обновяване, реконструкция и преустройство на общите части или подмяна
на общи инсталации и оборудване се извършва по решение на общото събрание на
собствениците.
(3) Разходите за ремонт, основно
обновяване, реконструкция и преустройство на общите части, за които има прието
решение на общото събрание на собствениците, се разпределят между
собствениците на самостоятелни обекти съразмерно с притежаваните от тях идеални
части от общите части на сградата.
(4)
Решението за извършване на ремонт, основно обновяване, реконструкция и
преустройство на общите части между отделни етажни собствености се приема от
съвместното общо събрание по реда на чл. 18.
(5) За
извършване на необходим ремонт на общи части на сградата се отпускат финансови
средства незабавно с решение на управителния съвет (управителя). Общото
събрание утвърждава направените разходи, които са удостоверени с платежни
документи.
(6)
Всеки собственик може да извърши със собствени средства, материали и/или труд
необходим ремонт на общи части на сградата без решение на общото събрание.
Разходите за извършване на ремонта, направени от собственик за негова сметка, с
решение на общото събрание се възстановяват или се прихващат от дължимите от
него вноски по чл. 50 след представяне на документи, удостоверяващи
плащанията.
В ЗУЕС
е дадено легално определение на понятието "Необходим ремонт",
използвано в нормативния акт, и това е дейност за привеждане на сградата, на
общи части, инсталации или части от тях в съответствие с нормативните
изисквания за техническа пригодност на сградата и инсталациите, включително и
покривите, с оглед отстраняване на създадени пречки или неудобства за
нормалното използване на сградата и самостоятелните обекти в нея.
Със заповед №
РД-51-94-2138/06.06.2007 г. на Кмета на гр.София /л.50 по исковото
производство/ на основание чл.179, ал.2 ЗУТ собствениците /включително
въззивницата/ на обекти в сградата, находяща се на ул.“*********, са били
задължени да извършат необходимите работи в интерес на сигурността,
безопасността на движението, здравеопазването, хигиената, естетиката и
спокойствието на гражданите, да обезопасят сградата и да премахнат опасните
елементи и подкожушената мазилка от фасадата на сградата. Определен е
срок-незабавен. Заповедта е била обсъдена на няколко ОС на собствениците,
съответно на 05.10.2010 г./л.77 по исковото производство/, като за взетите
решения на ОС, вкл. за извършване на неотложните ремонти, е съставен протокол.
Тъй като И.А. не се е явила в кантората на Нотариус А.Ш., същият е бил връчен
чрез брат й А.А.на 25.10.2010 г./л.83 поделото пред СРС/. Съобщения са били
залепвани и на входната врата на жилището й. С решение на ОС от 05.04.2011 г. е
прието да бъдат продължени ремонтните работи. Представени са и доказателства за
разгласяване.
С решението от 15.11.2011
г., цитирано в заявлението по чл.410 ГПК, е приет от ОС финансовият отчет за
извършения ремонт на сградата/л.94 по исковото производство/. Видно от
отразеното в протокола били са събрани средства в размер на 120 000 лв.,
от които собственикът Т.Т.-М.била внесла 19 271 лв., а остатъкът бил
платен от другия собственик – ищцата М.К.. Касае се до ремонт на покрива,
фасада и подмяна на улуци, ремонт на стълбище, подмяна на дограма и входна
врата, външно осветление на фасада, ремонт на ел.инсталация и ново ел.табло,
СОТ и видео наблюдение и арх.заснемане. Посочено е, че общото задължение на И.А.
възлиза на сумата в размер на 16 851 лв. Взето е решение И.А. да внесе в
7-дневен срок сумата в размер на 16 851 лв., както и по решенията на ОС на
ЕС от 05.10.2012 г.- 143 лв. и на 05.10.2010 г.- 550 лв. или обща сума в размер
на 17 544 лв. Взето е и решение за събиране на сумата по реда на чл.410 ГПК.
Самата въззивница сочи, че
решенията на ОС на ЕС са стабилизирани. А
това се установява и от данните по делото.
Доводът за нищожност на
решенията е направен едва с писмените бележки пред въззивната инстанция и не
подлежи на разглеждане.
От разпита на свидетелката Т.Т.-М.,
л.293 и следв. по делото пред СРС, се установява, че извършените ремонтни
дейности са в изпълнение указанията на Столична община в горецитираната
заповед. Свидетелката сочи, че заповедта е провокирана от факта, че части от
мазилката на сградата са паднали върху главата на млада жена. Срокът за
изпълнение на заповедта е бил удължаван няколко пъти по молба на свидетелката Т.,
също собственик на обект в сградата, за да могат „трите да вземат решение“.
Противно на твърдяното от
въззивницата, че е била „в неведение“ относно извършвания ремонт, от
показанията на свидетелката Т. се установява, че А. е била уведомена от
свидетелката за необходимостта на ремонта. А. й заявила, че не я интересува и
няма да даде пари за ремонт. Впоследствие заявила „Направи го/ремонта/, но аз
пари не давам“. От показанията на свидетелката се установява, че покрива преди
ремонта тече на 7 места.
С оглед разпоредбата на
чл.38 ЗС покривът е обща част.
От заключението на
допуснатата, изслушана и приета в
производството пред първата съдебна инстанция съдебно-техническа експертиза се
установява, че на сградата са извършени ремонтни и възстановителни работи в
периода 2010-2011 г. като са изпълнени ремонт на фасада, покрив, стълбище и
двор, подмяна на ел.инсталация на сградата, дограма, нова входна врата,
поставяне на сигнално и видео-охранителни системи, монтиране на външно
осветление на сградата и др., въз основа на взетите решения от ОС на ЕС. Вещото
лице е извършило оглед на място и при сравнение с предписанията дадени в
заповедта на Кмета на СО № РД.51-9421328/06.06.2007 г. е установило, че
фасадата на сградата е възстановена, вкл. орнаменти, боядисване; покривът е с
ново покритие от хидроизолационни шидли и монтирани снегозадържатели, нови
улуци, водосточни тръби, обшивки, изпълнено е ново фасадно осветление;
монтирано е ново ел.табло за сградата; сменени са прозорците на стълбищната
клетка, поставена е нова входна врата от към улица „Мальовица“, доставени са и
монтирани сигнално и видео-охранителни системи, монтирано е външно осветление
на сградата, нови врати на оградата откъм ул.“Мальовица“. Към датата на огледа
на стълбищната клетка вещото лице е констатирало, че има видими следи от течове
от ВиК инсталацията от втори етаж над магазинните към долните етажи.
Процесната сграда е
арх.-строителен паметник на културата с категория „местно значение“, съгласно ДВ,
бр.40/1978 г., където е включена под № 227 и е елемент от групов паметник на
културата-„жилищна зона „Център“, II част, който съгласно пар.10
и пар.12 от ПЗР на Закона за културното наследство /ЗКН/ са недвижими културни
ценности. Затова и изготвяне на проект за осъществяване на ремонта е било
задължително и необходимо, тъй като се предлагат консервационно-реставрационни
работи по покрив и фасади с оцветяване за възвръщане на първоначалния вид на
паметника на културата, както и заснемане за възстановяване на изгубени
чертежи. На л.169 по делото е представено писмо от МК за съгласуване на
Арх.проект-заснемане за възстановяване на изгубени строителни книжа на фасади и
подмяна на покривни материали по сградата на ул.“*********.
След преглед на всички
представени по делото платежни документи вещото лице инж.К. достига до извода
,че стойността на ремонтите дейности, описани по исковата молба, възлиза на 120 227,75
лв., а по документи – на 120 574,07 лв.
Съгласно представения по
делото нот.акт за дарение на недвижим имот № 19, дело № 198 от 2007 г брата на
ответницата /въззивник/ А. й дарява собствената си ½ идеална част от ап.
на втория етаж /над магазините/, в северозападната част, с вход откъм
ул.„Мальовица“ , с площ от 100,10 кв.м., заедно с избено помещение, заедно с
14,28 % идеални части от общите части на сградата, заедно с 18,25 % идеални
части от дворното място, представляващо УПИ XIV-5, кв.447, м.“Центъра“ по плана на
гр.София /л.269 от делото.
При това положение с оглед
правилата на Раздел V от Правилника за вътрешния ред в ЕС задължението на
А. за така извършения ремонт по исковата молба възлиза на 17 168,53 лв., а
по изчисленията на вещото лице – на 17 217,98 лв.
По делото липсват данни, а и
твърдения от ответницата същата да е платила припадащата й се част от общата
стойност на извършения ремонт на сградата.
Установява се /пак от заключението
на вещото лице инж.К./, че съсобственичката Т.Т. е заплатила припадащата й се
част от задължението към ЕС – 19 271 лв. Задължението на ищцата съобразно
идеалните й части в съсобствеността възлиза на 78 437 лв. Ищцата К. е
заплатила сумата в размер на 120 014 лв. или сумата в размер на
41 577 лв. повече от задължението си.
По
доводите във въззивната жалба за нарушено право на защита:
Въззивната инстанция
като взе предвид извършените от съда и страните пред първата съдебна
инстанция процесуални действия и като съобрази разпоредбата на чл.133 вр. с
чл.131 ГПК, намира, че от СРС не са били допуснати сочените от въззивницата
процесуални нарушения при допускане/по конкретно при недопускане/ на поисканите
от нея с отговора по исковата молба, доказателства.
Ответницата А. е получила препис от
исковата молба на 09.06.2015 г.- лично, виж л.210 по делото пред СРС. Отговорът
е подаден на 10.07.2015 г. / по пощата/, т.е. след срока- 09.07.2015
г./четвъртък/.
/Относно срока на отговора, виж
определение № 3182 от 05.10.2017 г. на САС, ГК по ч.гр.д.№ 4615 по описа за
2017 г./.
Съгласно чл. 133 ГПК
когато в установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не подаде
писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи
възможността да упражни тези права по-късно.
Следователно преклудирането на процесуалните права на ответника
настъпва с изтичане на срока за отговор, арг.
от чл.
133 ГПК
Затова и неоснователен е довода във
въззивната жалба, че СРС като не е обсъдил доводите в отговора по ИМ е допуснал
нарушение на процедурните правила.
Възраженията в писмените бележки, които не са заявени в срока по чл.131 ГПК
също не подлежат на обсъждане.
Правилно СРС в о.с.з на 12.03.2018 г. е
отказал да допусне и събере поисканите от ответницата доказателства във връзка
с извършени от ищцата преустройства, като неотносими по спора.
Противно на твърдяното от въззивницата,
молбата й /л.298 / за о.с.з. на 12.06.2018 г. с представени медицински
документи е уважена; видно от отразеното в съдебния протокол не е бил даден ход
на делото/л.301/.
С последващата молба от 19.06.2018 г. /л.303/
не е било направено искане за отлагане на делото, респ. такова по чл.142, ал.2 ГПК. Видно от отразеното в протокола за о.с.з. на 19.06.2018 г. /л.318 по
делото пред СРС/ в залата се е явило лицето П.Ц., която е заявила, че молбата на
л.303 по делото, всъщност е написана и подписана от нея, т.е. волеизявлението в
тази молба не принадлежи на ответницата А.. Затова и правилно СРС е приел, че
не са налице процесуални пречки за даване ход на делото.
В настоящето производство не могат да
бъдат разглеждани доводите за допуснати нарушения в делбеното производство,
което както се твърди от въззивницата е приключило с влязло в сила определение
за прекратяване.
В настоящето производство не могат да
бъдат разглеждани доводите за допуснати нарушения в изп.производство по друг
изпълнителен лист, респ. законосъобразност на налагани възбрани по изп.дела.
Редът за защита е уреден в чл.435 и следв. ГПК.
Поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.
По
разноските:
При този изход на спора на въззивницата разноски не се
следват.
Въззиваемата претендира разноски и твърди такива да са
сторени в размер на 950 лв. за адв.възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция. Доказателства за извършени разноски
пред настоящата инстанция, липсват поради което не й се присъждат.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 494103 от 25.09. 2018 г. на СРС, ГО, 46 с-в,
постановено по гр.д.№ 52014 по описа за 2014 г.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му, при условията на чл.280,
ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.