Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.06.2022
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Юлиана Шулева,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 678 по описа за
2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20228252 от 19.10.2020
г., постановено по гр.д. № 10962 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 173-ти състав,
първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от ищеца Р.В.П. срещу ответника
„С.в.” АД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за
установено между страните, че Р.В.П. не дължи на „С.в.” АД сумата в размер на
511,91 лева, представляваща главница за периода м. 11.2015 г. – м. 12.2017 г.
за водоснабдителни и канализационни услуги, свързани с доставка на питейна вода
до имота – апартамент в град София, ж.к. „******1, кл. № **********. С
решението ищцата е била осъдена да заплати на ответното дружество на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 100,00 лева, представляващо разноски по
делото за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението на СРС е постъпила
въззивна жалба от ищцата, с която се обжалва първоинстанционния съдебен акт
като неправилен, незаконосъобразен и постановен в нарушение на процесуалните
правила. Посочва се, че с нарочна молба ищцата е направила искане за изменение
на иска на основание чл. 214, ал. 1, пр. 3 от ГПК, като се премине от
установителен към осъдителен иск с оглед заплащане на процесната сума. Такова
искане било направено и в първото по делото открито съдебно заседание, като
съдът оставил без уважение исканията. Налице е оплакване, че съдът е извършил
процесуално нарушение, отказвайки изменение на иска. Твърди се, че по смисъла
на чл. 235, ал. 3 от ГПК била дадена възможност на ищеца да измени иска си от
установителен към осъдителен с оглед защита на правния си интерес – в случая
било настъпило плащане на сумите, за които ищецът твърдял, че не са дължими,
след предявяване на иска, съставляващо ново обстоятелство. На основание чл.
214, ал. 1, изр. 3 от ГПК във въззивната жалба е било направено искане за
допускане на изменение на иска в осъдителен, като ответникът бъде осъден да
заплати на ищеца сумата в размер на 602,49 лева, получена без основание от
ответника, която сума ищецът бил заплатил за погасяване на задължения по
партида с № ********** за периода ноември 2015 г. – декември 2017 г.
включително, частично погасена по давност и като неправомерно изчислена, заедно
със законната лихва. Направено е искане за отмяна на решението на СРС и
уважаване на осъдителния иск, а при условията на евентуалност – за връщане на
делото на СРС с указания за допускане на поисканото изменение на иска и
произнасяне по него. Направено е искане за присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното
производство.
В открито съдебно заседание страните не
са се явили и не са били представлявани.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че съдебно решение е валидно, но
въззивният съд счита, че произнасянето на контролираната инстанция по
първоначално предявения иск е недопустимо.
С искова молба с вх. №
20049821/22.02.2019 г. въззивницата-ищец е предявила иск срещу „С.в.” АД в
качеството си на наследник на баща си П.С.Г.и собственик на наследения от него
имот - апартамент № 81, находящ се в гр.
София, ж.к. „******. В исковата молба са били изложени твърдения, че
задълженията за периода месец ноември 2015 г. – месец декември 2017 г.
включително в размер на 606,07 лева, от които сумата в размер на 511,91 лева –
главница, и сумата в размер на 94,16 лева – лихва, били неправилно начислени на
база, а не според измервателните уреди, а задълженията за месец ноември и
декември 2015 г. били погасени по давност. В петитума на исковата молба се моли
да се установи по отношение на ответника, че ищцата не дължи сумата в размер на
606,07 лева по партида № **********, частично погасена по давност, а в
останалата част като неправомерно начислена на база.
С Разпореждане № 92466/12.04.2019 г.,
постановено по гр.д. № 10962/2019 г. на СРС, I ГО, 173 състав,
първоинстанционният съд е върнал исковата молба за сумата в размер на 94,16
лева и е прекратил производството в тази част. Разпореждането е влязло в сила
на 01.05.2019 г.
В отговора на исковата молба, входиран
на 03.07.2019 в регистратурата на СРС, ответникът е възразил, че на 30.05.3019
г. са били платени всички дължими по партидата суми, като към онзи момент по
партидата било налице единствено задължение за сумата в размер на 35,10 лева с
падеж 12.07.2019 г.
С молба с вх. № 5147887/13.09.2019 г.
ищцата е признала, че през месец май 2019 г. е заплатила изцяло задълженията по
кл. № **********. С молбата е направено искане за допускане изменение на
предявения иск от установителен в осъдителен, като ответникът бъде осъден да
заплати на ищцата сумата в размер на 602,49 лева, получена без основание от
ответника, която сума ищцата била заплатила по кл. № ********** за периода
ноември 2015 г. – декември 2017 г. включително и която сума частично била
погасена по давност към момента на депозиране на исковата молба, а в останалата
част била изчислена на база, вместо въз основа на отчет от монтирани
измервателни уреди, ведно със законната лихва. При условията на евентуалност
било поискано разглеждане на втори иск – за осъждане на ответника да заплати на
ищцата сумата в размер на 602,49 лева, получена без основание от ответника,
която сума ищцата била заплатила по кл. № ********** за периода ноември 2015 г.
– декември 2017 г. и която сума била неправомерно изчислена на база, вместо на
отчет от монтирани измервателни уреди, ведно със законната лихва.
С протоколно определение от 29.10.2019
г. първоинстанционният иск е оставил без уважение молбата по чл. 214 от ГПК.
Срещу същото било подадена частна жалба от ищцата, която била оставена без
разглеждане като насочена срещу необжалваем акт с Определение № 6231/22.04.2020
г., постановено по ч.гр.д. № 326 по описа за 2020 г. на СГС, ГО, II – E въззивен състав.
За администриране на частната жалба първоинстанционният
съд е отменил определението си, с което е бил даден ход по същество. След това
ищцата е депозирала молба с вх. № 25130044/18.09.2020 г., в която отново е
направено искане за допускане изменение на иска съобразно приложена молба. С
протоколно определение от 29.09.2020 г. СРС е констатирал, че такава приложена
молба не е налице, както и че вече се е произнасял по искане за изменение.
Недопустимо се явява
искането, направено във въззивната жалба за допускане на изменение на иска във
въззивното производство, тъй като законодателят е определил като крайни моменти
за това или първото по делото заседание, или приключване на съдебното дирене,
но все в първоинстанционното разглеждане на делото.
В настоящия случай, за
да не допусне изменението на иска, СРС е стигнал до изводите, че с искането по
чл. 214 от ГПК ищцата не изменя нито основанието, нито размера на исковата претенция,
а предявява нова искова претенция.
Изменението на иска по реда на чл.
214, ал. 1 от ГПК може да се отнася до основанието на иска или до самото
искане, или да е свързано с преминаване от установителен към осъдителен иск и
обратно. Изменението обаче не може да засяга едновременно първоначално
заявеното в исковата молба основание на иска и формулираното във връзка с него
искане, тъй като води до промяна в предмета на първоначално въведения спор и
допустимостта му е отречена с разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 2 от ГПК.
По аргумент за по-силното основание от чл. 214, ал. 1, изр. 2 от ГПК промяната
в предмета на спора не може да се постигне и чрез едновременно прибавяне на
ново основание и ново искане към вече заявените с исковата молба, доколкото по
този начин се постига ефектът на предявяване на нов иск след образуване на
делото. Съгласно чл. 210, ал. 1 от ГПК, обективното съединяване на искове
срещу един и същи ответник е възможно само с първоначалната искова молба, не и
с последваща молба по време на разглеждане на делото.
Видно от съдържанието на молба с вх. №
5147887/13.09.2019 г. ищцата е поискала изменение на търсената от съда защита,
но при позоваването на същите юридически факти, на които е основала претенцията
си и в първоначалната формулировка, а именно: недължимост на задълженията
поради начисляването им въз основа на база, а не след отчитането им от
измервателни уреди, и погасяване по давност на част от задълженията. Видно от
данните по делото, след завеждане на исковата претенция е настъпило плащане на
процесните задължения. В тази хипотеза ищцата не би имала правен интерес от
отрицателен установителен иск, тъй като той не би ѝ дал вече необходимата
защита, каквато би ѝ дал осъдителният диспозитив за връщане на недължимо
платеното. При установителните искове една от положителните процесуални
предпоставки за предявяването им е наличието на правен интерес. Това е
абсолютна процесуална предпоставка, за наличието на която съдът следи служебно.
Процесуалният закон позволява на ищеца да измени предявения иск, като премине
от установителен към осъдителен и от осъдителен към установителен. Тази
процесуална възможност съществува до приключване на съдебното дирене, което
означава, че съдът прави преценката за наличие на този интерес към този момент.
Това е така, защото при постановяване на своето решение съдът следва да вземе
предвид всички факти, обстоятелства и твърдения, изложени до приключване на
съдебното дирене и към този момент да прецени допустимостта и основателността
на иска. Предвид изложеното и разпоредбата на чл. 214 от ГПК, преминаването от
установителен към осъдителен иск в настоящия случай е принципно допустимо.
Прави впечатление обаче, че размерът на ново
заявената претенцията за сумата от 602,49 лева е друг – по-висок, от размера на
първоначално допуснатия до разглеждане иск, предвид Разпореждане №
92466/12.04.2019 г., постановено по гр.д. № 10962/2019 г. на СРС, I ГО, 173 състав, с което първоинстанционният
съд е върнал исковата молба за сумата в размер на 94,16 лева и е прекратил
производството в тази част. Разпоредбата на чл. 214 от ГПК позволява изменение
на размера на исковата претенция до приключване на съдебното дирене, но
въззивният съд счита, че в настоящия случай първоинстанционният съд преди да се
произнесе по поисканото изменение е следвало да даде указания за уточнение на
заявената претенция и какво се включва в глобално заявената сума от 602,49
лева, за да се установи дали в нея в действителност не е добавено някакво ново
вземане, различно от първоначално заявеното, в който случай в действителност би
било налице заявяване на нова претенция в разрез с правилата на чл. 214, ал. 1
и чл. 210, ал. 1 от ГПК.
Предвид гореизложеното въззивният
съд счита, че произнасянето на СРС по първоначално предявения установителен иск
при заявено искане за изменение на исковата претенция по смисъла на чл. 214 от ГПК се явява недопустимо. Предвид това обжалваното решение следва да бъде
обезсилено, а делото върнато на друг състав на районния съд за ново разглеждане
на делото, но от момента на уточнение на молба с вх. №
5147887/13.09.2019 г., с която е било заявено искането по чл. 214, ал. 1 от ГПК, предвид изложените вече съображения. При новото разглеждане на делото от
този етап районният съд следва да прецени и допустимостта на евентуално предявения
иск. С молба с вх. № 5147887/13.09.2019 г. искането за изменение чрез
преминаване от установителен към осъдителен иск е било
направено и при условията на евентуалност (като евентуално съединяване на два
иска). Прави впечатление, че евентуалният иск е заявен на едно от основанията,
вече посочени и по главния иск, което принципно противоречи на същността и
защитата, която се търси с евентуалното съединяване на искове - ако не се уважи
искът на едно от въведените основания, посочен като главен, то искът да се
уважи на друго от заявените основания.
С оглед на
гореизложеното безпредметно, а и в противоречие с правилата на процесуалния
закон, би било разглеждането и произнасянето по останалите доводи в жалбата,
съставляващи оплаквания от отношение правилността на решението на СРС.
Предвид изхода по делото и липсата на
произнасяне по съществото на спора, разноски в настоящото
производство при спазване на чл. 78 от ГПК не следва да бъдат
присъждани. Такива следва да се присъдят при новото разглеждане на делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение
№ 20228252 от 19.10.2020 г., постановено по гр.д. № 10962 по описа за 2019 г.
на СРС, I
ГО, 173-ти състав, в цялост.
ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за
ново разглеждане от друг съдебен състав от етап уточнение на молба с вх. №
5147887/13.09.2019 г., подадена от ищцата Р.В.П. на основание чл. 214 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.