Решение по дело №1392/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от АПК и е образувано по жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“ – София, представлявана от председателя на УС инж.Я. Й. чрез ю.к.С. С., против решение № 120/12.04.2024г по АНД № 261/2023 година по описа на Районен съд – Девня, с което е отменен издадения от АПИ ЕФ № ********** и наложената на “     ” ЕООД – [населено място], обл.Пловдив, ЕИК *********, Имуществена санкция в размер на 2 500лв. на осн.чл.179 ал.3б вр.чл.187а ал.2 т.3 от ЗДвП. Релевирани са касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, приложим по изричното препращане на чл.63в от ЗАНН – неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. Въз основа на изложените мотивирани възражения в подкрепа на всяко от касационните основания, се претендира отмяна на решението и потвърждаване на законосъобразния ЕФ; претендира се и присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а в евентуалност се прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание по същество касаторът, редовно призован, не се представлява; с писмена молба ю.к.К. К. поддържа изцяло жалбата, като излага становище, че дори в контекста на решението по дело С-61/2023г на СЕС въззивният съд е дължал да извърши преценка и да изложи мотиви защо счита, че имуществената санкция от 2 500лв. е непропорционална на тежестта на конкретното нарушение, което не е направено с проверяваното решение.

С отговора си по касационната жалба дружеството-ответник „Попови транс“ ЕООД, представлявано от управителя Г. П., оспорва жалбата и излага подробни съображения в подкрепа на възприетите от въззивния съд основания на отмяна на ЕФ като незаконосъобразен, въз основа на които настоява за отхвърлянето й; претендира и присъждане на разноски за касационното производство съгл. договора за правна защита и съдействие. В съдебно заседание по същество представител не се явява; с молба с.д. №**********/19.12.2024г поддържа изцяло отговора си по жалбата.

Участващият в производството представител на Варненска окръжна прокуратура предлага проверяваното съдебно решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.

 

Касационният съдебен състав счита жалбата за неоснователна.

 

Анализирайки събраните в хода на съдебното следствие пред него релевантни доказателства, въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че на 29.06.2021г в 09:15ч с устройство №10072 – елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10 ал.1 от ЗП, намиращо се на път А-2, км.399 + 703, в посока намаляващ километър в Община Девня, обл.Варна, включен в обхвата на платената пътна мрежа, е установено (заснето) нарушение с ППС – влекач „     “ с рег. № [рег. номер], с технически допустима максимална маса 18 000кг, брой оси 2, категория ЕВРО 5, в състав с ремарке с общ брой оси 5, с обща технически допустима максимална маса на състава 40 000кг, с изцяло незаплатена пътна такса по чл.10 ал.1 т.2 от ЗП според категорията на ППС. За това нарушение, квалифицирано по чл.102 ал.2 от ЗДвП, против дружеството-собственик „    “ ЕООД е издаден ЕФ, с който на осн.чл.187а ал.2 т.3 вр.ал.3 вр.чл.179 ал.3б от ЗДвП му е наложена имуществена санкция от 2 500лв. С фиша е указано, че дружеството може да се освободи от административнонаказателна отговорност при заплащане на компенсаторна такса по чл.10 ал.2 от ЗП в размер на 750лв.

При така установената фактология от правна страна съдът приел, че в случая са налице три самостоятелни основания за отмяна на ЕФ като незаконосъобразен. На първо място ДРС посочил, че ЕФ, който по своето действие представлява едновременно акт с установителни (като АУАН) и със санкционни (като НП) функции, в случая е издаден на 03.02.2023г, т.е. повече от година след осъществяване на нарушението на 29.06.2021г и извън максималния давностен срок по чл.34 ал.1 от ЗАНН, което е абсолютна процесуална пречка за ангажиране на административнонаказателната отговорност и е достатъчно, самостоятелно основание за отмяна на ЕФ. На второ място съдът е посочил, че нарушението по чл.179 ал.3б от ЗДвП, обективно осъществено от       ЕООД, е извън обхвата на чл.189ж ал.1 от ЗДвП, която изрично предвижда издаването на ЕФ само за нарушенията по чл.179 ал.3 от ЗДвП, установени и заснети от електронна система по чл.167а ал.3 от Закона. Поради това заснетото в случая нарушение по чл.179 ал.3б от ЗДвП е следвало да бъде установено със съставяне на АУАН, и санкционирано чрез издаване на НП, т.е. по общия ред на ЗАНН, вместо което за него недопустимо е съставен ЕФ. На трето място въззивният съд изложил подробно мотивирани съображения за противоречие на разпоредбата на чл.179 ал.3б от ЗДвП на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 17 юни 1999г относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури. Предвид задължителният характер на Директивата и позовавайки се на решението по обединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, С-501/2014 на СЕС, съдът приел, че при приемането на националната санкционна разпоредба на чл.179 ал.3б от ЗДвП и чл.187а ал.2 т.1, т.2 и т.3 от ЗДвП не е спазен принципът на пропорционалност, тъй като те предвиждат глоба и имуществена санкция в абсолютен размер от 2 500лв, като не дават никаква възможност при налагането им да се отчитат смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Съдът посочил, че единственият начин, гарантиращ пълната ефективност на правото на Съюза и защитаващ правата на частноправните субекти, е непропорционалната национална санкционна уредба – чл.179 ал.3б вр.чл.187а ал.2 т.3 от ЗДвП – да бъде оставена без приложение, доколкото в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на ЕС резултат. Предходният съдебен състав обсъдил и евентуалната приложимост на чл.185 от ЗДвП като субсидиарна норма, но с оглед предвиждането с нея единствено на глоба като наказание за ФЛ преценил, че тя е неприложима при нарушения, извършени от ЮЛ, какъвто е и настоящия казус. С тези съображения ДРС отменил ЕФ и присъдил в полза на дружеството разноски в производството.

Касационният съдебен състав преценява така достигнатите правни изводи като обосновани, правилни и законосъобразни, изцяло ги споделя и препраща към тях в хипотезата на чл.221 ал.2 изр.2 от АПК.

Разпоредбата на чл.189ж ал.1 изр. първо от ЗДвП, в приложимата редакция към датата на извършване на нарушението (ДВ, бр. 105/2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) регламентира, че при нарушение по чл.179 ал.3 от ЗДвП, установено и заснето от електронната система по чл.167а ал.3 от ЗДвП, може да се издава ЕФ в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение. С последващото изменение на текста с ДВ, бр. 13 от 2024 г., в сила от 13.02.2024 г., обхватът на нормата е изрично разширен до нарушенията по чл.179 ал.3 - 3б вкл., което е несъмнено доказателство, че към 29.06.2021г санкционирането на осъщественото от „     “ ЕООД административно нарушение е било допустимо единствено по общия ред – чрез съставяне на АУАН и издаване на НП. Санкционирането му с ЕФ представлява съществено и неотстранимо в съдебната фаза на производство процесуално нарушение, което е достатъчно основание за отмяната на фиша.

В допълнение към изложеното от ДРС, по отношение на санкцията следва да бъде съобразено и произнасянето на СЕС по дело С – 61 на СЕС, в следния смисъл: посоченото в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г. изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. Ето защо санкционната норма на чл.179 ал.3б от ЗДвП, предвиждаща абсолютен размер на санкцията за собственик на пътно превозно средство от категорията по чл.10б ал.3 от Закона за пътищата, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по ЗП, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл.10б ал.1 от Закона за пътищата, а именно – глоба или имуществена санкция в размер 2500 лв., следва да остане неприложена. Както правилно е преценил и ДРС, в ЗДвП липсва друга норма, предвиждаща възможност за налагане на санкция за нарушение по чл.10б ал.3 от ЗП. Според легалната дефиниция на чл.6 от ЗАНН административно нарушение е това деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред. След като са налице пречки за прилагане на предвиденото в случая административно наказание под формата на имуществена санкция, то изобщо липсва основание за ангажиране на административнонаказателната отговорност на дружеството-касационен ответник.

В този смисъл следва да бъде посочено, че макар принципно вярно, твърдението на касатора, че съдът дължи да изследва и изложи мотиви относно спазване на принципа на съразмерност на наказанието с оглед обективните признаци на конкретното нарушение, е неприложимо към случая, поради приетото с решението на СЕС, че само по себе си законодателното предвиждане на една абсолютна по размер имуществена санкция изключва възможността такава преценка да бъде извършвана от съда.

В идентичен смисъл обосновано, правилно и законосъобразно се е произнесъл и въззивният съд с проверяваното си решение, което не е обременено с релевираните касационни основания. Други такива - налагащи ревизия или отмяна на решението, не бяха установени и при задължителната служебна проверка по реда на чл.218 ал.2 от АПК, което квалифицира касационната жалба като неоснователна и налага отхвърлянето й, съотв. оставяне в сила на решението на ДРС.

При този изход на делото претенцията на касатора за разноски е неоснователно, а ответникът не е направил такова искане.

Така мотивиран и на осн.чл.221 ал.2 изр.1 предложение първо от АПК, касационният съд

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 120/12.04.2024г по АНД № 261/2023 година по описа на Районен съд – Девня, с което е отменен издадения от АПИ ЕФ № ********** и наложената на “      ” ЕООД – [населено място], обл.П   , ЕИК *********, Имуществена санкция в размер на 2 500лв. на осн.чл.179 ал.3б вр.чл.187а ал.2 т.3 от ЗДвП.

Решението е окончателно.