№ 943
гр. Стара Загора, 23.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:Таня Илкова
при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова
като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело №
20255530100929 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД и чл. 55, ал.1
ЗЗД.
Ищецът Н. Р. Н., чрез пълномощника си, твърди в исковата си молба,
че в качеството му на потребител, на *************, от разстояние, сключил с
ответника договор за потребителски кредит № ************* за отпускане на
финансов ресурс в размер на 950 лева при 42,58% ГПР, 36% ГЛП с обща
дължима сума (главница+лихва) 1234,29 лева и обща дължима сума
(главница+лихва+неустойка) в размер на 2655.72 лв. Ответникът бил
предвидил клауза в чл. 27 от договора при непредоставяне на обезпечение да
се начислява изначално в договора и разсрочена в погасителния план
неустойка в непропорционално голям размер спрямо отпуснатия финансов
ресурс. Размерът на неустойката бил 1421,43 лева.
Ищецът платил на ответника сумата от 1760 лева, поради което имало
основание да претендира, че ответникът неоснователно се е обогатил по
смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
По договора за потребителски кредит № ************* ищецът
направил следните плащания: на 13.02.2024 г. - 260 лева; на 15.03.2024 г. - 200
лева; на 08.05.2024 г. - 250 лева; на 23.08.2024 г. - 300 лева; на 10.09.2024 г. -
700 лева; на 21.09.2024 г. - 50 лева. Обща стойност на плащанията: 1760 лева,
при усвоени средства в размер на 950 лева, следователно ответникът дължал
при липса на основание сумата от 810 лева при недействителност на договора
или сумата от 525,71 лева при нищожност на клаузата за неустойка.
Според ищеца, неустойката била скрита конструкция за реалните
1
разходи. Според решение С-714/22 на СЕС (т.45 и т.46 от мотивите), когато в
договора за потребителски кредит били предвидени разходи, които били
задължително условие за отпускане на кредита или били конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, се считало,
че имало налице нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, тъй като това представлявал общ разход по кредита за потребителя.
В посоченото решение на СЕС макар да се тълкувало по отношение
на допълнителните услуги на „Профи Кредит България“ дали следвало да се
включат в ГПР или не, считал, че предвиждането на неустойка при непосилни
за изпълнение задължения, която се начислявала с погасителните вноски,
спадала в категорията общи разходи по кредита за потребителя, но с оглед така
устроената договорна клауза, чиято конструкция прикривал реалният характер
на тази „неустойка“, а именно скрито възнаграждение. Срещу потребителят е
била упражнена заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.
2, т.4 от ЗЗП, тъй като неправилно била посочена общата дължима сума в
Договорите.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР,
представлявала невярна информация и следвало да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г,
ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. Отделно от
това, в светлината на решението на СЕС по дело С-714/22, т.55 от решението
гласяло, че неточно посочване на ГПР се приравнявало на липса на посочване
на ГПР, което опорочавало действителността на договора по смисъла на чл. 22
от ЗПК във връзка с чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Ответникът не бил посочил действителния ГПР по договора за заем,
съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК когато
не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2
и чл. 12, ал. 1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит бил
недействителен. Ето защо, съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен,
потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва
или други разходи по кредита.
Счита, че включването на подобна клауза за неустойка за липса на
обезпечение на вземане било скрито възнаграждение и по своята същност
била договорна конструкция, чиято основна цел било облагодетелстване на
кредитора. Кредиторът съзнателно е конструирал словом клаузата, така че, ако
бъде атакувана, да отпадне като нищожна само тя по смисъла на чл. 19, ал.5
във вр. с чл. 21 от ЗПК, но без да бъде обявен договора за недействителен.
Конструирането на клаузата по такъв начин имало за цел да заобиколи най-
тежкия порок - недействителност на договора.
Счита, че тази договорна конструкция има за цел едновременно да
2
прикрие действителните разходи, които потребителят ще понесе и да
заобикаля санкционната норма на чл.22 от ЗПК, за да се запази договорната
лихва въпреки недобросъвестното поведение на кредитора да заблуждава за
общата дължима сума.
Ищецът, в условията на евентуалност твърди нищожност на клаузата:
Разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от Договора предвиждала неустойка,
която се разсрочвала поравно на всяка месечна вноска. Нормата на чл.19, ал.5
от ЗПК предвиждала, че когато клауза в договор надвишавала законно
допустимите граници на ГПР се счита за нищожна клауза. Клаузата на чл. 27,
ал. 1 от Договора противоречала на чл. 19, ал.4 от ЗПК, тъй като видимо за
посочените месечни периоди предвидената неустойка била в кратен размер в
съотношение с дължимата лихва и обща сума. На основание чл.21, ал.1 от
ЗПК тази клауза в Договора била нищожна.
Неустойката в Договора е била уговорена извън присъщата
обезпечителна функция и кумулирането □ в погасителните вноски водело до
оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно
обогатяване на кредитора, което било в противоречие с добрите нрави. Тази
неустойка била уговорена извън присъщата обезпечителна функция, тъй като
кредиторът не е търсил реално обезпечение, доколкото е поставил
ограничения и е дал неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчител.
Клаузата по чл. 27, ал.1 от Договора била нищожна, на основание чл.
21, ал. 1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон,
била нищожна. Уговорката, вменяваща задължение на кредитополучателя да
осигури обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като можел
да направи избор между посочените видове обезпечения- поръчител или
банкова гаранция, били трудно осъществими и то в посочения срок, поради
което същата се явявала и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20 от
ЗЗП. Тази допълнителна сума представлявала скрит разход по кредита и
противоречал на добросъвестността в отношенията между страните (касаело
се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД). Уговорената
и дължима неустойка по същество противоречала и на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвиждала, че годишният процент на
разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове/евро и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Възнаграждението обаче не фигурирало като разход в ГПР по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Последицата от това противоречие било предвидено изрично в чл. 19,
3
ал. 5 ЗПК - клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считали
за нищожни. В процесния договор за потребителски кредит бил посочен
процент на ГПР 42,58%. т.е. формално било изпълнено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишавал максималния по чл. 19, ал. 4
ЗПК. Този размер обаче не отразявал действителният такъв, тъй като не
включвал част от разходите за кредита, а именно уговорената неустойка по чл.
27, ал. 1 от Договора.
Ако сумата на неустойката била включена в ГПР, същият щял да
надвиши 100% за Договора. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход
по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати.
Пряко свързан, известен и предвидим разход била именно клаузата за
неустойка, чийто характер бил на допълнително скрито възнаграждение. На
основание чл. 19, ал.5 и чл. 21 от ЗПК, тази клауза за неустойка следвало да
бъде обявена за нищожна и да не поражда действие за ищеца.
С оглед изложеното, ищецът счита процесният договор за
потребителски кредит за недействителен. При установяване недействителност
на договора, то платената от ищеца сума по договора, в размер на 810 лв. била
неоснователно платена – при липса на основание.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено,
че Договор за потребителски кредит № ************* от ************* е
недействителен, поради неточно посоченото в него ГПР.
Моли съда да осъди „Стик-кредит“ АД да му заплати сумата от
860,00 лева, като платена без основание, ведно със законната лихва от
депозиране на молбата до изплащането й.
В условията на евентуалност, моли да постанови решение, с което да
прогласи за нищожна клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договор за потребителски
кредит № ************* от *************, поради противоречие с добрите
нрави, като осъди „Стик-кредит“ АД да възстанови на Н. Р. Н. сумата от
525,71 лева и законната лихва от депозиране на молбата.
Претендира разноски и моли да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение при условията на чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
В срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника
„СТИК- КРЕДИТ“ АД, гр.Шумен, чрез процесуалния представител адв. Хр.
М., САК, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Счита, че
нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият
случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените
параметри на договора за заем, напротив тя самата е била договорена между
страните, за да обезпечала изпълнението на акцесорно задължение на
4
заемателя. Евентуално, ако неустойката се приемела за нищожна, то същата
ще се считала изначално за неуредена между страните, респективно
твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е била
включена в ГПР били неоснователни.
Валидността на договора за кредит произтичал от това, че основните
му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от
закона форма. Отделно от това, били покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с
тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
по реда на който е бил сключен процесния договор. В доказателство на
твърденията си прилага Стандартен европейски формуляр (СЕФ), Общите
условия на „СТИК КРЕДИТ” АД, Лог файла към договора, който отразявал
извършените действия по сключването на му и кореспонденцията между
страните във връзка със сключването и изпълнението на договора (SMS и
имейл съобщения).
Договорът бил сключен при насрещни изявления на страните,
разменени чрез средства за комуникация от разстояние и потребителят е дал
изричното си съгласие за сключването му съгласно изискванията на ЗПФУР.
Едновременно с това кредиторът е предоставил на потребителя подробна и
детайлна информация за условията на кредита още преди сключването му,
което ясно се вижда и от СЕФ.
Процесният договор отговарял напълно на нормативните изисквания
и правила на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
Закона за електронната търговия, Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги, Закона за потребителския кредит.
Действията по кандидатстването за кредит, предоставяне на преддоговорна
информация, запознаване и приемане на Общите условия и сключване на
договора били извършени по следния начин: Потребителят е отправил искане
за сключване на договор за заем между него и „Стик - Кредит“ АД, („Заявка“).
Искането било попълнено собственоръчно от кредитополучателя посредством
сайта на кредитодателя - http://stikcredit.bg/. С формата/формуляра за
кандидатстване кредитополучателят е предоставил своите лични данни,
актуална електронна поща, телефон за връзка, параметри на желания заем и е
посочил начина на получаване/усвояване на главницата по кредита. По този
начин кредитополучателят е обективирал волята си да сключи договор за
паричен заем със „Стик - Кредит“ АД. Когато Заявката за кредит се подавала
от потребител, който нямал създаден профил на уебсайта на кредитора, след
като е попълнил данните, натиснал е бутона „Кандидатствай" и е дал
изричното си съгласието с декларация за обработване на лични данни и
декларация за индивидуализация, чрез поставяне на отметка, потребителят
следвало да попълни нова страница, към която уебсайтът автоматично го
пренасочвал, със следните данни: имена, ЕГН, адрес на електронна поща,
номер на лична карта и начинът, по който желаел заемната сума да му бъдела
5
отпусната, за което поставял отметка на една от следните две опции: по
банкова път или EasyPay. На тази страница на потребителя се предоставял
Стандартен европейски формуляр, който последният можел да изтегли. За да
завърши заявката, потребителят натискал бутон „Вземи парите", което
действие е било в потвърждение на недвусмисленото искане да му се
предоставела заявената заемна сума. След натискане на бутон „Вземи парите"
на потребителят се предоставяла възможност да изтегли проект на Договора за
потребителски кредит и ако бил съгласен с неговото съдържание да натиснел
бутон „Подпис“. По този начин още преди сключване на договора
потребителят се запознавал с конкретното съдържание на договора и
изразявал съгласието си да го сключи. След като е натиснал бутон „Подпис" на
заявката, същата постъпвала в системата на кредитора за разглеждане и
одобрение.
Кредитодателят е изпратил на посочената от кредитополучателя
електронна поща Общите условия и СЕФ, съдържащ цялата преддоговорна
информация за искания от потребителя паричен заем, а в системата на
кредитодателя е бил наличен за изтегляне проект на договора за кредит. След
получаването и одобрението на искането за кредит, кредитодателят изпращал
на посочения от кредитополучателя електронен адрес договора за паричен
заем, заедно с погасителен план към него и Общите условия, приети от
кредитополучателя.
Потребителят се бил запознал с всички условия предварително и след
това е подписал договора, чрез съответните опции в системата на
кредитодателя. С натискане на бутон „Подпис“, съгласно Общите условия
кредитополучателят е приел така предоставените му условия във връзка с
договора, което действие се считало за подписване на всяка страница на
предоставените по описания по-горе начин документи съобразно чл. 10 от
Закона за електронния подпис и електронните удостоверителни услуги
ЗЕДЕУУ и то при условията, при които последните са му били предоставени.
Съгласно чл. 10 от ЗЕДЕУУ, електронно изявление било получено с
постъпването му в посочената от заемателя информационна система.
Гореописаните действия изцяло опровергавали твърдението, че
клаузите на договора противоречали на закона, на принципа за
добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Предвид тези
действия още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил
наясно с всички условия по него, като сам е избрал параметрите и условията
му. Нещо повече, в СЕФ се съдържала детайлна информация за всички
условия, в това число за дължимата неустойка при непредоставяне на
обезпечение на кредита. Едновременно с това, кредитополучателят е имал
възможност на всеки етап от преддоговорните отношения да се запознаел
подробно с условията и да се откажел от сключването на договора. Също така
при ответното дружество нямало данни ищецът да е поискал условията по
процесното правоотношение да били уредени по друг начин. Предвид това
6
клаузите на договора се явявали индивидуално договорени с конкретния
потребител и при добросъвестно договаряне от страна на кредитодателя.
Твърди, че не била налице недействителност по смисъла на ЗПК.
Противно на твърдението в исковата молба, с клаузата за неустойка не се
заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на
годишния процент на разходите /ГПР/ са били спазени всички, закрепени в чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит,
така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът
на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР
не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ." В
чл. 28 от Общите условия към договора, които са били предоставени преди
усвояване на потребителския кредит, изрично били посочени начина на
изчисляване на ГПР, както и всички разходи и начина, по който се включвали
в ГПР и конкретните основни и допълнителни допускания за съответния
продукт.
При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на
договора от 68.95% и ГПР определен в процесния договор в размер на 42.58%,
било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет
пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в
ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към
датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била
проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия
случай е била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не
осигурял обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване
на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че
изначално било невъзможно уговорената неустойка да бъдела включена в
ГПР.
ГПР бил сбор от разходите, които представлявали цената за
предоставената на потребителя услуга. За да било информирано решението на
кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера
на тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочвали сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“. Неустойката от своя страна, обслужвала
неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения
7
договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на
договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че
неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, начинът на начисляването й, както и периодът, за
който се дължала били ясно описани в договора. По този начин и двете страни
са били напълно наясно с всички условия за плащане на неустойката още
преди да настъпел фактът на неизпълнение на задължението, което
обезпечавало. Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не
бивало да се смесват като понятия, те нямали обща, дори близка правна
характеристика и функция.
Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът
е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай
неустойката е била индивидуално договорена между страните, като клаузата е
била напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на
договора, само в случай че заемополучателят не предложел обезпечение на
задължението си и само за периода от срока на договора, в който кредитът не е
бил обезпечен. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел
дали ще възникнало основание за плащане на неустоечната сума. Начинът на
формиране на размера на неустойката бил ясно описан в договора и изцяло в
полза на потребителя същата била разсрочена на вноски, които можел да
изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж.
Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния
план към договора била посочена възможната вноска за неустойка за целия
период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължала само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено
изрично и в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и
съответната бележка след плана било посочено, че тези суми ще бъдели
дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по кредита и само за периода, в който кредитът не е бил
обезпечен. В същия този погасителен план със знак „** “ изрично било
посочено, че ако кредитополучателят предоставел обезпечение, сумата ще
бъдела преизчислена само за дните, в които не е била предоставена гаранция.
Изключително ясно и точно били посочени размерите на вноските с и без
неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки един
падеж. Смисълът да са посочени сумите била именно пълна и изчерпателна
информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко
възможно развитие на правоотношението им.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора
ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил
уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията
им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора,
за които потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността
да се откажел от договора без каквито и да било последици при сключването
8
му, както и след това.
Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска
практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР бил
ясно посочен в договора, неустойката не е била част от него и това
недвусмислено било уговорено между страните. От договора и от
Стандартния европейски формуляр било видно, че преди сключването и при
подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включвало
неустойката и, че последната ще се дължала, ако не се предоставело
обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържали
никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят е
бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва,
ако не обезпечал кредита ще дължал и неустойка.
Гореизложеното обосновавало действителност на самата клауза за
неустойка по смисъла на ЗПК. С нея не се нарушавал и заобикалял чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Твърди, че оспорената неустойка е действителна. Тя била уговорена
като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълнел
поетия с подписването на договора ангажимент да предоставел на кредитора
си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител,
отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била
съобразена със закона практика, която не водела задължително до
неравновесие в правата и задълженията на страните: ответното дружество е
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е
попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна
информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложел различни формулировки. Дори да не е
могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поемал по силата на
клаузата от договора, задължаваща го да предоставел обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражнял правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация
за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е бил
обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както
и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или
такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-
пълна степен правата на потребителя, в случай че последният решил, че е
сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга
възможност за кредитополучателя е било удължаването на срока за
предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
9
на заповед например.
Освен това, страните са се договорили, че неустойката се дължи само
след изтичане на срока за обезпечение и само за периодът, за който кредитът
не е бил обезпечен. В тази връзка изрично било уговорено правото на
потребителя да предоставел обезпечение и на по- късен етап от действието на
договора, като в момента, в който било осигурено обезпечение неустойката
спирала да се начислява.
В случая ищецът не се е възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса
ставало ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя
обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати
неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведял неоснователни
искове срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния
принцип на правото, че никой не можел да черпи права от неправомерното си
поведение.
Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави поради изброените по-горе причини и
възможността кредитополучателят да можел да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното й
отпадане. На следващо място неустойката е имала предварително определен
начален и краен момент, а начинът на изчисляването й бил ясно посочен в
договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това
основание се правела за всеки конкретен случай, както задължавало
Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС;
Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК,
смятал, че в разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не било
налице, още повече, доколкото при изследването на този въпрос се правела
проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също отсъствали,
като например този дали изпълнението на задължението било обезпечено с
други правни способи като поръчителство, залог или ипотека, както и дали
неустойката била в прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението
вреди. При сключване на процесния договор кредитополучателят не е
предоставил обезпечение, което да гарантирало интереса на кредитора от
връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липсата на
такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в договорната неустойка, като е дал възможност и
допълнителен срок на клиента да предоставел такова обезпечение и съответно
да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката
на ВКС се приемало, че кредиторът имал право на неустойка, само ако била
налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била
уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка била
10
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 ЗЗД било да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за
вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника
компенсаторна неустойка /Решение № 26 ОТ 26.04.2017 Г. ПО т.д. №
50246/2016 г., III Г. О. на ВКС, Решение № 123 от 17.11.2010 г. по гр.д. №
698/2009 г., II ГО. НА ВКС и др/.
Не на последно място, следвало да се отбележи, че условията за
предоставяне на обезпечение били напълно изпълними, разумни и адекватни
на икономическата обстановка в страната, предвид това не би следвало да
представляват трудност за кредитополучателя. Така например, изискванията
за поръчител били: да е лице над 21 г. възраст, с действащо трудово
правоотношение през последните 12 месеца, осигурителния му доход да бил
1500 лева, да не е поръчител на други лица и за него да не са налице вписани в
ЦКР просрочия по договори за кредит.
Ответникът твърди, че не била налице неравноправност по ЗЗП.
Всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в
исковата молба били неоснователни. Клаузите на договора, включително
оспорените, не били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за
добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. В случая не било налице нито една
от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са били
уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани,
като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на
финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била
налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. В
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити били посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и потенциално дължимата неустойка
единствено за дните, в които ищцата не е предоставил обезпечение. В
Погасителния план към договора изчерпателно били посочени компонентите
на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и
в случай че такова не бъдело дадено. Ясно било вписано, че ако се
осъществяло условието, поради липсата на което се дължала неустойка, т.е.
ако в последствие се предоставело обезпечение, неустойката щяла да бъде
преизчислена и дължима само за дните, в които не било предоставено
обезпечение. В самия договор били посочени условията за предоставяне на
обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката били ясно описани в
договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с цел
потребителят да разберял с какво и при какви условия се задължавал.
Стойността на неустойката била ясно посочена, предпоставките при които се
дължала били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане -
срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Така кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване
11
на продукта на търговеца предварително - да върнела главницата и лихвата, да
представел обезпечение, като имал право на избор какво да бъде то, в случай
че не го направел, да плати неустойка за дните, в които не е предоставил
обезпечение. Предвид това било изключено ищецът да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е било налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Ето защо,
всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на
предоставения кредит били неоснователни, предвид фактът, че клаузите на
договора били съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП.
Значението и последиците от обвързването с тях били недвусмислено
посочени в договора, който съдържал и погасителен план на вноските за целия
период на кредита.
Изложеното изключвало възможността потребителят да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е било налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146
ЗЗП.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в
периода 2021 г. - 2023 г. ищецът е сключил общо тринадесет договора, които
съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита. Наличието на тринадесет договора за идентични
кредитни продукти, всеки от който съдържал оспорената в настоящото
производство уговорка, опровергавало твърденията на ищеца в следния
смисъл:
По отношение на твърденията за липса на достатъчно информация за
това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към
кредитора и, че клаузите накърнявали добрите нрави, твърди, че в случая
вместо да упражнял някое от договорно и законоустановените си права още
при сключване на първия договор - да прекратял договора, да поискал
удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с
друг вид, кредитополучателят по своя инициатива бил сключил още
дванадесет договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при
идентични условия. Очевидно било, че при сключването на всеки следващ
договор потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на
обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не било
осигурено, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От
тази фактическа постановка ставало ясно, че ищецът е сключил договорите с
единствената цел да се обогатял за сметка на ответника, като ползвал
кредитите, а след това заведял искове за недействителност и връщане на
платените суми. Това било в пряко противоречие с добросъвестността, която
страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и
универсалния принцип, че никой не можел да черпи права от неправомерното
си поведение. Ако целта не била такава, то потребителят щял да се откаже още
12
от първия договор или просто не би сключил тринадесет при същите условия,
в който случай щял да върне само чистата стойност на кредита на кредитора
си. И точно заради това, че не го е сторил, а впоследствие е образувал съдебно
дело, водело до пълна неоснователност на претенциите за нищожност на
клаузи от договора и за връщане на недължимо платени суми.
Отделно от недобросъвестността на кредитополучателя,
гореизложените факти водели и до явния извод, че било налице индивидуално
договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в
продължение на години ищецът е ползвал многократно един вид кредитен
продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му, като по
всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал
да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за
икономическите последици на тези уговорки. В същия смисъл била и
цитираната по-долу съдебна практика, постановена при идентична фактическа
обстановка, в която потребител оспорвал клауза, с която се е задължил повече
от един път. Това опровергавало твърденията за недобросъвестност,
нарушение на принципа за справедливост и добрите нрави от страна на
кредитодателя.
По отношение на твърденията за заблуждаваща търговска практика
твърди, че тя представлявала такова поведение от страна на търговеца, което
да подтикнело потребителя да сключи определена сделка, която не би
сключил в противен случай. Кредитополучателят по своя инициатива се е
задължил тринадесет пъти с уговорката за плащане на неустойка, в случай че
не предоставел обезпечение на кредитите, а договорите са били сключвани
след като клаузата за неустойка от предходния е породила действието си. Това
напълно опровергавало твърдението, че била налице заблуда по отношение на
условията на конкретния кредитен продукт.
По отношение на твърдението за неравноправност твърди, че
настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните, създадени на база тринадесетте договора за
кредит, които съдържали една и съща уговорка и предоставяли идентични
кредитни продукти при идентични условия. Това било необходимо, тъй като
преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо
място винаги започвало от въпроса налице ли е била индивидуално
договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се
обвързвал потребителят му давала достатъчно ясна и точно информация, за да
предвидел конкретните параметри на финансовите си задължения за целия
период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС правел
преценка за равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното
противоречие с добрите нрави и добросъвестността.
В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне
на процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и
последиците от тях, доколкото потребителят се е запознавал с тях
13
многократно и всеки път е имал възможност да не се задължавал с тях, но сам
е избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор
потребителят е бил информиран за условията за ползване на продукта
предварително - да връщал заемната сума при уговорената лихва, да
представел обезпечение в уговорения срок, като имал право на избор какво да
бъдело то, а в случай че не го направел, да платял и неустойка в точен и
индивидуално определен размер. Впоследствие и след еднократно
задължаване с тези условия, потребителят отново е избрал същите условия и
повторно се е задължавал с тях, като това поведение било повтаряно до
сключването на тринадесет идентични договора. От тук било явно, че в случая
е било налице индивидуално договаряне, което изключвало
неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно
информация за финансовите задължения, които се поемали с тях. Така
Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение №
265416 от 13.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 13847/2018 г. и цитираната в него т.
57 от Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело C-
186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Banca Romвneasca SA).
От неоснователността на установителните искове за обявяване на
нищожност на договора в цялост и за недействителност на неустоечната
клауза следвало и неоснователност на иска за връщане на даденото по
договора, респективно клаузата за неустойка. Ответникът не оспорвал, а
признавал получаването на процесната сума, но твърдял, че договорът и
отделните му клаузи били действителни по изложените в настоящия отговор
съображения, поради което в полза на кредитодателя било налице валидно
правно основание да задържи плащанията по договора.
Моли съда да отхвърли предявените от Н. Р. Н. претенции като
неоснователни. Претендира за направените по делото разноски.
В съдебно заседание ищецът – редовно и своевременно прозован, не
се явява и не изпраща представител. Постъпила е молба, с която ищецът моли
съда да уважи исковите претенции.
В съдебно заседание ответното дружество не изпраща представител.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено
следното:
Не е спорно по делото и се установява от представените писмени
доказателства, че на ********** между ищеца Н. Р. Н., в качеството на
кредитополучател, и „Стик-Кредит“ АД, гр. Шумен, в качеството на
кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № *************, по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца потребителски кредит, в размер на 950 лв., срещу задължението на
последния да го върне в срок до 24.01.2025г., при фиксиран годишен лихвен
процент от 36% и ГПР в размер на 42.58%. При така посочените условия,
14
дължимата сума по кредита възлиза на 1234,29 лева. Ищецът се е задължил да
върне посочената сума на 14 броя месечни вноски, съгласно представения по
делото погасителен план.
В чл. 17.1 от договора е посочено, че потребителят се задължава в
срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави
обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на раздел VIII от
Общите условия - поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените).
Съгласно чл. 27.1 от договора, при неизпълнение на това задължение
потребителят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Страните са уговорили начислената по чл. 17.1
неустойка да се заплаща разсрочено съгласно включения в настоящия договор
погасителен план.
От приложените по делото Общи условия на договора за
потребителски кредит предоставен от разстояние , уреждащи отношенията
между „Стик-кредит“ АД и потребителите се установява, че в чл. 17 е
уговорена клауза, касаеща задължение на кредитополучателя за предоставяне
на обезпечение, което може да бъде във формата на поръчителство или
банкова гаранция. Уговорено е поръчителят или банковата гаранция да се
предоставят в 3-дневен срок от получаване на сумата по кредита. Чл. 46 от
Общите условия гласи, че в случай, че потребителят не изпълни
задължението си за предоставяне на договорено обезпечение, същият дължи
на кредитора неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по
кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение. Страните са договорили, че в случай на настъпване на
дължимост на неустойката, то тя се заплаща периодично заедно с всяка
погасителна вноска.
Видно от погасителния план към договор за потребителски кредит №
*************/********** общият размер на дължимата сума, с включена
неустойка, възлиза на 2655,72 лева.
По делото е приложен Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредит, в който са посочени
основните параметри на потребителски кредит с размер на главницата по
кредита от 950,00 лв., като е установено, че задължението се погасява на 14
месечни погасителни вноски за периода от 24.12.2023 г. до 24.01.2025 г. при
фиксиран годишен лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от
42,58 %. Като общата дължима сума е 1234.29 лева.
Видно от представените и приети като доказателства по делото
платежни документи, ищецът е направил следните плащания: на 13.02.2024г.
за сумата в размер на 260 лева, на 15.03.2024г. за сумата в размер на 200 лева,
на 08.05.2024г. за сумата в размер на 250 лева, на 23.08.2024г. за сумата в
размер на 300 лева, на 10.09.2024г. за сумата в размер на 700 лева и на
21.09.2024г. за сумата в размер на 50 лева. Общо платената от ищеца сума
15
възлиза на 1760 лв.
Като взе предвид изложената фактическа обстановка, съдът
стига до следните правни изводи:
„Стик-Кредит“ АД представлява финансова институция по смисъла
на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които
не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Ищецът е потребител по смисъла на чл. 9 ал.
3 от ЗПК, поради което за валидност на договора и последиците му
приложение ще намерят изискванията на ЗПК и ЗЗП.
За да бъде валидно сключен процесният договор е необходимо да
отговаря на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2,
чл. 12, ал. 1, т. 7 -9 от ЗПК. Тези условия следва да са налице кумулативно, за
да породи договорът валидна облигационна връзка между страните. Липсата
на което и да е от тях прави договорът недействителен съгласно
императивната норма на чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни -
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди
сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ
16
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл клауза, като
уговорената в чл.27.1 във връзка с чл. 17 от договора потребителски кредит №
*************/**********, според която се дължи неустойка при
неосигуряване в тридневен срок от страна на потребителя на обезпечение -
поръчител или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива.
Съдът намира, че посоченото вземане за неустойка няма характера на
такова, тъй като видно от клаузите в договора и размера на общо дължимата
сума по кредита /главница + лихва + неустойка/ - 2655.72 лв. при главница от
950 лв., няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна
функции. На практика, подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По посочения начин
се заобикаля и законът - чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и в този смисъл съдебната практика е константна. Макар формално в чл. 27.1
да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
кредитополучателя, тя реално представлява допълнителна печалба на
кредитора. Това е така, защото видно от клаузите в процесния договор
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат
покрити от кредитополучателя.
Кредиторът е дал възможност да се предостави обезпечение съгласно
изискванията на чл. 17 от общите условия, а именно: поръчител - физическо
лице, което да отговаря на следните кумулативно поставени изисквания,
разписани в чл. 20, ал. 1 и 2: да е навършило двадесет и една годишна възраст,
да притежава българско гражданство, да е с постоянно местоживеене в
България, с непрекъснати осигурителни права през последните дванадесет
месеца преди датата на подаване на заявката за кредит, да полага труд по
трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на
предизвестие за прекратяване на трудовото/служебно правоотношение към
17
датата на подаване на заявката за кредит, както и да е получавало редовно
възнаграждението си за последните 12 месеца преди подаване на заявката за
кредит, да има минимален осигурителен брутен доход от 1500 лева, валидно
трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум 6
месеца, да няма записи в ЦКР към БНБ относно просрочия, под наблюдение,
загуба и т. н., да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка
или небанкова институция, като заемодателят може едностранно да въвежда и
допълнителни изисквания, или банкова гаранция, която е издадена след
усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение по договора,
валидна тридесет дни след падежа за плащане по договора. Съгласно чл. 27 от
процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на
обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и
неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Видно от съдържанието на клаузите на чл. 17 и чл. 27 и естеството на
сключения договор за потребителски кредит, води до извод, че по своето
същество "неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Налагането на тези специфични изисквания препятства възможността на
потребителя да изпълни условието на чл. 17.1. в посочения тридневен срок.
Всички тези кумулативно дадени условия предполагат трудно и дори
невъзможно изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора
не е предвидена, поради което реална възможност на заемополучателя да
избегне плащането на неустойка не е предоставена. Предвид посоченото е
видно, че вземането за неустойка ще възникне за кредитора и поради това тя е
уговорена и като сигурна част от дълга, като се заплаща разсрочено на равни
части, заедно с всяка погасителна вноска, което се установява и от самия
погасителен план в договор потребителски кредит №
*************/**********
Предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения заем като в
него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение
на договора. Освен посоченото невключването на вземането за неустойка към
разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по-специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски
практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
18
взел.
Видно от процесния договор, като не е включил дължимата неустойка
кредиторът заобикаля ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК при
определяне на ГПР. Доколкото в случая неустойката е печалба на кредитора,
то тя е част от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен
от този в договора. С включване на неустойката размерът на ГПР от 42.58 %
би нараснал значително. Предвид посоченото е налице и нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Плащането за неустойка значително надхвърля годишния
процент на разходите над максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Предвид посоченото за процесния договор за заем е приложим чл. 26, ал. 1 от
ЗПК, който гласи, че договорите, които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, са
нищожни.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния
договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за непредоставяне на
обезпечение, е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като накърняваща
добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните по-горе текстове от
договора налага разбирането, че договореностите са установени с една
единствена цел - да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита.
Предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на ЗПК
и ЗЗП, съдът намира, че договорът за потребителски кредит №
*************/********** е недействителен на основание на чл. 26 ЗЗД, във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е връщане само на чистата
стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи.
По делото не се спори, че чистата стойност на кредита по договорa за
потребителски кредит № *************/********** е 950 лева, като ищецът
е заплатил на ответното дружество обща сума в размер на 1760 лева,
включваща: главница, лихви и неустойка. Съгласно разпоредбата на чл.55 ал.1
ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или
отпаднало основание, е длъжен да го върне. Предвид установената
недействителност на процесния договор за кредит и с оглед правилото на чл.
23 ЗПК, съдът намира, че за ответното дружество не е налице основание за
задържане на платената от ищеца без основание сума в размер на 860 лв.,
19
която сума подлежи на връщане.
С оглед на горното, съдът следва да уважи предявените искове с
правно осн. чл. 26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1 от ЗЗД, като основателни и
доказани.
С оглед уважаване на главните искове, съдът не следва да се
произнася по предявения в условие на евентуалност иск относно
претендирана нищожност на клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № *************/**********
С оглед изхода на спора и на осн. чл. 78, ал.1 от ГПК, ответникът
следва да заплати на ищеца направените по делото разноски. Ищецът е
направил искане за определяне на адв. хонорар за пълномощника му, по реда
на чл. 38, ал.2 от ЗА.
Съгласно нормата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът, оказващ безплатно
адвокатска помощ, има право на адвокатско възнаграждение, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Съдът
определя възнаграждението, като не е обвързан от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, но тя служи за
ориентир. Съгл. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, в случая възнаграждението за
процесуалното представителство за ищеца възлиза на 400 лв. Този размер се
явява адекватен, съобразно извършените процесуални действия, липсата на
фактическа и правна сложност на делото, проведеното едно съдебно
заседание, на което пълномощника на ищеца не се явява. Следва да се посочи,
че не винаги съединените искове налагат отделна защита. В случая оказаната
защита по предявените искове касае една и съща защитна теза, като
осъществените процесуални действия по всеки иск са едни и същи.
Определянето на хонорар по всеки иск води до осъждане на насрещната
страна да плати прекомерно възнаграждение, което не съответства на
защитавания по правило от нормативната уредба (в това число и
подзаконовата такава под формата на наредби) обществен интерес и не
преследва осъществяването на определена легитимна цел.
Поради изложеното ответното дружество следва да заплати на адв. А.
сумата от 400 лева за адвокатско възнаграждение.
На основание чл.78, ал.6, вр.чл.83, ал.2 от ГПК, ответникът следва да
бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
Старозагорския районен съд, сумата 100 лв. - дължима държавна такса, съгл.
чл.1 от Тарифа за ДТ по ГПК, вр.чл. 72, ал.2 от ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Договор за потребителски
кредит № *************/ **********, сключен между Н. Р. Н., ЕГН
20
**********, гр.*************, със съдебен адрес: гр. Пазарджик, ул. Златица
№3, и „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, представлявано от управителя
Стефан Николаев Топузаков, е недействителен, на основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, във вр. с чл.22 ЗПК.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, представлявано от
управителя Стефан Николаев Топузаков, да заплати на Н. Р. Н., ЕГН:
**********, гр.*************, сумата от 860 лева, платена без основание по
недействителен Договор за потребителски кредит № *************/
**********, ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата
молба – 25.02.2025г. до окончателното изплащане на вземането.
Сумите могат да бъдат заплатени по сметка на Н. Н. с IBAN:
**********, при Уникредит Булбанк.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, представлявано от
управителя Стефан Николаев Топузаков, да заплати на адв. А. А. А. от АК –
гр. Пазарджик, сумата от 400 лева за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, представлявано от
управителя Стефан Николаев Топузаков, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на Районен съд гр. Стара Загора, сумата от 100 лв.
за държавна такса.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
21