№ 18737
гр. София, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20241110172100 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца Г. Л. С., ЕГН **********, срещу ответника
*************, ЕИК *********, обективно съединени искове с правна
квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. I ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 26, ал. 1,
пр. II и III ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19 ЗПК за прогласяване
нищожност на Договор за потребителски кредит № ********, сключен между
страните на 23.08.2024 г., евентуално иск чл. 26, ал. 1, пр. пр. II и III ЗЗД вр.
143 ЗЗП и 146 ЗЗП, вр. чл. 10, ал. 2, ЗПК, чл. 10а, ал. 4 ЗПК и чл. 19, ал. 5 ЗПК
за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 11, уреждаща неустойка
при непредоставяне на обезпечение по кредита, от Договор за потребителски
кредит № ********.
Ищецът Г. Л. С., ЕГН **********, твърди, че на 23.08.2024 г. е сключил
Договор за потребителски кредит № ******** с ответника, по силата на който
последният му е предоставил в заем сумата от 1000 лв. при ГПР в размер на
65,19 % и ГЛП – 50 %. Съгласно процесния договор било предвидено
задължение в тежест на кредитополучателя / чл. 5/ да осигури обезпечение
под формата на банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на
посочените условия. При неизпълнение на това задължение било предвидена
неустойка в размер на 474,24 лв. в чл. 11 от процесния договор. Същата била
включена в погасителния план, но не и при изчисляване на ГПР. Поддържа, че
1
договорът за кредит е недействителен, тъй като не били спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Счита
възнаградителната лихва за противоречаща на добрите нрави, тъй като
надхвърля трикратния размер на законната лихва. Твърди, че липсва ясна
разписана методика на формиране на ГПР. Поддържа, че уговорената клауза за
неустойка е нищожна поради противоречието й със закона и с добрите нрави.
Сочи, че клаузата за неустойка цели неоснователно обогатяване, като същата
излиза извън присъщите си функции. Същата води до скрито оскъпяване на
кредита и заобикаля ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Моли за уважаване на
исковите претенции. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът *************, ЕИК *********,
подава отговор на исковата молба, чрез адв. Х. М., с който оспорва исковите
претенции като недопустими, а по същество – неоснователни. Оспорва да е
налице правен интерес за ищеца за завеждане на делото, доколкото
задълженията по процесния договор били напълно погасени. По същество
оспорва процесния договор да недействителен и да противоречи на
изискванията на ЗПК. Сочи, че нищожността на отделна клауза от договора не
влече недействителност на целия. Твърди, че оспорената клауза за неустойка е
индивидуално уговорена между страните. Оспорва да е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото същата касае уговорка за
променлива лихва. Оспорва ГПР да надхвърля нормативно установения
максимален праг. Поддържа, че неустойката не е следвало да бъде взета
предвид при изчисляване на ГПР. Моли за отхвърляне на исковите претенции.
Претендира присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира следното:
По допустимостта: Исковете се явяват допустими. Неоснователно е
възражението на ответника, че задълженията по договора за заем са платени,
поради което счита, че са недопустими предявените искове. Съгласно
практиката на Съда на Европейския съюз и възприетите разяснения в т. 2 от
Решение от 23.11.2023 г. по дело № С – 321/2022 за предявяване на иск за
установяване недействителност на договор поради неравноправни клаузи не
се изисква установяване на специфичен интерес, включително и когато
ищецът разполага с друг иск или възражение, поради което исковете са
2
допустими.
По основателността: За уважаване на иска с правна квалификация чл.
26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че на 23.08.2024 г. между Г. Л. С.
и ************* е сключен Договор за потребителски кредит № ******** с
посоченото съдържание, както и че същият е недействителен на посочените
основания – поради противоречие с императивни правни норми, евентуално
поради заобикаляне на закона, евентуално поради накърняване на добрите
нрави; че клаузата за неустойка при непредоставено обезпечение по чл. 11 от
договора е нищожна поради противоречие с посочените в исковата молба
материалноправни законови разпоредби – поради заобикаляне на закона,
евентуално поради накърняване на добрите нрави. В тежест на ответника е да
докаже възраженията си, както и че оспорената клауза е индивидуално
уговорена. В тежест на всяка от страните е да установи фактите, на които
основава изгодни за себе си последици.
Между страните е отделено за безспорно, че на 23.08.2024 г. е сключен
Договор за потребителски кредит № ********, по силата на който на ищеца е
предоставена в заем сумата от 1000 лв. при посочен в договора ГПР от 65,19 %
и ГЛП – 50 %. В договора била предвидена неустойка при непредоставяне на
обезпечение, чиято стойност не е била взета предвид при определяне на ГПР.
Между страните не е спорно, а и се установява от представения договор
за потребителски кредит, че съгласно чл. 5, ал. 1 е договорено, че заемателят
се задължава да представи обезпечение по начина и реда и отговарящо на
условията, определени от кредитора, а именно поръчител на едно или две
физически лица или банкова гаранция. Страните не спорят, че съгласно чл. 11,
ал.1 от договора за кредит, заемателят дължи неустойка в размер на 474,24
лева при непредоставяне на обезпечението, договорено в чл. 5 от договора.
При така установената фактическа обстановка от правна страна по иска
за нищожност на договора за кредит, настоящият състав намира следното:
Клауза, по силата на която се предвижда дължимостта на неустойка в
полза на кредитора за непредоставяне на обезпечение съгласно поставените
условия в чл. 5 от процесния договор и съпоставянето с естеството на
сключения договор за заем, налага извод, че тя представлява скрито
възнаграждение за кредитора. Въведените изисквания създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
3
възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за
потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с
възможност да осигури банкова гаранция в размер на цялото задължение на
заемателя по договора или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички
поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане
на кредит в размер от 1000 лева. Поставяйки изначално изисквания, за които е
ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. В
аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи
характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй
като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за
предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати
необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя
неустойка.
Основателно от страна на ищеца по предявените искове се поддържа, че
е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет. В конкретния случай видно от чл. 3,
т. 5 от договора за заем , ГПР е в размер на 65,19 %, което надвишава
законовия размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от договора, а не са необходими
специални знания, за да приеме, че при включване на същата размерът на ГПР
многократно надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно дадени разяснения в Решение на Съда на ЕС от 13.03.2025 г. по
дело № С – 337/23, член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване
е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. Съдът счита, че
вземането за неустойка при несключване на обезпечение на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора, води до увеличаване на
4
общия размер на дълга и като такова е следвало да бъде включено, както в
лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите. По
силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на
обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски
кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. Последното
несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и
обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката
не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то
и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.
Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е
посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът
на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при
посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на
разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите
последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да
направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК В този смисъл Решение на СЕС от
20.09.2018 г. по дело С-448/17.
5
Воден от горните съображения, съдът приема, че предявеният главен иск
за нищожност на договора за кредит, поради противоречие на същия с
посочените императивни материалноправни разпоредби на закона е
основателен и следва да бъде уважен на това основание.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на исковете, предявени в условията на
евентуалност, поради което не дължи произнасяне.
По разноските:
Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ответникът оспорва материалната
затрудненост на ищеца. Видно от извършените от съда служебни справки в
ТРРЮЛНЦ, ищецът е едноличен собственик на капитала на търговско
дружество ************, регистрирано през 2022 г., с внесен капитал от 4000
лева. Съгласно постъпила справка от ТД на НАП от 28.01.2025 г. се
установява, че декларираният годишен осигурителен доход на ищеца за 2024 г.
е в общ размер на 16224,46 лева. По въпроса дали съдът има право на
преценка дали са налице предпоставките за предоставяне на безплатна правна
помощ е образувано Тълкувателно дело № 3/2025 г. на ОСГТК на ВКС, по
което все още не е постановено решение. При съобразяване на събраните по
делото доказателства, следва, че ищцата не е материално затруднено лице,
предвид постъпила справка от НАП за изплатен осигурителен доход, като се
има предвид приетата от НОИ линия на бедност, която за 2024 г. е в размер на
763,83 лева. Преценката дали е оказана правна помощ на материално
затруднено лице се прави към момента на сключване на договора за правна
защита, в случая 13.11.2024 г. Декларираният доход обуславя наличие на
материални средства за заплащане на адвокатска защита, поради което не е
налице предпоставката за осъществяване на безплатна помощ , въз основа на
която е сключен договора. Ето защо, претенцията на адвоката за присъждане
на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е неоснователно.
С оглед изхода на спора, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право на
разноски за държавна такса в размер на 62,88 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
6
ПРОГЛАСЯВА по предявения от ищеца Г. Л. С., ЕГН **********, гр.
***** срещу *************, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: *********************************** иск с правна
квалификация по чл. 26, ал. 1, пр.първо ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на Договор за
потребителски кредит № ********, сключен между страните на 23.08.2024 г.,
поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК *************, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление:
***********************************, да заплати на ищеца Г. Л. С., ЕГН
********** сумата от 62,88 лв. ( шестдесет и два лева и 88 стотинки) –
разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7