№ 953
гр. Шумен, 05.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Петина Кр. Николова
при участието на секретаря Мариана Любч. Митева
като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело №
20243630103028 по описа за 2024 година
Подаденият иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Делото е образувано по искова молба, подадена от „***“ ЕООД, гр. София, бул. „***“
№ 81В, ЕИК: ***, представлявано от управителите Х.М.М. и П.В., с пълномощник по делото
юрк. Б.Т., срещу Е. Н. Т. с ЕГН ********** от гр. Шумен. В исковата молба се твърди, че
ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично вземане по реда
на чл. 410 от ГПК, за което е образувано ч.гр.д. № 2664/2024 г. на ШРС. Съдът отхвърлил
изцяло заявлението и на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК дал на заявителя едномесечен
срок за предявяване на осъдителен иск за вземането. Ищецът изрично сочи, че подава
настоящата искова молба във връзка с указанията на съда и в дадения му едномесечен срок.
Иска от съда да осъди ответника, да му заплати сумите от 300 лв. главница по Договор за
паричен заем № 385265 от 02.01.2020 г., сключен от длъжника със „***“ ООД, 9,35 лв.
договорна лихва за периода 02.01.2020 г. – 30.01.2020 г., 95,34 лв. лихва за забава за периода
30.01.2020 г. – 02.10.2024 г., както и лихва за забава, считано от подаване на заявлението до
окончателното изплащане на сумите и сторените в производството разноски.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не изпраща представител, подадено
е писмено становище по хода на делото, с което се поддържат исканията направени с
исковата молба. Молят съда да уважи исковете изцяло.
В предоставения на ответника едномесечен срок не е постъпил отговор. Препис от
исковата молба и приложените към нея доказателства са изпратени на ответницата, но тя е
отказала да ги получи. На основание чл. 44, ал. 1, изр. последно от ГПК съдът е приел, че
отказът й не засяга редовността на връчването и е приел книжата за редовно връчени на
датата на отказа й. В определения от закона срок няма постъпил отговор.
1
В съдебно заседание ответницата не се явява.
Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото
доказателства, установи следното от фактическа страна:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 02.01.2020 г. Е. Н. Т. (като
кредитополучател/длъжник) и „***“ ООД (като заемодател/кредитор) сключили писмен
Договор за паричен заем № 385265. С този договор страните са уговорили, че заемодателят
предоставя на кредитополучателя като кредит сумата от 300 лв. Между страните няма спор,
че сумата по договора за заем била предоставена на ищцата.
Видно от съдържанието на цитирания договор, страните договорили, че
предоставената като кредит сума ще бъде върната на кредитора, ведно с възнаградителна
годишна лихва от 40,05 % на една вноска с падеж 30.01.2020 г. Общо дължимата вноска на
датата на падежа сума от кредитополучателя била изчислена на 309,35 лв. Годишния
процент на разходите бил посочен в размер на 49,19 %.
Освен това страните договорили кредитополучателя да използва допълнителна услуга
„Експресно разглеждане“, за която Е. Н. Т. се съгласила да заплати цена в размер на 100,65
лв. Съгласно общите условия на „***“ ООД, действали към момента на сключване на
договора, допълнителната услуга „Експресно разглеждане“ дава възможност на потребителя
искането му да бъде разгледано в рамките до 1 час, а не в срок до 7 дни, както е посочено в
общите условия.
След предоставена й отстъпка от 15 лв. общо дължимата сума на датата на падежа
възлизала на 395 лв. Няма спор между страните, че ГПР по договора включвал само
договорната лихва, но не и цената на допълнителната услуга.
С договор за цесия от 13.01.2022 г. „***“ ООД прехвърлили вземането си към Е. Н. Т.
по процесния договор на „***“ ЕООД, за която цесия длъжникът бил редовно уведомен.
На 16.10.2024 г. „***“ ЕООД са подали заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано ч.гр.д. № 2664/2024 г., на ШРС. Съдът
отказал да издаде заповед за незабавно изпълнение и дал указания на заявителя, че може да
предяви осъдителен иск за вземането си при условията на чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Настоящият иск е предявен в изпълнение на тези указания на съда.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното
от правна страна:
В конкретния случай е предявен осъдителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл.
415, ал. 1, т. 3 от ГПК, но ищецът дължи само половината от таксата, поради наличието на
развило се заповедно производство по чл. 410 от ГПК. Това безспорно се установи в
настоящия процес – за претендираните суми съдът е отказал да издаде заповед за
изпълнение на парично вземане по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 2664/2024 г. на ШРС. В
изпълнение указанията на съда заявителят от заповедното производство е предявил
осъдителен иск на чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК.
2
За преценка основателността на иска съдът съобрази следното:
Договор за паричен заем № 385265 от 02.01.2020 г., сключен между „***“ ООД и Е.
Н. Т. по съществото си представлява договор за заем по смисъла на чл. 240 от ЗЗД, с който
кредиторът се задължава да отпусне средства в определен размер на кредитополучателя, при
лихва и условия, определени в договора, а потребителят се задължава да върне всички суми
(главница, възнаградителна лихва, разноски и други) в определения в договора срок при
месечни вноски, съгласно посочените в договора параметри. Особеното при този договор за
заем е, че Кредиторът е търговец, чиято основна търговска дейност е предоставянето на
заеми, основно на физически лица. Доколкото кредитополучателят е физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, или което като страна по договор, по който действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност, то кредитополучателят е
потребител по смисъла на § 13, т. 12 от ДР към ЗЗП. По тази причина вземанията по
процесния договор за кредит се основават на договор, сключен с потребител. По тази
причина по отношение на процесния договор е приложим действащият Закон за
потребителския кредит, разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП, уреждащи неравноправните
клаузи, както и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да
направи служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи или такива противоречащи
на закона или добрите нрави.
Съдът намира, че уговорката, касаеща допълнителната услуга „Експресно
разглеждане“, представлява неравноправна клауза и освен това има за цел да заобиколи
императивните норми на закона, уреждащи задължението на кредитора да извърши
проверка за кредитоспособността на потребителя и тези за размера на ГПР.
От една страна тази услуга предвижда заплащане на несъразмерно висока цена срещу
несъразмерно по-ниска като стойност престация на кредитора. Кредиторът се съгласява да
разгледа по-бързо искането на потребителя срещу цена, която надхвърля 1/3 от главницата.
Несъразмерността на престациите е очевидна.
Съдът счита, че реално уговарянето на тази допълнителна клауза има за цел да
заобиколи императивни норми на закона. Съгласно чл. 16 от ЗПК преди сключване на
договор за кредит, кредиторът има задължение да оцени кредитоспособността на
потребителя. Тази оценка е значително ограничена, когато сроковете за произнасяне са по-
кратки и това прави кредита по-рисков. За да компенсира по-високия риск, който носи,
кредиторът определя по-висок лихвен процент. В покачване на лихвения процент обаче се
покачва и годишния процент на разходите. За да не надвиши този размер, кредиторът е
избрал да „предостави“ някаква допълнителна услуга, чиято цена компенсира риска от
кредита.
Нещо повече, тъй като съдът счита, че тази допълнителна услуга е имала за цел по
незаконосъобразен начин да доведат до увеличаване на възнаграждението на кредитора, без
3
да се нарушават разпоредбите, ограничаващи размера на ГПР (чрез размера на договорната
лихва), то на основание даденото тълкувание в решението по дело C‑714/22 на СЕС, цената
на тази услуга следва да бъде включена при изчисляване на ГПР. В т. 1 на цитирането
решение съдът на ЕС е казал, че чл. 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието
„годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. В случая са налице и двете хипотези. От една страна, за да получи
кредита в сроковете, които иска (т.е. при конкретните условия), потребителят е длъжен да
избере допълнителната услуга. От друга страна, тази услуга представлява скрити разходи
(каквато е договорната лихва). Предвид това съдът счита, че кредиторът е следвало да
включи цената на тази допълнителна услуга при изчисляването на ГПР, но това не е било
сторено. Ако кредиторът беше включил тяхната цена при изчисляване на ГПР, то неговата
стойност щеше да надхвърли допустимия размер. Предвид това и на основание чл. 10,
параграф 2, буква ж) и чл. 23 от Директива 2008/48, процесния договор е нищожен и
потребителят не дължи връщане на нищо друго освен главницата (вж. т. 2 от същото
решение на СЕС).
За нищожността на договора поради невключване на цената на допълнителната
услуга в стойността на ГПР няма никакво значение обстоятелството, че кредиторът не е
претендирал тези вземания с иска. Тази услуга е договорена и в нито един момент
кредиторът не се е отказал от това си вземане. Още с договарянето на кредита при тези
условия, порокът е породен и той не може да бъде саниран. Дори и да е изключил
претенцията за тази допълнителна услуга от предмета на делото, това не прави договора
действителен, тъй като нищожността е изначална.
В допълнение трябва да се отбележи, че е налице и още един порок в договора, който
води до неговата нищожност. С чл. 3.5 от договора страните се уговорили, че ГПР възлиза на
49,19 %. В чл. 4 от договора е посочено, че ГПР не включва възможните разходи, които
длъжникът дължи при неизпълнение, както и тези свързани с допълнителни услуги,
посочени в Тарифата на кредитора. В чл. 30, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия на „***“ ООД е
посочено, че ГПР изразява общите разходи по заема, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от предоставения заем, че се изчислява индивидуално за всеки договор,
както и че не може да бъде променян освен при условията на сключения договор. Реално
нито в договора, нито в Общите условия има изрично посочване кои точно разходи са
включени при изчисляването на ГПР по конкретния договор, с което е нарушен чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК. Посочената разпоредба поставя изрично изискване в съдържанието на
договора да се посочи ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
4
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Това изискване не е спазено при съставяне
на процесния договор за кредит.
Предвид всичко изложено по-горе, съдът намира, че Договор за паричен заем №
385265 от 02.01.2020 г. е нищожен и на основание чл. 23 от ЗПК, когато един кредит е
намерен за недействителен, длъжникът връща само чистата стойност на кредита, която в
случая възлиза на 300 лв.
По изложените по-горе причини съдът счита, че претендираните от ищеца вземания
се установяват по основание и размер само до размера от 300 лв., поради което исковете
следва да бъдат уважени само в тази част, а в останалата част следва да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
Относно разноските:
С оглед частичната основателност на исковете ответницата следва да бъде осъдена да
заплати такава част от сторените от ищеца разноски, която съответства на уважената част от
исковете.
С оглед решението по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.
дело № 4 от 2013г. на ОСГТК на ВКС съдът по делата с правно основание чл. 415 от ГПК,
респ. 422 от ГПК следва да се произнесе и по дължимостта на разноските и по заповедното
производство. Нещо повече, видно от мотивите на съдиите от ГК и ТК на ВКС съдът се
произнася с осъдителен диспозитив, както относно разноските в исковото, така и по
отношение на разноските в заповедното производство (виж петия абзац от мотивите към т.
12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.201г. по тълк. дело № 4 от 2013г. на ОСГТК на
ВКС.
Това означава, че в исковото производство съдът преразглежда въпроса за разноските,
независимо от произнасянето в заповедното по тях. Доколкото предмет на исковия процес е
вземането, което заявителят е претендирал със заявлението по чл. 410 от ГПК, именно тези
вземания следва да бъдат сравнени с уважената част при изчисляване на съразмерността на
разноските. Оттеглянето на част от вземанията в исковия процес не би следвало да е от
значение, тъй като те са претендирани със заявлението и съдът не ги е уважил. Предвид това
от сторените в двете производства разноски, както следва: 25 лв. – държавна такса в
заповедното производство, 100 лв. юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство, 25 лв. – държавна такса в исковото производство и 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство, ответникът следва да възстанови на ищеца обща
сума в размер на 116,13 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Е. Н. Т. с ЕГН ********** от гр. Шумен, ДА ЗАПЛАТИ на „***“ ЕООД,
5
гр. София, бул. „***“ № 81В, ЕИК: ***, представлявано от управителите Х.М.М. и П.В.,
СУМАТА от 300 лв. (триста лева), представляваща главница по Договор за паричен заем №
385265 от 02.01.2020 г., както и 116,13 лв. (сто и шестнадесет лева и тринадесет стотинки),
представляващи част от сторените в исковото и заповедното производство разноски,
съразмерно на уважените искове.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от „***“
ЕООД, гр. София, бул. „***“ № 81В, ЕИК: ***, представлявано от управителите Х.М.М. и
П.В., срещу Е. Н. Т. с ЕГН ********** от гр. Шумен, в останалата част.
Решението подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок, който започва да
тече от връчване на съобщенията за изготвянето му на страната.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
6