№ 6198
гр. София, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Димитър К. Демирев
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20241100506393 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20099288/03.08.2023 г., постановено по гр.д. № 23614/2021 г. на
Софийски районен съд, 26 състав, съдът е признал за установено по предявените от
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, срещу М. Й. К., ЕГН
**********, искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 99, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, че М. Й. К. дължи на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД сумата от 200 лева, представляващи главница по Договор за паричен заем №
2689145/25.11.2016 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл. 410
ГПК – 09.07.2020 г., до окончателното изплащане, както и сумата от 58 лева,
представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
за периода 04.05.2017 г. – 12.03.2020 г., които вземания са цедирани от заемодателя
„Изи Асет Мениджмънт” АД на „Агенция за контрол на просрочени вземания” ООД
по силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
30.01.2017 г. и Приложение № 1 към него от 01.06.2017 г., а „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД ги е прехвърлило на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
03.05.2019 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 04.09.2020 г. по ч.гр.д. № 37721/2020 г. по описа на
СРС, 26 състав.
Със същото решение съдът е отхвърлил иска с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 99, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 10,12 лева,
представляващи възнаградителна лихва за периода 03.12.2016 г. – 18.02.2017 г., както и
иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 99, ал. 1 вр. чл. 8 ЗЗД за разликата над
1
уважения размер от 58 лева до пълния предявен размер от 120,21 лева,
представляващи лихва за забава за периода 03.12.2016 г. – 03.05.2017 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил М. Й. К. да заплати на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД сумата от 58,58 лева, представляващи разноски за
заповедното производство, както и сумата от 175,73 лева, представляващи разноски за
исковото производство.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника М. Й. К..
Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно. Поддържа
се, че съдът не е проверил изобщо дали действително е възникнало процесното
задължение, като се е предоверил на изложеното от кредитора. Излагат се
съображения, че договорът не е подписан от жалбоподателя. Предвид изложеното се
иска отмяна на обжалваното решение.
От особения представител на ответника – адв. Е.К., е постъпило уточнение на
жалбата, като е посочено, че предмет на въззивно обжалване е уважителната част от
първоинстанционното решение. Посочено е, че обжалваното решение е постановено
при нарушение на процесуалните правила и при неизяснен спор от фактическа страна.
Твърди се, че СРС не е изпълнил задължението си по чл. 7, ал. 3 ГПК да провери
служебно за наличието на неравноправни клаузи. Предвид изложеното се моли за
отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковете.
В установения за това срок е постъпил отговор от ищеца „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, с който се оспорва жалба. Поддържа се, че първоинстанционното
решение е правилно. Излагат се съображения, че формалната доказателствена сила на
частните документи задължава съда да приеме, че лицето, подписало документа, е
негов автор. Поддържа се, че в първоинстанционното производство ответникът е
оспорил автентичността на процесния Договор за паричен заем № 2689145/25.11.2016
г., във връзка с което е било открито производство по чл. 193 ГПК, като съдът е указал
на ответника, че трябва да направи доказателствени искания във връзка с
оспорванията си. Сочи се, че въпреки дадените указания ответникът не е ангажирал
доказателства. Предвид изложеното се моли решението на СРС да бъде потвърдено.
Претендират се разноски по делото.
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
За да се произнесе по жалбата, съдът съобрази от правна и фактическа
страна следното:
СРС е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 и чл. 86,
ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Същото обаче е частично неправилно поради следното:
Пред въззивния съд е представен оригинал на двустранно подписан Договор за
паричен заем № 2689145/25.11.2016 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и
2
М. Й. К.. Автентичността на договора своевременно е била оспорена с отговора на
исковата молба, подаден от М. Й. К..
В хода на въззивното производство е допусната и приета без възражения на
страните съдебнопочеркова експертиза, която съдът намира за компетентно и
задълбочено изготвена, поради което изцяло я кредитирана. В експертизата вещото
лице П. Т. е изследвало представения по делото оригинал на договор за заем, като е
заключило, че подписът за заемателя на стр. 7 от договора е изпълнен от М. Й. К., ЕГН
**********. До този извод експертът е достигнал след сравнение на оспорения подпис
с подписи, положени от М. Й. К. в заявления за издаване на документи за самоличност
и приложени по делото молби.
Тоест безспорно се установява, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД и М. Й.
К. е сключен Договор за паричен заем № 2689145/25.11.2016 г. По делото нито се
твърди, нито се доказва М. Й. К. да е сключил договора във връзка с осъществявана от
него търговска или професионална дейност. Следователно М. Й. К. има качеството
потребител и по отношение на процесния договор са приложими императивните
разпоредби на ЗЗП и ЗПК.
Съгласно процесния договор за паричен заем „Изи Асет Мениджмънт” АД е
предоставило на М. Й. К. сумата от 200 лева. С клаузата на чл. 3 от договора
заемателят е удостоверил, че е получил 200 лева в брой.
Според договора М. Й. К. следва да върне отпуснатата заемна сума чрез 12
седмични вноски. Договорът е сключен при фиксиран годишен лихвен процент от 40
% (0,11 % дневно) и ГПР от 47,71 %. В чл. 1, т. 8 от договора са изброени
допусканията, при които е изчислен ГПР. В договора е посочено също, че общо
дължимата сума от заемателя възлиза на 210,12 лева.
С клаузата на чл. 4, ал. 1 страните са постигнали съгласие в срок от три дена,
считано от сключването на договора за заем, заемателят да предостави едно от
следните обезпечения:
1) Поръчителство от две физически лица.
2) Банкова гаранция с бенефициер „Изи Асет Мениджмънт” АД за
предоставената в заем сума, със срок на валидност на гаранцията от 30 дена след
крайния срок за погасяване на задълженията по договора.
В договора е предвидено, че всеки от поръчителите следва да представи
служебна бележка от работодателя си за размера на получаваното трудово
възнаграждение. Освен това всеки от поръчителите трябва да има нетен размер на
осигурителния си доход над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт” АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредити, то
кредитната история в ЦКР при БНБ за една година назад във времето да е със статус
„Редовен”.
Според чл. 4, ал. 2 от договора при неизпълнение на задължението на заемателя
за предоставяне на обезпечение се дължи неустойка в размер на 59,52 лева. Страните
са уговорили неустойката да се заплаща разсрочено, заедно с погасителните вноски по
кредита.
На основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличие на
неравноправни клаузи в договори, сключени с потребител.
По арг. от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е задължително в договора за потребителски
кредит да са индивидуализирани ГПР и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
3
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Това изискване е пряко свързано с възможността на потребителя да съобрази с колко
се оскъпява кредитът и да оцени дали е икономическо изгодно сключването на
сделката. В този смисъл в договора за потребителски кредит следва да се посочи не
просто стойността на ГПР, а и да се изброят компонентите, които са взети предвид за
изчислението на ГПР – така т. 66 от мотивите на Решение от 20.09.2018 г. по дело С-
448/17 г. на СЕС.
По арг. от чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи такива (лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни и възнаграждения), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. В ГПР съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
по кредита. Тоест стойността на ГПР онагледява разходите, които потребителят следва
да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на
задълженията.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК под „общ разход по кредита за потребителя”
следва да се разбират всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения.
Въззивната инстанция намира, че въведените в процесния договор условия към
изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му, създават значителни
затруднения за длъжника за изпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение. Банковата гаранция е форма на кредитиране, която предполага банката
гарант да извършва подробна проверка на потребителя, за да прецени дали да издаде
гаранцията. За издаването на тази гаранция освен това следва да бъде заплатено
съответно възнаграждение от страна на потребителя, който има нужда от бързи
средства и именно поради това сключва договора за потребителски кредит. Отделно от
това трябва да се посочи, че ако потребителят можеше да осигури банкова гаранция,
то същият би поискал кредит от банковата институция.
Кумулативните изисквания, на които двамата поръчители следва да отговарят,
също са уговорени по такъв начин, че потребителят да не може да предостави
обезпечението по договора. Очевидно е, че ако потребителят можеше да осигури
двама поръчители за задължение в размер от 200 лева, то същият не би имал нужда от
сключване на договор за кредит със заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Тоест може да се заключи, че допустимите обезпечения по процесния договор
за кредит са така уговорени, че са практически неизпълняеми. Поради това
потребителят винаги ще трябва да заплати уговорената „неустойка” за неосигуряване
на обезпечението.
От друга страна, самото задължение за обезпечаване на главното задължение по
кредита има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на
обезпечението не води до претърпяването на каквито и да е вреди от страна на
кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК е длъжен сам преди сключване
на договора за потребителски кредит да оцени кредитоспособността на потребителя и
да прецени дали да му предостави кредит и при какви условия.
4
Всъщност в обичайната практика при предоставянето на заемни средства с
договорка за обезпечение кредит не се отпуска при непредоставяне на обезпечение. В
случая обаче цедентът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е отпуснал заемната сума,
независимо от това дали потребителят ще осигури някое от възможните обезпечения.
Поради изложеното и като се вземе предвид установения в договор начин на
погасяване на задължението за „неустойка” – разсрочено, чрез вноски с падежи,
съвпадащи с падежите на вноските по главницата, следва да се приеме, че
„неустойката” по чл. 4, ал. 2 от процесния Договор за паричен заем № 2689145 от
25.11.2016 г. по същество представлява приход за кредитора, скрита възнаградителна
лихва. Чрез замаскирането й зад „неустойка” за непредоставяне на обезпечение се
цели да се прикрие действителният приход на кредитора, който потребителят следва
да заплати, т.е. цели се да се избегне включването на действителното възнаграждение
на кредитора в ГПР, за да се спази привидно забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно
максимално допустимия размер на ГПР.
Формално посоченият в договора ГПР от 47,71 % е изчислен само въз основа на
посочената в договора фиксирана годишна лихва. Тоест посоченият в договора ГПР не
отговаря на действителния прилаган в правоотношението. Ако в ГПР беше включена и
скритата възнаградителна лихва, то ГПР по договора би надхвърлил петкратния
размер на законната лихва към датата на сключване на процесния договор (50 %).
По арг. от т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС неточното
посочване на ГПР поради невключването в изчислението му на всички компоненти,
които се изискват, се приравнява на непосочването на ГПР в договора за кредит,
защото лишава потребителя от възможността да определи обхвата на задължението. В
същия смисъл е и т. 101 от Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 г. на СЕС.
Следователно и липсата на посочен ГПР и неправилното изчисляване на ГПР означава,
че не са изпълнени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Горепосоченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК повлича на основание чл.
22 ЗПК недействителността на Договор за паричен заем № 2689145 от 25.11.2016 г.,
сключен между М. Й. К. и цедента „Изи Асет Мениджмънт” АД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, ако договорът за кредит е недействителен, потребителят
дължи да върне единствено чистата стойност на отпуснатия кредит. Не се дължат
никакви разходи (такси, лихви и други подобни), уговорени по недействителния
договор. Или с други думи чистата стойност на кредита обхваща единствено сумата,
която е била пряко предоставена на разположение на кредитополучателя. Не се дължи
и обезщетение за забава – арг. от Решение № 50056/29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г.
на I Т.О. на ВКС.
В случая несъмнено се установява, че заемната сума от 200 лева е получена от
М. Й. К.. Последният нито твърди, нито доказва да е върнал каквато и да е част от
тази сума. Тоест искът за главницата от 200 лева правилно е бил уважен от
първоинстанционния съд. В хода на първоинстанционното производство са
представени договори за цесия и пълномощни за уведомяване за цесията, които са
връчени на М. Й. К. с исковата молба. Тоест М. Й. К. редовно е уведомен в хода на
настоящия процес, че вземането за главница е прехвърлено на ищеца „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД. Възможността за това прехвърляне е била изрично
уговорена с клаузата на чл. 10 от процесния договор за паричен заем.
Въззивният съд намира обаче, че СРС неправилно е признал за установено, че
М. Й. К. дължи обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 58 лева,
начислени върху главницата от 200 лева за периода 04.05.2017 г. – 12.03.2020 г. В тази
част първоинстанционното решение подлежи на отмяна като постановено в нарушение
на материалния закон. Този иск е неоснователен, тъй като се установява, че
5
процесният договор за паричен заем е недействителен.
По разноските:
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да се отмени в
частта, с която М. Й. К. е осъден да заплати на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД разноски за заповедното производство за горницата над сумата от 45,41 лева до
сумата от 58,58 лева, както и разноски за първоинстанционното исково производство
за горницата над сумата от 136,22 лева до сумата от 175,73 лева.
На М. Й. К. не се дължат разноски за първоинстанционното производство,
доколкото не са претендирани такива.
За производството пред въззивната инстанция разноски е претендирал само
въззиваемият „Агенция за събиране на вземания” ЕАД. На същия се дължи
юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултското
възнаграждение се определя от съда. С оглед вида на спора, неголямата правна и
фактическа сложност и обема на извършената работа от процесуалния представител на
въззиваемия юрисконсултското възнаграждение, дължимо на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД за въззивното производство, следва да се определи на 50,00 лева.
Пропорционално на уважената част от исковете, на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД се дължат 38,76 лева.
Предвид цената на всеки от предявените обективно кумулативно съединени
искове на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20099288/03.08.2023 г., постановено по гр.д. №
23614/2021 г. на Софийски районен съд, 26 състав, В ЧАСТТА, в която е признато за
установено, че М. Й. К., ЕГН **********, дължи на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99,
ал. 1 ЗЗД сумата от 58 лева, представляващи обезщетение за забава за периода
04.05.2017 г. – 12.03.2020 г., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 04.09.2020 г. по ч.гр.д. № 37721/2020 г. по
описа на СРС, 26 състав, както и В ЧАСТТА, в която М. Й. К., ЕГН **********, е
осъден да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
разноски за заповедното производство за горницата над сумата от 45,41 лева до сумата
от 58,58 лева, както и разноски за първоинстанционното исково производство за
горницата над сумата от 136,22 лева до сумата от 175,73 лева, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, срещу М. Й. К., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99, ал. ЗЗД за признаване на установено, че М. Й. К., ЕГН
**********, дължи на Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, сумата
от 58 лева, представляващи обезщетение за забава за периода 04.05.2017 г. – 12.03.2020
г., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 04.09.2020 г. по ч.гр.д. № 37721/2020 г. по описа на СРС, 26 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20099288/03.08.2023 г., постановено по гр.д. №
23614/2021 г. на Софийски районен съд, 26 състав, В ЧАСТТА, в която е признато за
установено, че М. Й. К., ЕГН **********, дължи на „Агенция за събиране на
6
вземания” ЕАД, ЕИК *********, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 99, ал. 1 вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК сумата от 200 лева, представляващи главница по Договор за
паричен заем № 2689145 от 25.11.2016 г., ведно със законната лихва от датата на
заявлението по чл. 410 ГПК – 09.07.2020 г., до окончателното изплащане, за което
вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
04.09.2020 г. по ч.гр.д. № 37721/2020 г. по описа на СРС, 26 състав.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила поради
необжалването му в установените за това срокове.
ОСЪЖДА М. Й. К., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ул. ********, да
заплати на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,
район „Люлин”, ж.к. „********”, бул. ********, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4,
сумата от 38,76 лева, представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7