РЕШЕНИЕ
№ 1189
гр. Стара Загора, 26.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Неделина Минчева
при участието на секретаря Е.Ат.Д.
като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело №
20255530103524 по описа за 2025 година
Предявен е конститутивен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка със ЗПК
за обявяване нищожност на Договор за потребителски кредит №..................
Искът е предявен от С. Л. К. от гр.Стара Загора срещу „Лендиво“ ООД гр.Шумен. С
исковата молба се твърди, че на 27.03.2025г. ищецът е сключил с ответното дружество
Договор за кредит №......., за сумата 700,00лв., при годишен процент на разходите - 42,58%.
Съгласно чл.27, ал.1 договорът е следвало да бъде обезпечен, като при неизпълнение на
условията визирани него, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 0,9% от
стойността на заемната сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението.
Неустойката се заплащала периодично заедно с погасителната вноска. На ищеца била
начислена неустойка в размер на 140,00лв.
Ищецът счита, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с добрите
нрави и поради неравноправност на клаузата, уреждаща размера на дължимата годишно
лихва, както и тези уреждащи годишния процент на разходите. Счита, че целият договор
следва да бъде обявен за недействителен, поради обстоятелството, че не били посочени
условия за прилагане на лихвения процент. Освен това не бил посочен правилния годишен
процент на разходите в процесния договор за кредит. Липсвала разписана методика за
изчисляване на ГПР, което създавало неяснота за потребителя. Не била спазена
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. В договора било предвидено заплащане на неустойка при
неспазване на задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в 3-дневен
срок от сключване на договора. Не било ясно дали уговорената неустойка била включена в
1
ГПР, като ищецът счита, че ако същата е включена, то този процент би бил много по-висок.
Посочването на ГПР различен от действително прилагания било заблуждаваща търговска
практика, която водела до неравноправие в отношенията между страните и съответно до
нищожност на договора. Самата клауза за начисляване на неустойка противоречала на
добрите нрави, била неравноправна и съответно нищожна. Последователна била съдебната
практика, която приемала, че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример
за неустойка, която излиза извън присъщите й функции и цели единствено неоснователно
обогатяване. За да заобикалят материалноправните изисквания, регламентирани в чл.19, ал.4
от ЗПК, фирмите за бързи кредити поставяли изисквания, на които кандидатстващите за
кредит не можели да отговорят. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на
обезпечение небанковите финансови институции си осигурявали допълнителна печалба,
която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва. Преценката за
действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде
извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението и при спазване на критериите,
заложени в т.3 от Тълкувателно решение на ОСТК на ВКС по тълк.дело №1/2009г. По
силата на чл.92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение
за вредите от неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, като можела да има
и санкционна функция. Предвидената неустойка била загубила присъщата си обезщетителна
функция, доколкото тя не зависела от вредите от неизпълнението на договорното
задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Тя
водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала единствено предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. В конкретния договор
били предвидени ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да
изпълни договорното си задължение. Явно било, че кредитодателят не е търсил
обезпечение, тъй като бил поставил ограничения и бил дал и неизпълнимо кратък срок за
осигуряване на поръчители - три дни след сключване на договора. Поставянето на изискване
за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48 и
разпоредбата на чл.16 ЗПК и преддоговорното задължение на кредитора за оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя и целяло да предпази потребителите от
свръхзадльжнялост и неплатежоспособност. На практика клауза, която предвиждала, че се
дължи неустойка при неосигуряване на поръчители прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Финансовата институция не можела да черпи права за себе си от собственото
си противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната
неустойка. Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на
условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от
физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им
препятствия, противоречала на принципа на добросъвестността. Неустойката се кумулирала
към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По
същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го
2
обогатявала неоснователно. Поради това счита, че целият договор за кредит е нищожен.
Ищецът моли съда да прогласи за нищожен Договор за потребителски кредит №.........г.
на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК. Претендира направените разноски по
делото.
В законоустановения срок ответникът е подал писмен отговор, с който заявява, че
оспорва предявения иск. Неоснователни били претенциите на ищеца за обявяване
недействителността на договора, като противоречащ на добрите нрави, заобикалящ
изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, нарушаващ договорното равноправие между страните и
чл.11, т.9 и т.10 ЗПК. Клаузите на Договор за потребителски кредит №.......г. били съобразени
с всички изисквания на ЗПК, по отношение на формирането на ГПР били спазени всички
закрепени в ЗПК изисквания. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде
включвана в ГПР. Той бил сбор от разходите, които представлявали цената за предоставената
на потребителя услуга, а неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била
да обезщети страната по сключения договор. Разходите, които се включвали в ГПР били
такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия
случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била
напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в
случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Ясно и точно са
посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлявала лихва и
главница към всеки един падеж. Неверни били твърденията, че неустойката представлявала
добавка към възнаградителната лихва. Обстоятелството, че страните договорили
неустойката да бъде изплащана на части с падежите по договора не водело до превръщането
й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределяла задължението
му във времето с падежни дати същите, като за главница и лихва. С индивидуално
уговорените параметри по договора потребителят е бил наясно предварително и е имал
възможността да се откаже без каквито и да било последици за него, както още при
сключване на договора, така и след това. Оспорената от ищеца неустойка е била уговорена
като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си обезпечение.
Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца,
който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна
информация за желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки, и е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни
правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК без никакви други отрицателни
последици. Очевидно било с оглед процесуалното поведение на ищеца и фактическата
обстановка на казуса, че той е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на
чл.12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. Неустойката е имала предварително определен начален и
краен момент и била с фиксирани параметри за срока на договора и противоречие с добрите
3
нрави не били налице. Ищецът е сключил 3 договора с ответното дружество, които
съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита и това опровергавало твърденията на ищеца, че клаузите накърнявали добрите
нрави. В случая вместо да упражни някое от договорните и законоустановените си права още
при сключване на първия договор с ответното дружество - да се откаже от договора, да
поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид,
потребителят по своя инициатива е сключил още 2 договора с уговорка за плащане на
неустойка, респективно при идентични условия. От тази фактическа обстановка ставало
ясно, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на
ответника, като ползва кредитите, а след това завежда искове за недействителност. Отделно
от недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените факти водели и до явния
извод, че било налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора,
тъй като ищецът се е запознал многократно с условията на конкретния кредитен продукт на
ответното дружество, като по всеки кредит е получавал преддоговорна информация и сам е
избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите
последици на тези уговорки.
Моли съда да отхвърли предявения иск и да му присъди направените разноски по
делото.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установена следната фактическа обстановка:
Видно от представените и приети като писмени доказателства по делото Договор за
потребителски кредит №.........г., погасителен план, Стандартен европейски формуляр, Лог
файл, съдържащ история по кредита, Общи условия на договора за потребителски кредит
предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „Лендиво“ ООД и потребителите,
ответното дружество „Лендиво“ ООД е предоставило на ищеца С. Л. К. потребителски
кредит под формата на паричен заем в размер на 400 лева при срок за погасяване – 30 дни,
лихвен процент по кредита – 36 % и годишен процент на разходите – 42,58%, при
предоставяне на обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл.17, ал.1 от
договора, в случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок до
три дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство с и в полза на кредитора, с което
третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на
потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и
неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на
потребителя по договора (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и
други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, Срокът на валидност на
банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Съгласно чл.27, ал.1 от договора, в случай че потребителят не изпълни задължението си,
4
посочено в чл.17, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 0,9% от стойността на
сумата по кредита за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл.17 причинява на
кредитора вреди в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на
кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Ал.2 на
същата клауза гласи, че в случай на настъпване на дължимостта на неустойката,
потребителят заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна
вноска. Видно от представените разписки ищецът е заплатил на ответното дружество сумата
в размер на 200,00лв. на 10.07.2025г., 200,00лв. на 25.06.2025г. и 76,00лв. на 07.05.2025г.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Ответникът „ЛЕНДИВО“ ООД представлява финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.2 ЗКИ поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая.
Така ответникът следва да бъде определен като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК, а
ищецът като потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид това процесния договор
попада в легалната дефиниция на чл.9, ал.1 ЗПК и по отношение на него са приложими
правилата на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 12
и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съдът
намира, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. Съгласно същата разпоредба договорът за потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. В ГПР следва да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай е посочен ГПР в размер на 42,58 %, но от съдържанието на
5
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. Съдът намира, че предвидената в чл.27 от договора неустойка,
дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане, на практика
се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя. Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна и
санкционна функции, предвид явната обективна невъзможност за кредитополучателя да
представи изисканите с договорите обезпечения. Само по себе си непредставянето на
обезпечение не може да доведе до вреди за кредитодателя, тъй като това неизпълнение на
акцесорно задължение по договора не води до обективно претърпяване на вреди. Поради
това следва да се приеме, че неустойката по чл.27 от договорите представлява
възнаграждение за кредитодателя, разход по кредита, предвид разпоредбата на §1, т.1 от ДР
на ЗПК и като такъв следва да бъде включена в посочения в договорите размер на ГПР. От
представения по делото погасителен план се установява, че размерът на дължимата
неустойка по Договор за потребителски кредит №......г. е в размер на 140,00лв. След
служебно изчисление се установи, че в посочения размер на ГПР е включен единствено
размерът на възнаградителната лихва. Очевидно е, че при включване на размерът на
дължимата неустойка, действителният размер на ГПР по кредита ще се увеличи
многократно, тъй като размерът на неустойката е повече от десет пъти по-висок от
дължимата възнаградителна /договорна/ лихва и представлява повече от една трета от
размера на главницата /чистата сума по кредита/. В тази връзка съдът намира, че в Договор
за потребителски кредит №.......г. не е посочен действителния размер на годишния процент
на разходите по кредита, което следва да се приравни на абсолютното му непосочване.
Изложеното се явява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което води до недействителност на
договора, съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК. Поради това и предявеният иск с правно
основание чл.26 ал.1 ЗЗД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени направените от него разноски за държавна такса. Ето защо следва да бъде осъден
ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50,00лв., представляваща заплатена
държавна такса и сумата от 400,00лв., представляваща заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен Договор за потребителски кредит №.......г. сключен
между С. Л. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.......... и „ЛЕНДИВО“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление – гр.Шумен, пл.„Оборище“ №13 Б,
представлявано от Стефан Николаев Топузаков и Светлин Николаев Събев.
ОСЪЖДА „ЛЕНДИВО“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
6
гр.Шумен, пл.„Оборище“ №13 Б, представлявано от Стефан Николаев Топузаков и Светлин
Николаев Събев да заплати на С. Л. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр......... сумата
в размер на 450,00лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща сторени по делото
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
7