№ 10208
гр. София, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20251110102144 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 143
ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1, и 3 ЗЗД и чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД от К. Г. С.
срещу ЮЛ за признаването за нищожен като противоречащи на закона и
противоречащ на добрите нрави на договор за потребителски кредит №
********** от 02.02.2024 г., сключен между К. Г. С. и ЮЛ, както и за
осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 294.08 лв.,
представляваща недължимо платена по нищожен договор за потребителски
кредит № ********** от 02.02.2024 г. В условията на евентуалност е предявен
иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1, и 2 ЗЗД от К. Г. С. срещу ЮЛ
за признаването за нищожна като противоречащи на закона и противоречаща
на добрите нрави на клаузата по чл. 6 договор за потребителски кредит №
********** от 02.02.2024 г., сключен между К. Г. С. и ЮЛ.
Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на 02.04.2024г. е сключен договор за
потребителски кредит № ********** за сумата от 500 лв. със задължение за
връщането й в срок до 03.08.2024 г., ГПР-46.42% и ГЛП-38.75%. В чл. 4, ал.3
от договора е уговорено, че договорът следва да бъде обезпечен, като се
осигури гаранция, а в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение се дължи неустойка от 420 лв. Посочва, че в
случая липсвала методика за формиране на ГПР и потребителят бил поставен
в невъзможност да определи оскъпяването. Навежда доводи, че клаузата за
неустойка е неравноправна и нищожна. Така уговорена, неустойката
надхвърля своите обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции и
води до неоснователно обогатяване на кредитора. Поддържа, че клаузата за
неустойка не е индивидуално уговорена, както и че с нея се заобикаля
изискването на чл. 19, ал.4 от ЗПК, тъй като същата не е включена в ГПР.
Навежда доводи и за нарушение на чл. 71 ЗЗД, тъй като вместо възможност за
1
предсрочна изискуемост, непредоставянето на обезпечение води до
неустойка. Моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски. Пред
съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба, и
претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба. Оспорва твърдяната неравноправност и нищожност на неустоечната
клауза, както и че не е направена оценка на платежоспособността на
кредитополучателя. Твърди, че неустойката не следва да бъде включена в ГПР.
Навежда доводи, че уговорената неустойката не излиза извън присъщите й
обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции. Моли съда да
отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител
на страната поддържа отговора на исковата молба и претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени
обстоятелствата, че между К. Г. С. и ЮЛ е сключен договор за потребителски
кредит № ********** от 02.02.2024 г. за сумата от 500 лв., предоставена на
ищеца, както и че ищецът по процесния договор за кредит бил изплатил на
ответника сумата от 794.08 лв. Горното се установява и от представения
договор за потребителски кредит № ********** от 02.02.2024 г., сключен
между К. Г. С. и ЮЛ по силата, на който на ищеца му е предоставена сумата от
500 лв. със срок за погасяване на кредита до 03.08.2024 г. Посочен е размерът
на лихвен процент по кредита, а именно 38.75 %, като годишния размер на
разходите е посочен в размер на 46.42 %. В чл. 4.3 е предвидено, че в срок до
края на следващия ден, считано от деня на сключване на договора,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция съгласно
реда и условията, предвидени в Общите условия по договора, като банковата
гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, трябва
да бъде за сума в размер на 558 лв. със срок на валидност до 04.08.2024 г.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от процесния договор е предвидено в случай на, че
кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4,
ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно реда у условията
предвидени в общите условия по договор, той дължал на дружеството
неустойка в размер на 420 лв. В чл. 6, ал. 2 е предвидено, че неустойката се
начислявала на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3.
Представен е и СЕФ.
Настоящият състав намира, че договор за потребителски кредит №
********** от 02.02.2024 г. е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата
сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба
на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и
2
не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си
същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради
това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
По делото е несъмнено установено, че на 02.02.2024 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски кредит № ********** от 02.02.2024 г., сключен при
действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010
г., в сила от 12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от
закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична сума от
500 лв. за срок от шест месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 46.42 %,
годишен лихвен процент /ГЛП/ 38.75 %. Процесният договор е сключен в
писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона
съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от
договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 6, ал. 1 от процесния
договор неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде
3
включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР,
съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание
чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези
клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси.
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира
определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към
това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е
формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения
погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на
тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР от 46.42 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е
нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи
по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при
предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази
неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и
липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие
с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, още повече, че с
включването му размерът на ГПР е различен от посочения в договора, поради
което процесния договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
4
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за
потребителски кредит № ********** от 02.02.2024 г. е в размер на 500 лева, а
неустойка за непредставяне на обезпечение по договора е в размер на 420
лева, поради което размерът на ГПР с включена неустойка възлиза на 526 %,
поради което ГПР по договора за паричен заем надхвърля 50 %, след като се
прибави неустойката. Така уговорената неустойка, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния
договор се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Още
повече, че и съгласно решение от 21.03.2024 г. по д. № C-714/22 на СЕС е
предвидено, че чл. 3, буква чл. 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. С оглед на горното
предявеният иск се явява основателен, поради което предявеният иск следва
да бъде уважен.
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за ищецът се позовават на изначална липса на основание на ответника да
получи описаните суми, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при
самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е
получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието
трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при
предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие, че процесният
договор за потребителски кредит № ********** от 02.02.2024 г. за нищожен.
По делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че ищецът по процесния договор за кредит бил изплатил на
ответника сумата от 794.08 лв. В случая сумата от 294.08 лв., се явява общия
сбор на заплатената сума по процесния договор над дължимата му чиста
стойност, доколкото при недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поради което този
иск се явява основателен за сумата от 294.08 лв., като така предявеният иск
следва да бъде уважен в пълен размер.
По отговорността на страните за разноски:
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител на ищеца
се дължат разноски за първата инстанция в размер на 400 лв.
5
Според нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на
лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството
/какъвто е настоящият случай/, осъденото лице е длъжно да заплати всички
дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на
съда. Поради това ЮЛ, следва да бъде осъдено да заплати в полза на СРС
съразмерно на уважената част от исковете сумата от 100 лв. –държавна такса
за производството пред СРС.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от К. Г. С., ЕГН
********** със съдебен адрес в ****************, чрез адв. Л. Б. срещу ЮЛ,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ************ иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, договор за потребителски
кредит № ********** от 02.02.2024 г., сключен между К. Г. С. и ЮЛ, поради
противоречието му със закона.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
************, да заплати на К. Г. С., ЕГН ********** със съдебен адрес в
****************, чрез адв. Л. Б., по предявения иск с правно основание чл.
55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата от 294.08 лв., представляваща недължимо платена
по нищожен договор за потребителски кредит № ********** от 02.02.2024 г.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
************, да заплати на адв. Л. К. Б., ЕГН **********, с адрес
****************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА,
сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на К. Г. С. пред СРС.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
************, да заплати в полза на Софийски районен съд на основание чл.
78, ал. 6 ГПК сумата в общ размер от 100 лв., представляваща дължима
държавна такса по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6