Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 22.07.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир
Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Мл.съдия: Силвия Тачева
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело
№11385 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №153835 от 20.07.2020г. по гр.д.№15692/2018г. по описа на СРС, 43
с-в, е признато
за установено по предявените от И.Л.К., ЕГН**********, С.И.К.-П., ЕГН**********
и И.И.К., ЕГН********** срещу Държавата, представлявана от Министъра на
регионалното развитие и благоустройството и срещу Министерство на отбраната,
представлявано от Министъра на отбраната, искове с правно основание чл.124,
ал.1 ГПК, че Държавата и Министерство на отбраната не са собственици на
недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор
68134.4324.138, находящ се в гр.София, СО, район „Овча купел“,
в.з.“Черния кос“, с площ от 557 кв.м. по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед №РД-18-74/20.10.2009г. на ИД на АГКК, с начин на
трайно ползване- незастроен имот за жилищни нужди, при съседни поземлени имоти
с идентификатори: 68134.4324.139, 68134.4324.137, 68134.4324.136 и 68134.4392.9234,
а по документ за собственост: празно неурегулирано дворно място, находящо се в
гр.София, в.з.“Черния кос“, местност „Кърлежа“, цялото с площ от 590 кв.м.,
съставляващо имот с планоснимачен номер 138, нанесен в кадастрален лист №
А-4-6-В, при съседи: Г.П., Д.Ц.К., З. Н. и ливада. Ответниците са осъдени да
заплатят на ищците общо 904,90 лева разноски по производството.
Срещу решението на СРС в срока по чл. 259 ГПК са подадени въззивни жалби от ответниците Държавата и Министерство
на отбраната. Жалбоподателите твърдят, че
съдът не е разгледал направеното с отговора на исковата молба възражение
за придобиване на имота по давност. Твърдят, че имотът е публична държавна
собственост, тъй като попада изцяло в обхвата на имот №000197, за който е
съставен акт за публична държавна собственост №0330/2020г. Твърдят също така,
че независимо че не е била спазена установената законова процедура по чл.27,
ал.1 от ЗДИ(отм.), при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства
може да се направи обоснован извод, че разпореждане №Р-2637/12.11.1951г. реално
е било изпълнено в кратък срок, като са били извършени замени със собственици
на имоти, засегнати от прилагането на акта, а предоставеният за нуждите на МО
имот е бил ползван по предназначение за учебни нужди непрекъснато след
отчуждаването му до 2011г. Молят решението да бъде отменено като неправилно и вместо
него постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират
направените по делото разноски.
Ответниците
по жалбата и ищци в производството И.Л.К., С.И.К.-П. и И.И.К. са подали в законоустановения срок отговори на въззивните жалби, с които ги оспорват като
неоснователни. Излагат подробни
съображения за правилност на обжалваното решение и молят същото да бъде
потвърдено. Претендират разноски.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и
следното:
Ищците са
предявили отрицателен установителен иск за установяване по отношение на ответниците,
че последните не са собственици на ПИ с идентификатор 68134.4324.138, находящ се в гр.София, СО,
район „Овча купел“, в.з.“Черния кос“, с площ от 557 кв.м. по кадастралната
карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №РД-18-74/20.10.2009г. на
ИД на АГКК, с начин на трайно ползване- незастроен имот за жилищни нужди, при
съседни поземлени имоти с идентификатори: 68134.4324.139, 68134.4324.137,
68134.4324.136 и 68134.4392.9234, а по документ за собственост: празно
неурегулирано дворно място, находящо се в гр.София, в.з.“Черния кос“, местност
„Кърлежа“, цялото с площ от 590 кв.м., съставляващо имот с планоснимачен номер
138, нанесен в кадастрален лист № А-4-6-В, при съседи: Г.П., Д.Ц.К., З. Н. и
ливада. За ищците е налице правен интерес от воденето на такъв иск и същият е
допустим. Съгласно разпоредбите на чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви
иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи
съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право,
когато има интерес от това. Предмет на отрицателния установителен иск е
отричаното от ищеца право, правното естество на което се определя от
основанието и петитума на иска и въз основа на съответната правна норма.
Процесуална предпоставка за допустимост на установителните искове (положителни
или отрицателни), изрично предвидена в текста на чл.124, ал.1 ГПК, е наличието
на интерес от установяването. Съгласно постановеното в ТР№8/2013г. ищецът има
правен интерес да предяви отрицателен установителен иск и в случаите, когато
разполага с осъдителен иск. Изцяло на преценка на ищеца е предоставено да
избере от по-малкия обем на защита ли ще се ползва (отрицателен установителен
иск), или от по-големия обем на защита (осъдителен, напр. ревандикационен иск).
В случая ищците са избрали да защитят правото си на собственост с отрицателен
установителен иск, като заявяват както изискваните от закона положителни факти,
на които основават правото си на собственост върху имота, така и положителните
факти, с които обосновава действията на ответниците, с които те препятстват,
упражняването на заявеното от ищците право на собственост. Установено е
защитимо материално право от ищците с представените с исковата молба и приети
като писмени доказателства по делото нотариален акт за собственост върху
недвижим имот, придобит по давност №102, том ІХ, дело №864/01.07.1993г. относно
гореописания недвижим имот и удостоверение за наследници, което е накърнено от
ответника с претендираното право на собственост върху същия имот въз основа на АПДС
№0330/2020г. Ответниците са оспорили предявения отрицателен установителен иск, претендирайки
отричаното от ищците право на собственост върху процесния имот. При тези факти
и заявено процесуално поведение на ответниците, които продължават да претендират
отричаното от ищците право на собственост върху имота производството по
предявения иск е допустимо и съдът следва да се произнесе по основателността на
исковата претенция.
При
така предявеният отрицателен установителен иск ищците следва да установят
правото си на собственост върху процесния имот само до степен, необходима за обосноваване
на правния им интерес от предявяването на иска, което е и сторено предвид
изложеното в предходния абзац. В тежест на ответниците, при условията на пълно
и главно доказване е да установят правото си на собственост върху процесния
имот, включително придобиването на това право поради изтекла придобивна давност
съгласно изложеното в отговорите на исковата молба. Настоящият състав намира,
че в случая такова пълно и главно доказване не е проведено от ответниците,
както правилно е приел и първостепенният съд в обжалваното решение.
Ответниците са
представили разпореждане №Р-2637/12.11.1951г. на МС за отчуждаване на земи (частни
ниви, частни ливади, частни овощни градини, общинска мера и земленни пътища) в
с.Княжево, Софийско, находящи се в местностите „Кърлежа“, „Смиловица“ и
„Конарски рид“, за нуждите на Министерството на народната отбрана, подробно
описани в парцеларен план №12442 и полска имотна ведомост, като МЗ е задължено
да замени 250 дка от отчуждените обработваеми частни имоти с равностойни земи
от Държавния поземлен фонд, а останалите частни имоти да се оценят и заплатят
от МФ. Представен е протокол от 31.07.1953г. в изпълнение на гореописаното
разпореждане с решение за замяна на отчуждените частни земи за нуждите на МНО, с
равностойни земи от Държавния поземлен фонд, без същите да са описани по
местонахождение, площ и граници. Представен е и трасировъчен протокол от
28.06.1969г. във връзка с трасиране границите на отчуждения учебен полигон
западно от казармения район в м.“Кърлежа“ в землището на Княжево и Горна Баня-
София. В т.2 от протокола е отразено, че границите на района са трасирани на
самото място, като са обозначени на терена с изкопни дупки оградени с кръг.
Съгласно т.4 от протокола границите на района следва да се сигнализират с
трайни знаци и камъни боядисани в бяло в срок до 15.10.1969г. Представен е и
АПДС №0330/05.02.2002г., в който имотите са описани по обща площ, без да са
индивидуализирани с площ, граници и съседи. Поземлените имоти са посочени по
издадени скици на ПК Овча Купел, приложени на л.48-56 от първоинстанционното
дело.
От заключението на
вещото лице по СТЕ се установява, че процесният имот с идентификатор
№68134.4324.138 по КК на СО- „Овча Купел“, одобрен със заповед №
РД-18-74/20.10.2009 г. на ИД на АГКК (в син цвят на комбинираната скица към
заключението), с площ от 557 кв.м. е извън урбанизирана територия по смисъла на
чл.2 ЗСПЗЗ. Имот с №000197 е с площ от 17108 дка (със зелен контур на
комбинираната скица) е част от имотите, за които е съставен АПДС
№0330/05.02.2002г. Процесния имот изцяло попада в имот с №000197, но не е ясно
въз основа на какъв графичен материал имот № 000197 е нанесен в КВС и е
издадена скица за него, находяща се на л.81 от делото. Посочената като
основание за издаване в скицата заповед №232/29.11.1993г. не е приложена по
делото. Вещото лице не може да установи идентичност между имот №00197 по
скицата на л.81 с този по скица на л.82 от делото, тъй като последната не е
мащабна и е в свободна координатна система. При оглед на място вещото лице
установило, че имот с №00197 по КВС на землището на Горна баня не е ограден с
ограда, докато процесният имот, за който ищците претендират да са собственици, е
ограден с железни колове и оградна мрежа. Според вещото лице няма следи имотът
на МО да се ползва по предназначение и не е видял маркиране с физически знаци на
района на полигона, както и не намира графична връзка между представеното по делото
разпореждане № р-2637/12.11.1951г. и трасировъчния протокол.
От заключението на допълнителната
СТЕ се установява, че почти целият процесен имот попада в урбанизираната
територия на в.з.“Люлин“, а в КВС процесният имот в по-голямата си част попада
в ПИ №000197 по АПДС №0330/05.02.2002г. При извършени проверки и от извадка от
ОУП на СО вещото лице констатирало, че процесния имот е разположен на поляна в
„Горнобанска гора“, но не влиза в горски фонд, поради което заключава, че
процесния имот не е попадал в терена определен за учебен танков полигон.
Според заключението
на вещото лице по допуснатата във въззивната инстанция СТЕ цялата територия пo
разпореждане № р-2637/12.11.1951г. е отразена със зелен контур на приложената комбинирана
скица №1 по цифри и букви 1-Б-2-3-4-5-
6-7-8-9-10-11-12-1 и процесния ПИ 138 със сигурност попада в обхвата на тази територия.
С жълт контур е границата между двете землища, а с червен контур са границите
на действащите регулационни планове в територията. Територията на АПДС е по
букви и цифри 1 -Б-2-3-4-5-6-7-8-9-10- 11-F-12-1. На Комбинирана скица № 2
Терена на МО е нанесен с червен контур върху сателитна снимка от 2011, а
процесния имот - с жълт цвят. ПИ 68134.4324.138 се намира източно от дерето и седловината,
намира се в землището на Горна Баня и не попада в обхвата на отчуждените имоти
от з-ще Княжево, но е в територията на МО.
От така описаните и посочени
по-горе доказателства не се установява при условията на пълно и главно
доказване, че процесният недвижим имот е публична държавна собственост, както
твърдят ответниците. Съгласно трайната практика на ВКС, публичната собственост
се отличава от частната по субектите на тази собственост и по предназначението
на вещите: публична собственост имат само субектите, които упражняват
властнически правомощия (държавните и общинските органи и ведомства) и то само
по отношение на вещи, които служат за удовлетворяване на обществени интереси.
Статутът на имотите като публична държавна собственост не се определя от това,
дали за тези имоти има издаден акт за публична държавна собственост или не, тъй
като съгласно чл.5 ал.1 и ал.3 ЗДС актовете за държавна собственост не пораждат
права, а само констатират и удостоверяват такива права. Публична държавна
собственост са само онези вещи на държавата, които са определени като такива с
решение на МС или със закон. С предоставените на държавните учреждения вещи
публична държавна собственост са тези от тях, които служат за изпълнение на
функциите на тези държавни учреждения, т.е. за упражняване на предоставените им
със закон или акт на МС властнически правомощия (в този смисъл решение
№403/25.05.2010г. по гр.д.№5024/2008г. на I ГО на ВКС).
Съгласно чл.26 Закона за държавна
собственост (ДВ., бр.194/1950г.), отчуждаването на недвижими имоти, вещни права
върху тях и движими имоти за държавна нужда, може да се извършва от МС, срещу
обезщетение или замяна с друг имот. Решението за отчуждаване се взема по доклад
на министъра, който управлява ведомството, към което се числи учреждението или
предприятието, за нуждите на което се отчуждава имота. Съгласно чл.27 ЗДИ(отм.),
отчуждените имоти стават държавни от датата на обнародването на постановлението
на МС в „Държавен вестник“. В настоящия случай по делото не са представени от
ответниците доказателства за обнародване на разпореждане №Р-2637/12.11.1951г., което
налага извод за незавършен фактически състав на отчуждаването. Не са представени
и доказателства за евентуално обезщетяване с парична равностойност на бившите
собственици, а в горепосоченото разпореждане от 1951г. е посочен само общият
размер на подлежащите на отчуждаване земи и местности, без индивидуализация на
имотите.
Съгласно разпоредбите на чл.1 и
чл.2 ЗВСОНИ, вр.чл.2 ал.1 ЗОСОИ и решение №4/11.03.1998г. по к.д.№16/1997г. на
КС, не подлежат на възстановяване одържавените имоти, представляващи публична
държавна собственост, като е без значение кога имотът е станал публична държавна
собственост. Отчужденият недвижим имот не може да се възстанови, ако към
момента на влизане в сила на КРБ и приетите след нея закони във връзка със
собствеността е променил предназначението си и е започнал трайно да задоволява
обществени потребности от национално или от общинско значение (решение
№107/02.10.2013г. по гр.д.№514/2012 г. на І ГО на ВКС). Трайна и
непротиворечива е практиката на ВКС, че публичният характер на държавната
собственост е пречка за реалното връщане на отчуждения имот. Освен това, за да
бъде реституиран имота по ЗВСОНИ следва да са налице три кумулативни
предпоставки: да е одържавен недвижим имот; имотът да е одържавен по ЗОЕГПНС и
да съществува реално и до размерите, в които е бил отчужден.
В процесния случай ищците са
признати за собственици на процесния имот въз основа на обстоятелствена
проверка и изтекла придобивна давност към 01.07.1992г., като от събраните по
делото доказателства не се установява имотът да е бил предоставен за обслужване
функциите на Министерство на отбраната и да е бил обект със специално
предназначение и стратегически обект на националната сигурност, т.е. същият да
е публична държавна собственост по смисъла на чл.2 ал.2 т.4 ЗДС. Актът за
държавна собственост принципно сочи на легитимация относно правото на собственост
на държавата или общината, но само доколкото при оспорване се установи да е
реализиран фактическия състав на придобивен способ за придобиване на вещно
право. В тази връзка не са ангажирани доказателства, спорният имот да е
определен със закон или акт на МС за публична държавна собственост, или да е
предоставен на Министерството на отбраната за изпълнение на функциите му.
Възражението на ответниците за
изтекла в тяхна полза придобивна давност може да бъде уважено, когато са налице
елементите на фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС по отношение на
претендиращото лице и то установени при пълно и главно доказване в процеса. За
да се признае правото на едно лице на изключителна собственост по отношение на
един недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият следва
да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение
на конкретната вещ (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на
правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия
собственик на вещта поведение на пълноправен собственик (аnimus), т.е.
поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в
пълен обем единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6
признака: постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение
да се държи вещта, като своя собствена (чл.68 и сл. ЗС). В случая от
показанията на разпитаните по делото свидетели на ответниците се установява
единствено, че имот в същата местност е ползван за учебен полигон от бившето поделение
№34340 през периода от 1992г. до около 2011г., но не и че държавата чрез
Министерство на отбраната е упражнявала фактическа власт върху имота, т.е.
липсва поведение, което да сочи несъмнено, че държавата е упражнявала
собственически правомощия. Освен това свидетелите не сочат категорично, че именно
процесният недвижим имот е бил част от този военен полигон. От показанията на
разпитаните по делото свидетели на ищците се установява, че последните са
владеели имота от 1980г., откогато е заграден, земята се обработва и се ползва
ежеседмично през почивните дни, т.е. дори и да се приеме, че ответниците са владели
имота, владението не е било постоянно, непрекъснато и спокойно.
Предвид
изложеното въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение като
неоснователни, а първоинстанционното решение- потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски. на ответниците по
жалбата и ищци в производството следва да се присъдят сторените разноски за
въззивната инстанция в размер на 1100 лева за адвокатско възнаграждение.
Направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът
намира неоснователно предвид вида и размера на исковете, както и съобразно
минималните размери на адвокатското възнаграждение за една инстанция съгласно
НМРАВ.
По
така изложените съображения, съдът
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№153835 от 20.07.2020г. по гр.д.№15692/2018г. по описа на СРС, 43 с-в.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/