№ 1202
гр. Плевен, 06.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мариана К. Т. Досева
при участието на секретаря Марина Г. Цветанова
като разгледа докладваното от Мариана К. Т. Досева Гражданско дело №
20244430106472 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от П.
Т. С., ЕГН**********, *** против *** ЕАД, *******, със седалище и адрес на
управление: *** и *** ЕООд, *******, със седалище и адрес на управление:
***, в която се твърди, че на 21.09.2023 г. ищцата е сключила с „***" ЕАД
договор за паричен заем №***, по силата на който е получила в собственост
сумата от 6000 лв., при доколкото си спомня годишен лихвен процент от
38,37% и ГПР в размер на 45,89%. Страните са договорили, че заемателят ще
погаси кредита на 6 месечни вноски доколкото си спомня. Твърди, че съгласно
чл. 4 от договора за заем, заемателят се „задължава" в срок от броени часове,
считано от датата на подаденото заявление за кредит, да представи на
заемодателя едно от трите обезпечения, подробно описани в три точки.
Твърди, че от същата дата към контракта се появява „Договор за
поръчителство", сключен между втория ответник „***" ЕООД, ЕИК: *******,
със седалище ***"/абсолютно идентично с това на кредитора по сключения
договор за заем № ***/. Твърди, че от справка в търговския регистър
впечатление прави и фактът, че едноличен собственик на капитала на
поръчителя „***" ЕООД, ЕИК: ******* е заемодателят „***" ЕАД, ЕИК:
*******. Твърди, че съгласно нарочно създадения бланкетен „Договор за
1
поръчителство" - потребителят дължи доколкото ищцата си спомня
възнаграждение за поръчителство в размер на 1257,98 лв., платимо разсрочено
на вноски. Твърди, че вноските са дължими на падежа на плащане на
погасителните вноски по процесния Договор за паричен заем N° ***. Твърди,
че ищцата е е потребител по смисъла на пар. 13, т. I от ДР на ЗЗП, тъй като тя
е усвоила кредита за лични, нетърговски нужди. Твърди, че ищцата изцяло е
усвоила кредитния ресурс, но на основание чл. 23 ЗПК тя не дължи
изпълнение на вземанията за възнаграждение за поръчителство и за договорна
лихва, тъй като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка.
Счита, че процесният договор е нищожен поради изначалната
недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила валидни правни
последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на
основание на нейната неравноправност, което е довело до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на
ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не е
изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в
съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната
лихва. Твърди, че не са изпълнени и условията на чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите
условия по договора да бъдат подписани от потребителя. Счита, че Договорът
за потребителски кредит не е породил валидни права и задължения и поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в
съдържанието на договора не е включен размерът на лихвения процент на ден
и не са разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Счита, че
договорът се явява нищожен освен като сключен в нарушение на изискванията
на разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК и при неспазване на изискванията на чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл.
21 и с чл. 22 от ЗПК. Твърди, че разписаният в договора ГПР е неточен и
подвеждащ, тъй като в него не е включена скритата под формата на
възнаграждение за предоставяне на гаранция/поръчителство договорна лихва.
Кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи действителната обща сума
за плащане. Излага съображения, че по силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК
неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат
2
включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за
потребителски кредит води до изначална недействителност на кредитната
сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, а именно
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но
не дължи лихва и други разходи по заема. Счита, че клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна на три основания: 1. С договорения лихвен
процент в размер на 38,37% се нарушават Добрите нрави, 2. Нарушават се и
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, 3. Внася се неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя. С договорения фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 38,37% се нарушават добрите нрави, поради което е налице
нищожност на уговореното възнаграждение. Съдебната практика приема, че
при формиране на размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да
не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й
определяне може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може
да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити
— двукратния размер на законната лихва. Сочи съдебна практика. Твърди, че
посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 38,37% не
отговаря на действително приложения в заемното правоотношение лихвен
процент, тъй като нарочно създаденото договорено възнаграждение за
поръчителство представлява добавък към договорната лихва — скрита лихва
и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, кредиторът не е оповестил на
потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Счита, че вземането по
договора за поръчителство към договора за предоставяне на потребителски
кредит няма характера на реално дължимо възнаграждение за обезпечаване на
кредита, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначално е
уговорено без да притежава присъщите на реално обезпечение и
характеризиращите го като такова обезщетителна и обезпечителна функции.
Твърди, че възнаградителната лихва е уговорена неравноправно по смисъла на
чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не е могъл да
прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият е бил
заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 45,89%.
3
Твърди, че в нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, на заемателя не е било
оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са
икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е
действителния размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че трябва
да престира и за "Възнаграждение на Поръчител". Неприложима е нормата на
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могло
да бъде сключен без недействителната му част, понеже той нормативно е
уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено
възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на
договора на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че
съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК,
при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит,
уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 — 9 ЗПК,
сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От
изложеното счита, че законът поставя важен акцент на посочената уговорка
относно цената на заемните средства - поради възмездния характер на
договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-
пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвеният процент
по кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК/. Излага аргументи, че нищожността на
клаузата, регламентираща част от реквизитите на договора за потребителски
кредит, а именно лихвения процент, представлява част от същественото
съдържание на договора, което прави цялото заемно съглашение нищожно.
Това разрешение отговаря и на задължителното тълкуване на Директива 93/13
относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, което приема, че
Директивата допуска възможността, при спазване на правото на Съюза,
сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една
или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата
цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя / в
този смисъл Решение по дело С-453/10 Perenicova и Perenic, точка 35 и С-
397/11, Erika Joros точка 47). Счита за неприложима и втората хипотеза на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД, съгласно която е възможно договор да бъде само частично
недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе
до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена
4
по право от повелителни правила на закона или ако не може да се
предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част.
Твърди, че на още едно основание не са изпълнени изискванията на чл.11, ал.
1, т. 9 ЗПК, който регламентира, че кредиторът следва да включи в
договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент.
Действително ЗПК не въвежда легална дефиниция какво се разбира под
"условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. Сочи, че от
граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на
правната разпоредба на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на нормите,
съдържащи изисквания по чл.10, чл.11, ал.1 т. 7 -12 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.9,
които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен.
Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е
различен от посочения в Договора, а именно кредиторът вписвайки в
контракта ГПР от 45,89%, е заблудил потребителя, като използваната
заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката
за ГПР и е заобиколил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради
неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за
ГПР е нищожна с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК—
нищожност на цялата кредитна сделка поради липса на задължителен
реквизит от съдържанието на Договора за потребителски кредит по чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че при изчисление, извършено с Calculator.bg е
видно, че ГПР е с действителна стойност в размер на 189.9664, при
калкулация, като в него се включи и вземането за възнаграждение за
предоставяне на поръчителство от процесния договор. Твърди, че освен това,
в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посочения в договора ГПР от 45,89%/, което от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин [чл. 10, ал.1 ЗПК]. Твърди, че договорът за потребителски
кредит не е породил валидни права и задължения и поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на
договора не е включен размерът на лихвения процент на ден.
Моли да бъде прогласена нищожността на „Договор за поръчителство"
5
сключен с втория ответник „***" ЕООД, и Договор за паричен заем N° *** от
дата 21.09.2023 г. сключен с „***" ЕАД и при евентуалност да бъде
прогласена нищожността на клаузите на чл. 4 от Договор за паричен заем №
*** от дата 21.09.2023 г. сключен с „***" ЕАД и на клаузата предвиждаща
допълнително оскъпяване по Договор за поръчителство сключен с „***"
ЕООД на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, поради това, че противоречат на
добрите нрави и поради това, че са сключена при неспазване на нормите на чл.
143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Претендира направените по делото разноски,
както и адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор *** ЕАД, в който
оспорва исковете. Не оспорва, че между ищеца П. Т. С. и ответника ***
ЕАД, ЕИК ******* е бил сключен Договор за потребителски кредит
№***/21,09.2023г. В изпълнение на договорните си задължения, е отпуснал на
кредитополучателя сума в размер на 6000лв, като последната е усвоена изцяло
от ищеца. Твърди, че към дата на подаване на настоящата искова молба,
задължението на кредитополучателя-ищец, към кредитора е изцяло
доброволно погасено. Оспорва изцяло като неоснователни възраженията за
нищожност на посочените договори, както и клаузи от договорите. Моли
исковете да бъдат отхвърлени. Претендират направените деловодни разноски.
Оспорват, че ищецът е материално затруднено лице, както и че са налице
предпоставките за предоставяне на безплатна правна помощ, поради което
молят да бъде отхвърлено искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор *** ЕООД, в
който оспорва исковете. Не оспорва, твърдените от ищеца факти, че на
21.09.2023г. е сключен Договор за потребителски кредит №***/21.09.2023г.,
между П. Т. С. от страна, като креди получател, и „***" ЕАД, ЕИК *******, в
качеството на кредитор, във връзка с обезпечаването на който е сключен
Договор за предоставяне на поръчителство с поръчител *** ЕООД и
потребител П. Т. С.. Главницата по договора за кредит възлиза в размер на
6000лв. Кредитът следва да бъде върната в срок от 24 месеца при годишен
лихвен процент (ГЛП) по кредита в размер на 28,89% и годишен процент на
разходите (ГПР) в размер на 31,89 %. Общият размер на плащанията възлиза
на 7954,10лв., видно от Приложение №1 и погасителния план към него, които
са неразделна част от процесния Договор. Твърди, че е сключил с „***" ЕАД
6
договор за поръчителство, по силата на който се е задължил да гарантира като
поръчител описаното в предходния абзац задължение на ищеца. Оспорва
изцяло като неоснователни възраженията за нищожност на посочените
договори, както и клаузи от договорите. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Претендират направените деловодни разноски. Оспорват, че ищецът е
материално затруднено лице, както и че са налице предпоставките за
предоставяне на безплатна правна помощ, поради което молят да бъде
отхвърлено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Не се спори между страните и се установява от договор за
потребителски кредит №***/21.09.2023г. и Приложение № 1 към него, че
същия е сключен между ищеца и първия ответник *** ЕАД, *******. По
силата посочения договор ответника се е задължил да предостави на ищеца
потребителски кредит с условие с погасителен план в размер на 6000 лева,
лихвеният процент към кредита е 28,00%. ГПР е 31,89 %.. Срокът на кредита
е 24 месеца, а размерът на вноските е съгласно погасителният план- общо 24
месечни вноски с посочени конкретни суми, включващи главница и лихва.
Съгласно чл. 4 от Договора заемателят се е задължил да предостави на
заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1. Банкова гаранция, в
срок до 10 дни или 2. Договор за предоставяне на поръчителство, с одобрено
от заемодателя лице, в срок от 48 часа от подаване на заявлението за кредит.
В ал. 3 е посочено, че в случай, че кредитополучателя е заявил кредит без
поръчител, срокът за разглеждане, съответно одобрение е в размер на 14
/четиринадесет/ дни.
Не се спори между страните и се установява от Договор за предоставяне
на поръчителство от 21.09.2023г., че на датата на сключване на договора
между „***" ЕАД и ищеца, М.Г.М. и втория ответник са сключили договор за
предоставяне на поръчителство, по силата на който „***" ЕООД, с ЕИК:
******* е поело задълженията да сключи договор за поръчителство с „***"
ЕАД по силата на който да отговаря пред „***" ЕАД солидарно с потребителя
за всички задължения на потребителя, възникнали по повод договор за
потребителски кредит. По този договор ищецът се е задължил да заплати на
7
гарантиращото дружество сумата в размер на 4756.82 лв. /15 вноски по 144,49
лева. Уговорено е възнаграждението за поръчителство да се изплаща на „***"
ЕАД като е разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора
за кредит, за което след сключване на договора, от кредиторът по договора за
заем се изпраща обединен погасителен план. Съгласно договора за
поръчителство, ищецът е следвало да предоставя дължимите парични думи на
„***" ЕАД, което пък от своя страна, съгласно договора, е упълномощено от
„***" ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор./Съгласно
чл. 8 ал. 5 от Договор за поръчителство./.
Не се оспорва от ищеца, и се признава, че заемната сума е усвоена от
него.
Видно от представената от ответника- заемодател справка, че сумата по
заема е погасена на 26.02.2024г., като е заплатена сума от общо 7984,63лв, с
която е погасена изцяло главницата от 6000 лв., договорна лихва от 603,45 лв.,
погасена вноска за поръчителство 1381,18 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
8
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между ищеца и първия ответник *** ЕАД правоотношение по силата на
сключен между тях договор за паричен заем. Доколкото се касае за вид заем,
който по своята характеристика е реален договор, за да е действително
съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя.
Фактът на реално предаване на заемната сума от 2000 лв. в случая не се
оспорва от ищеца.
Съдът приема, че клаузата по чл. 4 от договора за заем е нищожна, на
9
основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в посочената клауза от
Договора за паричен заем – задължение на кредитополучателя да осигури
обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може да
направи избор между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или
предоставяне на гаранция, от посочено /одобрено/ от кредитора лице, са
трудно осъществими и то в посочения срок, поради което същата се явява и
неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това
задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на
договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи
допълнително възнаграждение, което да се заплаща не отделно, а с вноските
по договора за кредит. Тази допълнителна сума представлява скрит разход по
кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните
/касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/.
Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество
противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която
предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал.
5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент
на ГПР 31,89%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този
размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
поръчителство, сключен от потребителя с втория ответник ***, което се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По
10
силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на поръчителя е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора.. В същото време, съгласно
договора за предоставяне на гаранция, заемодателят е овластен да приема
вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция.
Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на
гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства. Анализът на клаузите относно
обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора
на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде
потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и
договор за предоставяне на поръчителство с посочено от кредитора
юридическо лице- поръчител. Изложеното води и до извода, че в конкретния
случай договорът за предоставяне на поръчителство има за цел да обезщети
кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване
към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна
на получените гаранции. Плащането на възнаграждението за поръчителство,
обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР ,
въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като
несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът
би надхвърлил законоустановеният от 50%. На основание изложеното, съдът
приема, че заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния
11
ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради
това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер
на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по
кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора,
съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР.
Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора; налице е невярна
информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна
и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1
от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.
3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7– 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от
ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем
№***/21.09.2023г, сключен между ищеца и първия ответник *** ЕАД е
основателен и следва да бъде уважен.
С оглед извода за основателност на главния иск, съдът не дължи
произнасяне по предявените евентуални искове.
Съдът намира, въпреки, че всеки един от представените договори- за
заем и за предоставяне на поръчителство, формално представляват
самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно
цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение по чл.4, сключването на договора за
предоставяне на поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за
кредит- с одобрено от заемодателя лице, както и с изричната уговорка за
12
изплащане на възнаграждението за предоставяне на поръчителство, ведно с
основното задължение по кредита. Договорът, сключен между потребителя и
заемодателя *** ЕАД, и договорът, сключен между потребителя и „***“
ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като система от
правоотношения между страните. Установената по – горе недействителност на
договора за заем, неминуемо рефлектира и по отношение на договора за
предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията. Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за
предоставяне на гаранция, заобикаля закона, поради което е изцяло
недействителен. Както бе посочено по- горе, по делото не се установява и
изпълнение на задължението по този договор- предоставянето на
поръчителство. Съдът приема, че договорът за предоставяне на поръчителство
е сключен и при нарушение на добрите нрави. На основание изложеното,
предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване
нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство от 21.09.2023г., е
изцяло основателен, по изложените съображения и констатирани
противоречия и заобикаляне на нормите на ЗПК и следва да бъде уважен.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на в общ
размер от 121,43 лв. за държавна такса съразмерно с уважената част на
претенцията, като съобразявайки цената на предявените исконе *** ЕАД
следва да бъде осъден да заплати на ищеца 71,43 лева, а *** ЕООД -50,00 лв.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ в минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 400лв. Съдът намира, че нормата на чл.
7, ал. 2 НВАР определя правила за изчисление на минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
13
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 НВАР размери на адвокатски възнаграждения. За да достигне до това
становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
25.01.2024г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C427/16 и
C428/16, Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004
на СЕС. Съгласно горното решение делегирането на частноправен субект -
Висшият адвокатски съвет – на правомощия да определя минималните
адвокатски възнаграждения представлява нарушение на правилата за
свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба
нарушава правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите,
изведени във въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /съдът/
да има възможност, отчитаики правната и фактическа сложност на делото,
инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и
продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения
размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато тои се явява
несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от
процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това
разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само
потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното
производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще бъде
възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
14
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Съобразно материалния интерес по делото,
констатираната фактическата и правна сложност, както и с оглед изхода на
делото, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде
определено в общ размер на 400 лева - 200 лв. от *** ЕАД и 200 лв. от ***
ЕООД съобразно предявените и уважени срещу всеки от тях искове. Това
възнаграждение отговаря на фактическата и правна сложност на делото и
следва да бъде присъдено в полза на адв. П. П..
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предложение
първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК по иска, предявен от П. Т. С.,
ЕГН**********, *** против *** ЕАД, *******, със седалище и адрес на
управление: *** Договор за потребителски кредит № ***/21.09.2023г., поради
противоречие с нормите на ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1,
предложение второ и трето ЗЗД по иска, предявен от П. Т. С.,
ЕГН**********, *** против *** ЕООД, *******, със седалище и адрес на
управление: *** Договор за предоставяне на поръчителство от 21.09.2023г.
поради заобикаляне на ЗПК и поради противоречие с добрите нрави.
15
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК *** ЕАД, *******, със
седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на П. Т. С., ЕГН**********,
*** сумата от 71,43 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК *** ЕООД, *******, със
седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на П. Т. С., ЕГН**********,
*** сумата от 50,00 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***
ЕАД, *******, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на адв.П.
И. П., Х. АК, ***, като процесуален представител на П. Т. С., сумата от 200,00
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по
производството безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***
ЕООД, *******, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на
адв.П. И. П., Х. АК, ***, като процесуален представител на П. Т. С., сумата от
200,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по
производството безплатна правна помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
16