№ 138
гр. Кнежа, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КНЕЖА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Мая П. Кончарска
при участието на секретаря Силвина В. Хлебарска
като разгледа докладваното от Мая П. Кончарска Гражданско дело №
20251430100424 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 422, ал.1 вр. чл. 415, ал.1 от ГПК.
Образувано е по искова молба на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК
*********, чрез юрк. К. Х., срещу В. Н. О., с която се иска от съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата от 1 484.15 лв., от които:
1 000 лв. главница, договорна възнаградителна лихва върху главницата в
размер на 274.28 лв. за периода от 26.04.2019 год. до 27.04.2020 год., законна
лихва за забава върху главницата в размер на 209.87 лв. за периода от
27.04.2020 год. до 12.12.2024 год., както и лихва за забава върху главницата от
датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на
вземанията.
В молбата се твърди, че ищецът е депозирал в съда заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, въз
основа на което било образувано ч. гр. дело 64/ 2023 год. по описа на РС –
Кнежа и била издадена заповед за изпълнение, връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал.5 ГПК. Предвид последното за ищеца е възникнал
правен интерес от предявяването на настоящия установителен иск.
Твърди се, че на 26.04.2019 год. ответникът В. Н. О. е сключила със „Сити
1
Кеш“ ООД договор за потребителски кредит № 306339, по силата на който
получила сумата от 1 000 лв., която следвало да бъде върната на 12 бр. вноски
от по 218 лв. в срок до 27.04.2020 год., съгласно погасителен план. Твърди се,
че бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 40.05% и годишен
процент на разходите – 47.81%. Сочи се, че в чл. 31, ал.3 от Общите условия по
договора за потребителски кредит страните се съгласили, че длъжникът ще
дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху
забавената сума за всеки ден забава. В чл. 33, ал.2 от ОУ на „Сити Кеш“ ООД
било уговорено дружеството да уведомява длъжника чрез писма, покани,
съобщения или др. документи изпратени на ел. адрес или доставени на
официалните адреси за кореспонденция, посочени при подписването на
договора.
Посочва се, че договорите са били сключени по електронен път по силата
на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Твърди се, че
договорът е сключен като част от системата за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което от отправяне
на предложението до сключването на договора страните са ползвали средства
за комуникация от разстояние, както и че при сключване на процесния
договор на ответника е била предоставена цялата информация, изискуема по
закон.
Излагат се твърдения, че с договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 05.04.2023 год. „Сити Кеш“ ООД, като цедент, е
прехвърлило своите вземания към длъжника по договора за кредит на
цесионера „АПС Бета България“ ЕООД. Посочва се, че вземането на
длъжника е индивидуализирано в Приложение № 1 към договора за цесия.
Сочи се още, че длъжникът е бил уведомен за цесията на посочения от него
адрес, както и със СМС на посочен телефонен номер.
Твърди се, че длъжникът не е изпълнил в срок задълженията си по
договора за потребителски кредит до изтичането на крайния срок за
погасяване на кредита и към настоящия момент задължението все още не е
погасено.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК ответникът, чрез особения представител –
адв. В. К. от АК-Плевен, е депозирал писмен отговор на исковата молба, с
който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на
2
предявените искове като погасени по давност.
Ищецът – редовно призован, в съдебното заседание не изпраща
представител. С депозирано по делото писмено становище, чрез юрк. Д. Р., с
представено пълномощно, заявява, че не възразява делото да бъде разгледано
в негово отсъствие, както и че поддържа така предявените искове. Позовава се
на писмените доказателства. Претендира деловодни разноски, съгласно
представен списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът – редовно призован по реда на чл. 47, ал.6 от ГПК, в о.с.з. се
представлява от особения представител адв. В. К. от ПлАК. Процесуалният
представител поддържа отговора на ИМ, не възразява по доказателствата и не
сочи други такива. В хода по същество, моли съда да отхвърли изцяло
предявения иск.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в
тяхната съвкупност, и по вътрешно убеждение съгласно чл. 235, ал.2 от ГПК,
прие за установено от фактическа страна следното:
По повод подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД – гр. София е било образувано
ч. гр. дело № 77263/ 2024 год. по описа на Софийски РС. С определение рег.№
295/ 06.01.2025 год. СРС е прекратил производството и е изпратил делото по
подсъдност на РС – Кнежа. Пред последния е образувано ч. гр. дело № 64 по
описа за 2025 год., в производството по което съдът е издал Заповед за
изпълнение рег.№ 37/ 04.02.2025 против длъжника В. Н. О. за следните
сумите: 1 000.00 лева – главница; 274.28 лв., представляваща договорна лихва
за периода от 26.04.2019 год. до 27.04.2020 год.; 209.87 лв., представляваща
законна лихва за забава за периода от 27.04.2020 год. до 12.12.2024 год., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението –
30.12.2024 год. до окончателно изплащане на вземането. Със същата на
заявителя са присъдени разноски в размер на 29.70 лв. за платена държавна
такса и 18.30 лв. за юрк. възнаграждение.
Посочено е, че вземането произтича от Договор за потребителски кредит
№ 306339/ 26.04.2019 год.
С Разпореждане рег.№ 288/ 28.05.2025 год. заповедният съд е приел, че
издадената по делото заповед за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК и е указал на заявителя, че в едномесечен
3
срок от получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на
вземането си срещу длъжника.
Заявителят е предявил иск за установяване на вземането си в
едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
Безспорно по делото е, че е сключен посочения в исковата молба и
приложен към нея Договор за потребителски кредит № 306339 с посочена в
него дата 26.04.2019 год., между „Сити Кеш“ ООД, в качеството на заемодател
и ответницата В. Н. О., в качеството на заемател, по силата на който
заемодателят е предоставил на заемателя паричен заем в размер на 1 000 лева,
със срок на заема 12 месеца, като същият следва да се върне на 12 броя
погасителни вноски, всяка от по 218 лева, при годишен лихвен процент
40.05% и годишен процент на разходите /ГПР/ - 47.81%, с общо дължима сума
по кредита (главница+лихва+неустойка), когато не е осигурен
поръчител/банкова гаранция: 2 616.00 лв., видно от погасителния план.
Не се спори, че договорът е сключен от разстояние във формата на
електронен документ.
Безспорно е също, че сумата по кредита в размер на 1 000 лева е
предоставена на ответницата, чрез паричен превод към EasyPay, и същата е
получена от отв. В. О. на 26.04.2019 год., видно от представената и приета по
делото разписка.
Според клаузата на чл. 6.1 от договора, заемателят се задължил в срок от
три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение,
по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал.1 на ОУ: поръчител
или банкова гаранция.
В чл. 6.2 от договора страните се съгласили, в случай че заемателят не
изпълни горното задължение, същият дължи на заемодателя неустойка в
размер на 1 341.72 лв., която се начислява автоматично по кредита и се
заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
На 05.04.2023 год. между ищеца „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, като
цесионер и „Сити Кеш“ ООД, като цедент, е сключен договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/, по силата на който цедентът е прехвърлил на
цесионера свои вземания, описани в Приложение № 1, като не се спори, че
вземането по процесния договор за кредит също е прехвърлено (по делото е
4
приложено извлечение с ЕГН на ответницата, номер и дата на договора и
размера на вземането).
От страна на дружеството-ищец „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е
изготвено уведомление за цесията относно процесния договор за кредит,
адресирано до ответницата, но няма данни дали фактически е получено от
нея.
При така установената фактическа обстановка съдът е сезиран с
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с
чл. 415, ал.1 от ГПК, във връзка с чл. 9 и чл. 33 от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/, за установяване на вземания по договор за потребителски
кредит, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
По така предявените положителни установителни искове, съдът намира,
че същите са допустими, предявени от процесуално легитимирана страна, в
качеството й на правоприемник по договор за цесия и при наличие на правен
интерес от установяване на прехвърлените вземания.
Безспорно е възникналото облигационно правоотношение между „Сити
Кеш“ ООД, като заемодател и ответницата В. Н. О., като заемател по
процесния договор за потребителски кредит, по силата на който заемодателят
е изпълнил задължението си да предостави в заем уговорената парична сума
на ответницата, а за последната е възникнало задължението да върне
предоставения й кредит при условията на договора.
Това вземане се установи, че е прехвърлено по силата на договор за цесия,
който е валидно сключен между ищеца „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД и
заемодателя „Сити Кеш“ ООД и въз основа на него цесионерът – ищец има
всички права на кредитор.
Съдът приема, че ответницата е уведомена за извършената цесия и че
ищецът е новият й кредитор с приложеното към исковата молба уведомление
за извършената цесия, връчено чрез особения й представител заедно с преписа
от исковата молба със съобщението по чл. 131 от ГПК (в т. см. Решение №
123/24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ТК, II отделение; Решение №
198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г., ТК, Първо отделение). Като факт,
настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението за цесията, макар и като приложение
към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при
5
решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от
ГПК.
Уведомлението за извършената цесия се установи, че е отправено от
новия кредитор, в качеството му на пълномощник на предишния кредитор,
което е допустимо по силата на принципа за свободата на договаряне (чл. 9 от
ЗЗД), според който няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор за извършване на уведомлението за цесията, като това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал.3 и
ал.4 от ЗЗД (в т. см. Решение № 137/02.06.2015 г. по дело № 5759/2014 г. на
ВКС, ГК, III г. о.).
Съдът счита, че по отношение на процесния договор за кредит са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, чиято
цел е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни
условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на
отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит.
Съгласно чл. 9, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Според чл. 11, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа изрично изброени реквизити, сред които годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин /т.10/.
Разпоредбата на чл. 19, ал.1 от ЗПК предвижда, че годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Видно от процесния договор за кредит с погасителния план към него,
годишният процент на разходите по кредита е 47.81%. В договора се съдържа
6
задължение за кредитополучателя да заплати неустойка на кредитора в размер
на 1 341.72 лв., в случай че не изпълни задължението си да предостави
договореното в чл. 6.1 обезпечение.
При съобразяване посочения в договора годишен процент на разходите по
кредита, съдът счита, че при изчисляването му не са включени разходите за
заплащане на така уговорената неустойка.
Касае се за разход за неустойка, дължима поради самия факт на
непредоставяне на обезпечение, а не като разход, който се дължи поради
неизпълнение на задълженията по договора за кредит, с оглед на което съдът
приема, че не е приложима разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК,
предвиждаща невключване в ГПР на разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Съдът счита, че разходите по заплащане на неустойка е следвало да се
включат в ГПР по кредита. Фактът на невключването им съставлява
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал.4 от ЗПК, съгласно която
максимално допустимият процент на разходите на година по потребителските
кредити следва да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения, определена с постановление на
Министерския съвет, т.е. ако в ГПР бяха включени и разходите за неустойка,
същият неминуемо ще надвиши максимално допустимия предел по смисъла
на чл. 19, ал.4 ЗПК с произтичащите от това последици по чл. 19, ал.5 от с.
закон – нищожност на клаузата, надвишаваща размера по ал.4.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1,
т.7-12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен, като за
недействителността съдът следи и служебно и ако констатира такава се
позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете.
Липсата на всяко едно от посочените императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 от ЗПК – изначална недействителност на
договора за потребителски кредит, тъй като същите са изискуеми при самото
му сключване. Следва да се отбележи, че при тази недействителност,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
7
С оглед направения по-горе извод, че при сключването на договора за
кредит не е спазено императивно изискване на ЗПК относно съдържанието на
ГПР, при което договорът се явява недействителен, съдът счита, че по същия
се дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по
кредита. В този смисъл съдът съобразява постановеното Решение от
21.03.2024 г. по дело № С-714/22 на СЕС.
В случая предоставената в кредит сума е в размер на 1 000 лева, т.е. това е
чистата стойност на кредита. От страна на ответницата не се твърди, а и по
делото не са представени доказателства да е извършила плащания, с които да
е погасила задължението си.
По изложените съображения съдът приема, че ответницата дължи
връщане на претендираната като неизплатена главница (заемната сума) в
размер на 1 000 лева, поради което за тази сума положителният установителен
иск се явява основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК (30.12.2024 год.) до
изплащане на вземането, а исковете в останалата част, за установяване
дължимост на договорна лихва върху главницата и лихва за забава, са
неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени, тъй като се
основават на недействителен договор (чл. 23 от ЗПК).
Разноски в полза на ищеца не следва да се присъждат и в двете
производства, съразмерно с уважената част от иска, по аргумент от
разрешението в т.5 от Решение по дело № С714/22 на СЕС, да не се поставят в
тежест на потребителя процесуалните разноски при установена нищожност на
договорна клауза.
Воден от гореизложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено на основание чл. 422, ал.1 вр. чл. 415, ал.1 от
ГПК по отношение на В. Н. О., ЕГН **********, с адрес: с. Бр., ул. „***“ №
**, че дължи на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н Триадица, бул. „България“ № 81В,
представлявано от управителите П. В. и Хр. М., чрез юрк. К. Х., сумата от
1 000 лв. (хиляда лева) – главница по договор за потребителски кредит №
8
306339, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (30.12.2024
год.) до окончателното изплащане на вземането, а исковете в останалата част,
за установяване дължимост на сумата 274.28 лв. – договорна
(възнаградителна) лихва за периода от 26.04.2019 год. до 27.04.2020 год. и
сумата 209.87 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от 27.04.2020
год. до 12.12.2024 год., ОТХВЪРЛЯ като неоснователни и недоказани.
ОТХВЪРЛЯ искането на „АПС Бета България“ ЕООД за присъждане на
направените разноски по настоящото исково производство и по заповедното
производство, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от получаване на съобщението до страните, че е изготвено.
След влизане на решението в сила, препис от същото да се приложи по ч.
гр. дело № 64/ 2025 год. по описа на РС – Кнежа за съобразяване.
Съдия при Районен съд – Кнежа: _______________________
9