№ 444
гр. Бургас, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20232100500242 по описа за 2023 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С Решение №77 от 11.01.2023 г. по гр.д. №6448/2022 г. на Районен съд - Бургас, ОД на
МВР-Бургас, код по БУЛСТАТ *********, със седалище гр. Бургас, ул. „Христо Ботев“ №
46 е осъдена да заплати на П. К. Р., ЕГН ********** сумата от 713,01 лева (седемстотин и
тринадесет лева и една стотинка) главница, представляваща допълнително трудово
възнаграждение за положен нощен труд, преизчислен до 84,66 часа извънреден труд, за
периода 01.07.2019 г. – 09.07.2020 г., по възникнало между страните служебно
правоотношение, по силата на което ищецът заема длъжността „полицай“ в сектор СПС към
ОД на МВР Бургас, сумата от 181,81 лева (сто осемдесет и един лева и осемдесет и една
стотинки) обезщетение за забава, считано от 01.11.2019 г. до 09.10.2022 г., ведно със
законната лихва за забавено плащане на главницата, считано от подаване на исковата молба
– 10.10.2022 г., до окончателното изплащане, както и сумата от 360 лева (триста и шестдесет
лева) за направените по делото разноски.
С решението Областна Дирекция на МВР- Бургас е осъдена да заплати на основание
чл.78, ал.6 от ГПК по сметка на Бургаски районен съд държавна такса в размер и разноски в
размер от 250 лева.
Постъпила е въззивна жалба от ОДМВР-Бургас, с която се обжалва Решение №77 от
11.01.2023 г. по гр.д. №6448/2022 г. на Районен съд – Бургас. Иска се отмяна и
постановяване на ново решение, с което предявения иск да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
В депозираната жалба се сочи, че решението е неправилно, постановено в нарушение
на материалноправния закон и необосновано
Излагат се съображения, че първоинстанционният съд неправилно е приложил
Кодекса на труда и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата,
съгласно които е преизчислил положения нощен труд с коефициент 1,143. Сочи се, че съдът
1
е трябвало да приложи Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-36/07.01.2020
г.- подзаконови актове за системата на МВР, в които липсва разпоредба за увеличаване на
часовете нощен труд с коефициент. Твърди се, че спрямо правилата, действащи в системата
на МВР сътношението между дневен и нощен труд е като 1 към 1 (8 часа нощен труд са
равни на 8 часа дневен труд).
Не се въвеждат искания по доказателствата. Претендират се разноски.
Депозираната въззивна жалба е допустима - подадена е от процесуално легитимирано
лице в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт
и отговаря на изискванията на чл.260, ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.7 от ГПК и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ответната страна по жалбата, с
който се същата се оспорва изцяло и се иска да бъде оставена без уважение, а решението на
Бургаския районен съд да бъде потвърдено като правилно за законосъобразно
Твърди се, че липсата на изрична норма в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и
Наредба № 8121з-36/07.01.2020 г. за преобразуването на часовете нощен труд в дневен не
следва да се тълкува като законово въведена забрана за това. Излагат се съображения за
субсидиарно приложение на Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата.
Не са заявени доказателствени искания. Претендират се разноски.
В съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК въззивната инстанция намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да разгледа спора по
същество, в рамките на заявените оплаквания във въззивната жалба.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава,
каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните.
Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз
основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора
факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани
доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на
основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото
решение. Следва да се посочи и, че във въззивната инстанция спорът е концентриран върху
правните изводи на съда, като по същество страните не оспорват представените
доказателства и приетата за установена фактическа обстановка.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд
дължи произнасяне, съдът намира следното:
Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по
отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра
на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР, които
уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време,
режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника,
че БРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която следва
субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата ,
в т. ч. и нормата на чл.9, ал.2 НОСРЗ. Това е и основният спорен въпрос в производството.
Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за основателни.
По посочения по – горе въпрос е постановено тълкувателно решение – Тълкувателно
решение 1 от 15.03.2023 г. по т.д.1/2020 г. на ОСГК на ВКС. В него е застъпена тезата, че
ЗМВР е специален нормативен акт, регламентиращ статута на служителите, работещи в
системата на МВР, което обосновавало различен метод на правно регулиране на работното
време и трудовото възнаграждение. Няма основание да се прилагат субсидиарно
разпоредбите на КТ и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, в
т.ч. и НСОРЗ, поради липсата на препращаща норма в специалната уредба, която да даде
такова основание.
2
Приема се, че не са налице предпоставките за приложението на чл.46, ал.1 от ЗНА за да
се приложи правната уредба по аналогия. В специалната уредба липсва празнота на закона
относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в брой на
часовете. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че
разпоредбите на ЗМВР установяват по – голяма продължителност на работното време на
нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по
трудово правоотношение. Различието в правната уредба е породено от основните функции
на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1 ЗМВР. Налице са и делегиращи законови норми / чл.
179 и чл. 187, ал. 9 ЗМВР/, които предвиждат условията и редът за полагане на нощен труд,
включително отчитането му и заплащането да се извършват със съответните актове –
наредба и заповед. С последната, представляваща индивидуален административен акт се
предвижда министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за
положен нощен труд.
В цитираното тълкувателно решение е прието също така, че не са налице и останалите
две предпоставки за прилагането на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Случаите по ЗМВР и по КТ не
са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а
служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид
правоотношения те са различни, а не сходни. Прилагането на НСОРЗ към въпросните
служебни правоотношения не би обезпечило постигането на законова цел доколкото
методите на регулиране на отношенията и заложената в чл. 187, ал. 1 ЗМВР воля на
законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и
нощта - „8 часа дневно“, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се
разполага – през деня или през нощта. При разработването и приемането на ЗМВР,
законодателя е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и
равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на
нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми
- допълнително възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал.1, т. 1 ЗМВР, по- голяма
основен платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на
служебно правоотношение /чл.234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен режим за заплащане на
извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на
осигурителни вноски и по – благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл. 69,
ал. 2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд /чл. 69 КСО/ и др. Горното
разрешение съответнствало и на приетото с решението на СЕС по дело № С-262/20.
Изводът е, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от
служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на
Кодекса на труда и на чл.9, ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на
вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. При
липса на предвидена в него уредба, то положеният нощен труд не следва да се преизчислява
в дневен, което води до извод за неоснователност на предявените искове. Следва да се
посочи, че на основание чл.130, ал.2 от ЗСВ тълкувателните решения и тълкувателните
постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за
органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават
административни актове.
Водим от горните мотиви, въззивният съд намери, че обжалваното решение следва да се
отмени като неправилно като вместо него се постанови друго, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени като неоснователни.
Пред въззивния съд искане за разноски заявява всяка една от страните. Предвид изхода
на спора, на въззивната страна, съгласно чл.78, ал.3 от ГПК, се следват деловодни разноски
в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.78, ал.8 от
ГПК вр. с чл.37 от ЗПрП и чл.23, т.1 от НЗПрП общо за първоинстанционното и въззивното
3
призводство.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №77 от 11.01.2023 г. по гр.д. №6448/2022 г. на Районен съд –
Бургас и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на П. К. Р., ЕГН **********, за осъждане на ОД на МВР-Бургас,
код по БУЛСТАТ *********, със седалище гр. Бургас, ул. „Христо Ботев“ № 46, да му
заплати сумата от 713,01 лева (седемстотин и тринадесет лева и една стотинка) главница,
представляваща допълнително трудово възнаграждение за положен нощен труд,
преизчислен до 84,66 часа извънреден труд, за периода 01.07.2019 г. – 09.07.2020 г., по
възникнало между страните служебно правоотношение, по силата на което ищецът заема
длъжността „полицай“ в сектор СПС към ОД на МВР Бургас, както и за сумата от 181,81
лева (сто осемдесет и един лева и осемдесет и една стотинки) обезщетение за забава,
считано от 01.11.2019 г. до 09.10.2022 г., ведно със законната лихва за забавено плащане на
главницата, считано от подаване на исковата молба – 10.10.2022 г., до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА П. К. Р., ЕГН **********, да заплати на ОД на МВР-Бургас, код по
БУЛСТАТ *********, със седалище гр. Бургас, ул. „Христо Ботев“ № 46, сумата от 200 лв. –
съдебно деловодни разноски за първоинстанционното и въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4