Решение по дело №178/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе предвид следното:

С решение № 140/15.11.2013г., постановено по гр.д.№1142/2013г., Кърджалийският районен съд е осъдил ответното дружество - „П. П.” Е., Г. да заплати на Б. А. И. сумата в размер на 4 342.76 лв.-главница, представляваща общата сума на неизплатени нетни трудови възнаграждения за периода м.май 2012 г. до м.март 2013 г.,вкл.,както и сумата от 235.64 лв., представляваща общата сума на лихвата за забава върху неизплатените трудови възнаграждения за периода от двадесето число на съответния месец до 25.04.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано 01.07.2013 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски от 886.86 лв. за адвокатско възнаграждение. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове по чл.124 от КТ и чл.86 от ЗЗД в останалата им част и за разликата до пълните им предявени размери. Съдът е осъдил ответното дружество да заплати по сметка на КРС държавна такса върху уважените искове в размер на 183.14 лв.,както и направените по делото бюджетни разноски за вещо лице в размер на 50.00 лв.

Настоящото производство е образувано по повод подадена в законоустановения срок от ответното дружество „П. П.” Е., Г., частична въззивна жалба. В същата се твърди, че постановеното решение, в осъдителните му части, било недопустимо, незаконосъобразно и немотивирано. Излагат се доводи, че издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 699/2013 г. по описа на КРС била обезсилена, поради обстоятелството, че ищецът не предявил иска си в дадения му едномесечен срок за това. В този смисъл жалбодателят изтъква, че както с отговора на исковата молба, така и с въззивната си жалба продължавал да твърди, че първоначално предявеният иск с правно основание чл.422 от ГПК се явявал недопустим, поради което решаващият съд следвало да прекрати производството по делото, а не да допуска изменение на така предявения установителен иск в осъдителен такъв с правно основание КТ и ЗЗД. Жалбодателят счита, че така допуснатото изменение на иска водело до неправилност на постановения по него съдебен акт, поради допуснати в този аспект съществени нарушения на процесуалните правила. Моли първоинстанционното решение в обжалваните му части да бъде отменено, а предявеният осъдителен иск бъде отхвърлен. Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК ответникът по въззивната жалба, Б. А. И., не е представил по делото отговор на същата.

В съдебно заседание жалбодателят, редовно призован не се представлява и не взема становище по въззивната си жалба.

В съдебно заседание ответникът по жалбата, чрез процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба. Претендира присъждане на разноски за въззивна инстанция.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от лице, имащо интерес от обжалването, е допустима, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Първоначално, на 01.07.2013 г., ищецът е предявил установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, с който е целял да бъде установено по отношение на ответното дружество, че последното му дължи сумата в размер на 4 919.68 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за индивидуализиран исков период и 242.82 лв.-лихва за забава, за които суми била издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 699/2013 г. по описа на КРС, ведно със законна лихва върху главницата, считано от деня на подаване на заявлението в съда, до окончателното й изплащане.

Не е спорно в производството, че в последствие, с влязло в сила определение от 05.07.2013 г., на основание чл.415, ал.2 от ГПК, поради невнасяне в срок на иска по чл.422 от ГПК, е била обезсилена издадената по ч.гр.д. № 699/2013 г., Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК № 330/26.04.2013 г. В този смисъл в откритото съдебно заседание, проведено на 16.10.2013 г., по искане на ищеца решаващият съд е допуснал изменение на иска, с преминаване от предявения установителен към осъдителен такъв. С последния ищецът е целял да бъде осъдено ответното дружество да му заплати сумата в размер на 4 919.68 лв., представляваща неизплатени трудови възнаграждения за периода от м.май 2012 г. до м.март 2013 г.,вкл., както и сумата от 242.82 лв.-лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения за периода от двадесето число на съответния месец, начиная от 20.05.2012 г. и до 25.04.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното й изплащане.

При така направените констатации и с оглед изложените във въззивната жалба доводи, настоящата инстанция, съобразявайки разпоредбата на чл.214, ал.1, предложение последно от ГПК и наложилата се в този аспект константна съдебна практика, намери, че при постановяване на определението, с което, мотивиран от целяната от ищеца защита, е допуснал изменение на иска му, чрез преминаване от установителен към осъдителен такъв, решаващият съд не е допуснал процесуални нарушения. В смисъла на изложеното и Решение № 222/03.06.2010 г. по гр.д.№ 195/2010 г. , ІV ГО, ГК на ВКС.

По повод направените от ищеца фактически твърдения, отÔетникът по иска и в отговора на исковата молба, а и във въззивната си жалба, признава обстоятелството, че между ищеца и него е съществувало трудово правоотношение, което било прекратено през месец март 2013 г., и че за търсения период се полагат на ищеца и са му начислени суми под формата на трудово възнаграждение за периода м.май 2012 г. до м. март 2013 г., и че същите не са му били изплатени, въпреки усилията на ответното дружество това да бъде направено доброволно и бързо, в духа на съществуващите между тях традиционно добри служебни и трудови взаимоотношения.

В аспекта на изложеното се налага изводът, че не е спорно обстоятелството, че между страните в производството е съществувало трудово правоотношение, като за периода м. май 2012 г. до м.март 2013 г.,вкл., на ищеца не са изплатени дължимите му се за положения от него труд, трудови възнаграждения. Този извод обуславя основателността на исковата претенция и налага установяване на нейния размер, съобразно приетото по делото заключение, изготвено по назначената съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно същото дължимите се на ищеца от ответното дружество суми, съставляващи трудово възнаграждение за положен от последния труд по трудово правоотношение за процесния период, възлизат на 4 342.76 лв., а лихвата за забавеното им плащане за търсения период възлиза на 235.64 лв. Прочие, от прочита на така обсъденото заключение се налага и извода, че ответното предприятие дължи на ищеца и сума, съставляваща обезщетение по КТ, но доколкото в настоящото производство присъждането на такова обезщетение не се търси, то и не се следва произнасяне относно същото. Съдът обаче дължи произнасяне относно основателността на обективно съединения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Предвид основателността на обуславящия го иск по чл. 124 от КТ, то и обусловеният такъв се явява основателен и доказан до размера на сумата от 235.64 лв.

Установявайки за безспорни фактическите констатации в производството, приемайки направените правни изводи, настоящата инстанция на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на решаващия съд. Или казано с други думи, настоящата инстанция намира обжалваното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно. Същото следва да бъде потвърдено в обжалваните му части. И само за изчерпателност на изложението следва изрично да се посочи, че първоинстанционното решение може да бъде атакувано от страните и в частта му за разноските, но не във въззивното производство, а в нарочно такова производство по чл.248 от ГПК.

При този изход на въззивното производство се следват разноски на ответника по жалбата, доколкото такива изрично са поискани и се доказват в производството размер на 1 200 лв.

Ето защо, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 140/15.11.2013 г., постановено по гр.д. № 1142/2013 г. по описа на Кърджалийския районен съд, в обжалваните му осъдителни части.

ОСЪЖДА „П. П.” Е., със седалище и адрес на управление Г., У.П. М. № 58, ЕИК *********, да заплати на Б. А. И. от С., О., У.Х. Б. № 3, ЕГН *, сумата в размер на 1 200 лв., съставляваща разноски във възивното производство.

На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.