РЕШЕНИЕ
№ 3631
гр. София, 04.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20241110128574 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Съдът е сезиран с искова молба подадена от П. Е. В., представлявана от адв. Е. К.
срещу „Креди Йес“ ЕООД, с която са предявени при условията на обективно евентуално
съединяване установителен иск за признаване на установено в отношенията между страните,
че Договор за паричен заем № ****** от 22.02.2023 г. е нищожен поради противоречието му
със закона, а при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на главния иск се иска
кумулативно да бъде признато за установено, че разпоредбите на договора, предвиждащи
месечен лихвен процент в размер на 3, 400% и заплащане на неустойка са нищожни като
противоречащи на закона и добрите нрави.
Ищцата твърди, че на 22.02.2023 г. е сключила с ответника Договор за паричен заем
№ ******, по силата на който получила заемна сума в размер на 5 000 лв., при уговорен
фиксиран размер на ГПР от 49,341 %, задължила се да върне заетата сума в срок от 21
месеца, а уговореният месечен лихвен процент бил 3, 400 %. Сочи, че съгласно чл. 6 от
договора заемателят се задължава да представи на кредитора едно от следните обезпечения:
гарант, отговарящ на изискванията по чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора,
ипотека на недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 ОУ, особен залог върху движимо
имущество, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 ОУ, банкова гаранция съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 ОУ,
ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 било уговорено, че при неизпълнение
на това задължение заемателят дължи на заемодателя неустойка в общ размер от 4 536,33 лв.
Счита, че сключеният договор за кредит е недействителен. Поддържа, че налице нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр. Сочи, че в отразения годишен процент на разходите /ГПР/ не е
включена като разход дължимата неустойка, начислена съобразно чл. 8 от договора за кредит
и посоченият ГПР не отразява действителните разходи. Поддържа, че е налице нарушение на
чл. 11, т. 12 ЗПКр. При условията на евентуалност поддържа, че уговорената в договора
неустойка се предвижда за едно практически неизпълнимо задължение за предоставяне на
обезпечение. Счита, че същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като е
уговорена за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени от
1
ответника вреди, освен това излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции и цели единствено постигането на допълнително възнаграждение на
кредитора. В тази връзка и поддържа, че действителният размер на приложимия към
договора ГПР надвишава максимално допустимия такъв. Поддържа, че клаузата, фиксираща
размера на възнагардителната лихва на 3, 4000 % месено или 40, 80 % годишно също
противоречи на добрите нрави. Твърди, че така определеният размер надвишава 4 пъти
законната лихва и в този смисъл е прекомерен. Моли за уважаване на предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от
ответника. Оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Признава за
възникналото между страните правоотношение и получения от ищеца заем в размер на 1000
лв., но с приложим ГПР в размер от 48,081 %, като не оспорва, че задълженията по договора
за заем са погасени изцяло от заемателя чрез плащане. Счита, че процесният договор за заем
отговаря напълно на изискванията на ЗПК. Поддържа, че клаузата за неустойка не е
нищожна и не противоречи на добрите нрави и на ЗПК, тъй като същата е уговорена
индивидуално. Сочи, че задължението за неустойка е поставено под отлагателно условие,
като дължимостта на същото зависи изцяло от поведението на ищеца. Счита, че неустойката
изцяло отговаря на присъщите й функции, като уговарянето й е израз на установената в чл. 9
ЗЗД свобода на договаряне. Намира, че ГПР е изчислен съобразно законовите изисквания по
методика, описана в договора, като оспорената неустойка не следва да се включва в него,
тъй като представлява обезщетение за неизпълнение на задължение на потребителя, а
клаузата не е неравноправна, тъй като е ясна и разбираема. Моли за отхвърляне на
претенциите. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят, че на 22.02.2023 г. между тях е сключен Договор за паричен заем
№ ******, по силата на който ищцата получила заемна сума в размер на 5 000 лв., при
уговорен фиксиран размер на ГПР от 49,341 %, задължила се да върне заетата сума в срок от
21 месеца, а уговореният месечен лихвен процент бил 3, 400 %, както и че й била начислена
неустойка на основание чл. 8 вр. чл. 6 от договора в размер на 4 536, 33 лв.
В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към
договора за заем и с още едно от посочените по – долу обезпечения, по избор на Заемателя:
1. Ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия; 2. Особен
залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия; 3. Банкова
гаранция, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия; 4. Ценна книга издадена в полза на
Заемодателя. Освен сключения между страните писмен договор за кредит, по делото са
приети като доказателства и относимите Общи условия. В чл. 10 от Общите условия са
описани изискванията за обезпечение на кредитодателя. Предвидено е в ал. 2 на тази
разпоредба, че гарантите са две физически лица, всяко от които отговаря на следните
условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер на 1 000 лв., съгласно
справочните данни на НОИ, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател по
договор за заем, сключен със замодателя, да няма неплатени осигуровки за последните две
години, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от
редовен , както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на
ЦКР към БНБ, възможно обезпечение е залог върху движима вещ, чиято пазарна стойност
/оценка/ надвишава два пъти общата сума за плащане по Договора за заем, включващо
договорената главница и лихва, първа по реда ипотека, предоставяне на безусловна банкова
гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за периода , включващ от
сключване на договора за заем до изтичане на 6 /шест/ месеца след падежа на последната
2
редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължението в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва.
Съгласно чл. 10, ал. 4 от Общите условия заемодателят може да приеме обезпечение,
неотговарящо на условията, посочени в чл. 10, ал. 1 и ал. 2 и да сключи договор за заем, като
със съгласието на заемополуателя начисли неустойка за неточно изпълнение на
изискванията за обезпечение.
Съгласно чл. 8 от сключения между страните договор, с подписването му заемателят
декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави
договореното в чл. 6 от договора в тридневен срок от сключването му или представеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия
към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 4 536, 33 лв.,
с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителен план към договора за заем.
По делото е приет като доказателство договор за поръчителство от 22.02.2023 г.,
сключен между ответника „Кредй Йес“ ООД – заемодател и трето лице по делото – Н. М. Н.,
действащ като поръчител за обезпечаване на задълженията заемателя П. Е. В. по договор за
паричен заем № ****** от 22.02.2023 г.
В погасителния план към договора са посочени падежните дати за заплащане на
погасителните вноски по договора, както и техният размер. Посочено е, че сумата от 336, 99
лв., представляваща общият размер на една месечна вноска, е формирана без неустойка, а с
включена неустойка по чл. 8 от договора общият размер на погасителната вноска е 553, 00
лв.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от правна страна следното:
Сключеният между страните Договор за паричен заем № ****** от 22.02.2023 г. попада
в обхвата на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит и има характеристика на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите и защитата по ЗПКр
и Закона за защита на потребителите.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове, както следва: главен за
прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем № ****** от 22.02.2023 г. като
противоречащ на закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 11, ал. 1, т. 12
ЗПКр, евентуални при условията на кумулативност за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 3, ал. 7 регламентираща месечен лихвен процент в размер на 3, 400 % като
противоречаща на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и на клаузата на чл. 8,
регламентираща заплащането на неустойка, като заобикаляща закона на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 2 ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 ЗПкр и противоречаща на добрите нрави – чл. 26, ал.
1, предл. 3.
За да бъде уважен предявеният иск за прогласяване нищожност на договора в тежест на
ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, които обуславят
недействителност на договора за паричен заем.
Ищецът поддържа, че процесният договор за паричен заем е нищожен на основание чл.
11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като клаузата на чл. 8 от договора, с
която е било уговорено, че дължи неустойка, не е включена в ГПР, поради което съгласно чл.
3
23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В настоящия случай неустойката по чл. 8 от договора е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към
кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл.
6, ал. 1 от Договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено
като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на
обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в
заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора. Така установеното
задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява
присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и
обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и
обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер. В случая
неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на
това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното
договорно възнаграждение, представлява скрито под формата на неустойка
допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в
противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод на съда – че с клаузата за
неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя
и от начина, по който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено
неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
Освен това от доказателства по делото е видно, че всъщност сключения договор за кредит е
бил обезпечен чрез сключване на договор за поръчителство с трето лице. Действително
съгласно чл. 10, ал. 4 от Общите условия кредитодателят разполага с право да начисли
неустойка при преценка на предоставеното обезпечение, това негово право отново
кореспондира с извода на съда, че всъщност се касае за възможност за добиване на
допълнително, „скрито“ възнаграждение за кредитодателя. В случая заемът е с ниска
главница, но се оказва така, че кредитополучателят следва да плати на кредитодателя
неустойка, чийто размер е почти равен на главницата, независимо от дължимото договорно
възнаграждение и независимо, че липсват данни за неизпълнение на основното задължение
по договора, а именно да върне заетата сума.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПКр
4
годишният процент на разходите /ГПР/по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР - 49, 341 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 8 от договора,
която в случая следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г.
по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд). По
силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПКр "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че
получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените
„обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплаща неустойка в случай, че не
предостави такова или кредитодателят счете, че не е достатъчно. Както е и видно,
независимо, че е сключен договор за обезпечение неустойка е начислена. Ето защо и с
уговорената клауза на чл. 8 се цели да се постигне получаване на още едно възнаграждение.
Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката – в 3 дневен срок от
сключване на договора. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай
на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен
план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Не
следва да се пренебрегва и уговореното в полза на кредитора право да извършва преценка
на предоставеното обезепечение и да начислява неустойка въпреки него и без да се
предвижда отпадане на отговорността на поръчителя, както е в случая.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПКр, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г.
е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от
предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се
заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПКр и се уговоря по-висок размер на разходите по
5
кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката представлява над
90% от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите над 150%, за
установяването на които размери не са необходими специалния знания, доколкото са
изводими от данните по делото. С оглед гореизложеното, задължението по чл. 8 от договора
не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал.
1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПКр, не е включен в
годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към
деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл.
8 от договора, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му.
Въз основа на изложените мотиви съдът приема, че макар формално договорът за
паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В
този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК,
поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл са
определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и
решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г., решение № 3321 от
21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г.). Ето защо съдът приема, че процесният
Договор за паричен заем № 524542 от 17.05.2023 г. е недействителен по смисъла на чл. 23
ЗПКр и главният иск следва да бъде уважен, поради което не се сбъдва процесуалното
условие за разглеждане на евентуалните искове.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски се дължат ищеца.
Ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 170 лв. и се претендира
адвокатско възнаграждение в полза на осъществилия безплатно адвокатско
представителство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокат. Ответникът възразява по реда на чл.
78, ал 5 ГПК срещу размера на претендираното адвокатско възнаграждение.
6
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и съдействие,
в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и адвоката, от
друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като
безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице - чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В
тази хипотезата възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на
страната, в чиято полза е разрешен спора. Настоящият състав споделя разбирането, че при
безплатно адвокатско представителство дължимото възнаграждение се определя от съда с
оглед извършените процесуални действия и правната и фактическа сложност на делото. С
оглед изложеното съдът намира, че дължимото възнаграждение е в размер на 400 лв.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН в отношенията между П. Е. В.,ЕГН
**********, с адрес в ***************** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12 сключеният между тях
Договор за паричен заем № ****** от 22.02.2023 г. на основание чл. 22 ЗПКр. вр. чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12 да заплати на П. Е. В.,ЕГН **********, с адрес в
******************* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 170 лв. – разноски.
ОСЪЖДА Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12 да заплати на адв. Е. К. К. сумата от 400 лв. адвокатско
възнаграждение за предоставено безплатно адвокатско представителство по чл. 38, ал. 2
ЗАдв.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7