РЕШЕНИЕ
№1226
гр. Пловдив, 17.06.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на единадесети
март, през две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна прокуратура - Пловдив Борис Мендев, като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 3268 по описа на
съда за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от К.П.К.
с ЕГН **********,***, депозирана чрез пълномощника му адв. В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София. С исковата молба се иска осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, които вреди
се твърди да са причинени по време на задържане на ищеца в Ареста гр. Пловдив
за времето от 26.11.2016 г. до 26.01.2017 г. и след това в Затвора Пловдив от
26.01.2017 г. до 15.12.2020 г., като
резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от ЕКЗПЧОС.
Неимуществените вреди са определени от ищеца като такива, съставляващи болки и
страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност.
Нарушенията по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от КЗПЧОС, допуснати от
администрацията на Ареста Пловдив и съответно на Затвора Пловдив, в резултат на
които се твърди да са настъпили неимуществените вреди, според ищеца са се
изразили в следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца под
3 кв. метра, без постоянен достъп до санитарен възел с течаща топла и студена
вода; студ през зимата, топло и задушно през лятото; наличие на мухъл; лошо
осветление; липса на достъп на свеж въздух; заразеност на килиите с гризачи и
дървеници, от които не може да се спи; неизвършване на периодични прегледи по
повод заболяване от Хепатит С, както и неизвеждане от една година на ищеца на
рентген и преглед при гастроентеролог. Обезщетението, което се претендира се
иска да бъде присъдено ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба до изплащането му. Претендира се присъждане на направените
разноски за държавна такса.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага
становище за неоснователност и недоказаност на иска и се моли за отхвърлянето
му.
Задължително участващият по реда на
чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за неоснователност на иска,
като моли същият да се отхвърли.
Пловдивският административен съд, на първо
място, намира, че исковата претенция е
допустима. С оглед на съдържанието на исковата молба се касае до иск за
неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се
претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС.
Ищецът К.К. претендира вреди от посочените нарушения за период на задържането
му в Ареста Пловдив, веднага след който се твърди да е бил преведен в Затвора
Пловдив. Искът е предявени от надлежна страна, предвидена сред лицата, които
могат да търсят обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил
задържан в места за лишаване от свобода. Същият е предявен и против надлежен
ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда
на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира
обезщетение за извършено нарушение на
специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в места за лишаване от свобода,
каквито са и ОСИН -Арест Пловдив и Затвора – Пловдив, като съгласно чл.12, ал.3
от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ са
териториални служби на ГДИН. Затова и за
вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в ареста и в затвора
следва да отговаря именно юридическото
лице Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът К.
действително е бил задържан в Ареста Пловдив, но това е било много преди
претендирания от него в исковата молба период от 2016 г. -2017г., а именно през
2015 г. Също така, преди посочения в
исковата молба период на престой в Затвора Пловдив, а именно още през 2015 г.
ищецът К. постъпил там по изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. В
началото на периода, посочен в исковата молба като такъв на престой на ищеца в
Затвора Пловдив, а именно от 26.01.2017 г. ищецът действително се намирал там,
като бил настанен в стая №63 с размери 27,24 кв.м., разполагаща със
самостоятелен санитарен възел, както и с два отваряеми прозореца с размери
0,50х1,17 м. и 0,99х1,17м. Санитарният възел също разполагал с един отваряем
прозорец. От 28.02.2017 г. ищецът бил
преместен в помещение № 7 с размери 28,78 кв.м., разполагащо с отделен
санитарен възел, два отваряеми прозореца с размери 0,40х1,15м. и 1,00х1,15м.,
както и отделен прозорец на санитарния възел. От 20.03.2017 г. ищецът бил
преместен в стая № 54 с размери от 25,51 кв.м., с отделен санитарен възел, два
отваряеми прозореца на спалното помещение с размери 0,47х1,15м. и 0,95х1,15м,
както и отделен прозорец на сантирния възел. В периода от 30.05.2017 г. до
27.07.2017 г. ищецът К. бил настанен в СБАЛЛС при Затвора Ловеч в Психиатрично
отделение във връзка с установено смесено личностово разстройство, остро
психотично разстройство с шизофренни симптоми.
След изписването му от специализираното лечебно заведение, ищецът К. ***
и настанен в стая № 5, която била с площ от 28,52 кв.м. и отделен санитарен
възел, с два отваряеми прозореца на спалното помещение с размери 0,98х1,15м и
0,48х0,95м, както и отделен прозорец на санитарния възел. В това помещение
ищецът престоял до 25.01.2018 г., като за времето на престоя му в него той бил
настанен в различни дни с още между четири и пет лишени от свобода. От 26.01.2018 г. до 19.03.2018 г., заедно с
още между четири и шест лица за различните дни в посочения период, ищецът
пребивавал в помещение № 9. Същото било с площ от 28,18 кв.м., със
самостоятелен санитарен възел, два отваряеми прозореца на спалното помещение с
размери 0,99х0,99м. и 0,45х1,15м., както и прозорец на санитарния възел. От
20.03.2018 г. до 14.05.2018 г. ищецът К. пребивавал в килия с № 4 в корпуса на
Затвора Пловдив заедно с още между трима или четирима лишени от свобода. Това
помещение било с размери от 27,99 кв. метра, отделен санитарен възел, два
отваряеми прозореца на спалното помещение с размери 0,90х0,55м и двата, както и
отделен прозорец на санитарния възел. От 15.05.2018 г. до 02.07.2018 г. ищецът
бил настанен в килия № 15 заедно с още между шест и пет човека. Помещението за
сън било с размери 28,18 кв.м. с два отваряеми прозореца с размери 0,99х0,99м.
и 0,45х1,15м, самостоятелен санитарен възел с отделен отваряем прозорец в него.
От 03.07.2018 г. до 09.09.2019 г. ищецът К. бил настанен в помещение с № 17 с
между още четири до девет лица през различните дни. Помещението също
разполагало със санитарен възел с отдушник в него, като площта на килията била
28,75 кв.м. и тя разполагала с един отваряем прозорец с размери 1,00х1,00м. Считано от 10.09.2019 г. и до края на исковия
период 15.12.2020 г. ищецът пребивавал в стая № 27, която била с площ от 39,02
кв. метра и разполагала със самостоятелен санитарен възел. Помещението
разполагало с два отваряеми прозореца с размери 1,20х1,20м всеки, като
санитарния възел също имал един отваряем прозорец. В това помещение с №27 в
посочения период ищецът пребивавал с различен брой лишени от свобода - между
седем и четиринадесет.
Във всяко спално помещение имало
осигурено отделно легло за всеки лишен от свобода, както и оборудване със
шкафове. Спалните помещения били осветени с осигурено изкуствено осветление, а
прозорците били отваряеми за осигуряване на естествена вентилация, предвид
липсата на изградена нарочна вентилационна система в затвора. Във всеки
санитарен възел имало течаща студена вода. Топла вода лишените от свобода
можели да ползват в банята на затвора, която била разрешена за ползване
съгласно график, а като работещ ищецът имал достъп до банята всеки ден след
приключване на работния процес. Отоплението на затвора се осъществявало
посредством парно. В периода на престоя на ищеца в Затвора Пловдив се
извършвала периодично дейност по дератизация и дезинсекциая, за което се
съставяли съответни протоколи.
Още през 2015 г. било установено,
че ищецът е преболедувал от Хепатит С и състоянието му било хронифицирало без
активен инфекциозен процес, като в тази връзка му била назначена съответна
медицинска диета и ищецът бил включен в списъка за диетично хранене при Затвора
Пловдив, за което ищецът бил периодично уведомяван срещу подпис, включително и
в исковия период, като му се издавала съответна бележка за представяне в
столовата при Затвора. С оглед различни оплаквания на ищеца същият бил извеждан
за прегледи при специалисти многократно, като му била изписвана и съответна
медикаментозна терапия. Конкретно с оглед проследяване на прекараното
заболяване от Хепатит С и контрол на състоянието на черния му дроб, ищецът бил
извеждан периодично на прегледи при специалист, за които се издавали и
съответни амбулаторни листове с отразени преглед и назначена терапия, като в
посочения от ищеца в исковата му молба период на престой в Затвора Пловдив от 26.01.2017
г. до 15.12.2020 г. такива прегледи били осъществени на 16.10.2017 г., на
06.02.2018 г., както и на 20.04.2018 г. Същевременно, чернодробните показатели
били проследявани със съответни лабораторни изследвания на ищеца /вкл. АСАТ и
АЛАТ/, каквито били извършени трикратно през 2017 г., двукратно през 2018 г. и
еднократно в рамките на 2020 г. През исковия период ищецът приемал
хепатопроктектори, медикаменти, предпазващи черния му дроб и бил подложен на
диетично хранене, съобразено с диагнозата Хепатит С.
Посоченото от фактическа страна
се установява от приетите по делото писмени доказателства, както и само отчасти
от разпита на свидетелите С. и Л., чиито показания съдът кредитира, но само
отчасти и то само доколкото са съответни на останалите кредитирани
доказателства. Съдът разглежда показанията на посочените свидетели твърде
критично, предвид факта, че се касае до лица, също изтърпяващи наказание
лишаване от свобода в Затвора Пловдив, за които на съда е служебно известно също да са завели дела с правно
основание по чл.284 от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца. В
тази връзка и е налице съмнение относно достоверността на твърденията на свидетелите,
предвид тяхната заинтересованост да сочат обстоятелства, свързани с
неблагоприятни битови условия в Затвора Пловдив. Отделно от това е налице и
противоречие в показанията на двамата свидетелите по отношение на факти, за
които и двамата са били запитани.
Съдът изцяло кредитира приетата по делото съдебно-медицинска експертиза,
като професионално и незаинтересовано изготвена
и при съобразяване на събраната
по делото обилна медицинска документация.
На базата на установените факти, от
правна страна, съдът намери следното:
На първо място, съдът намира, че следва да
отхвърли иска, в частта му относно оплакването на ищеца за допуснати нарушения
на чл.3 от ЗИНЗС от администрацията на Ареста Пловдив в периода от 26.11.2016 г.
до 26.01.2017 г., доколкото се установява категорично от писмените
доказателства по делото, че в този период от време ищецът вече не е бил в
Ареста Пловдив. И тъй като обаче за това време той претендира да е бил настанен
в Ареста Пловдив, където условията по задържането му не били отговаряли на
националните и европейски стандарти, то следва да се отхвърли претенцията му за
частта от исковия период от 26.11.2016 г. до 26.01.2017 г. като напълно
неоснователна, защото изобщо не се установява в този период от време ищецът К.
действително да е бил задържан в Ареста Пловдив, както твърди.
Иначе, както се каза, установено
е в периода от 26.01.2017 г. до 15.12.2020 г. ищецът, макар и с кратко
прекъсване, да е бил настанен в Затвора Пловдив. Прекъсването касае единствено
периода на постъпване на ищеца в СБАЛЛС при Затвора Ловеч с оглед провеждане на
лечение от психично по своя характер заболяване, за времето от 30.05.2017 г. до
27.07.2017 г., след което ищецът отново е бил върнат в Затвора Пловдив. Поради
това и съдът намери, че следва да отхвърли иска поради неустановеност на
пребиваване на ищеца в Затвора и за този период на лечението му, като следва да
разгледа по същество оплакванията на ищеца за времето от 26.01.2017 г. до
30.05.2017 г. и от 27.07.2017 г. до 15.12.2020 г., попадащи в рамките на общия
исков период, като обсъди конкретно всяко от оплакванията на ищеца,
формулирани в исковата молба и с оглед установеното по отношение наличието или
липсата на всяко от тях, да осъществи и преценката си за кумулативното
въздействие върху ищеца на условията, в които се е
изтърпявало наказанието
лишаване от свобода, като вземе предвид и продължителността на
престоя му в място за лишаване от свобода, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, което
пък е предвидено
в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията й в сила от 07.02.2017
г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за
нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване
на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказание лишаване от свобода, респективно задържането под стража, причинени от
действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на
прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез
нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за
лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на
човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от
свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание,
свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното
законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни
задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от
свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с
основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от
държавата.
На първо място, по отношение на оплакването за пренаселеност в
условията на задържане в Затвора Пловдив се установява от писмените доказателства за посочените разглеждани от съда периоди,
каквито конкретни доказателства впрочем са ангажирани само за част от периода
на задържане на ищеца, а именно от 01.01.2018 г. занапред, че в рамките на тези
периоди от време, за част от времето на
престой в затвора, а именно за приблизително две години или 720 дни, ищецът е
пребивавал при условията на пренаселеност. От страна на ответника, чиято е
доказателствената тежест да установи конкретните условия на задържане и тя му е
била надлежно указана, не са представени конкретни доказателства за част от
периода по настаняване на ищеца, а именно времето от началото на исковия период
26.01.2017 г. до м. януари 2018 г., като
макар да са ясни помещенията по настаняване на ищеца и условията в тях, липсват
конкретни данни с колко лица е бил настанен ищецът в посочените от ответника
помещения до 01.01.2018 г. С оглед на обстоятелството, че от страна на
ответника все пак е представена справка относно помещенията по настаняване на
ищеца конкретно в Затвора Пловдив и броя на лицата, с които е бил настанен от
01.01.2018 г. занапред, като по отношение на посочените по-малки периоди,
включени в рамките на целия период, разглеждан от съда по същество, а именно от
26.01.2017 г. до 30.05.2017 г. и от 27.07.2017 г. до 01.01.2018 г. изрично е
посочено в справката, че администрацията не разполага с конкретно съхранена
информация, защото същата не се съхранява за срок над три години, то съдът не
намира, че в случая са налице всички условия на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС за
приемане за доказан твърденият факт на пренаселеност на помещенията по
задържане на ищеца за тези именно периоди преди 01.01.2018 г. На първо място,
тази разпоредба дава само възможност, но не задължава съда да признае за
доказани съответните факти и то само, ако специализираната администрация откаже
да предостави информация. В случая не е налице отказ от представяне на такава,
а изявление, че специализираните органи по изпълнение на наказанията не
разполагат с достатъчно конкретна информация. Видно е, че все пак по отношение
на по-голямата част от исковия период такава информация е била надлежно
предоставена. На второ място, съдът не намира за доказано по какъвто и да било
начин въпросното твърдение на ищеца за пренаселеност за времето през 2017 г.,
доколкото същото не може да бъде подкрепено от нито едно от останалите
доказателства по делото и то по достатъчно категоричен начин, така, че да може
да обуслови и съответна отговорност за неимуществени вреди. Последната не би
могла да се определя принципно, а само при наличие на конкретни доказателства,
доколкото винаги се свързва с конкретен интензитет на вредите, относим към
оценката на размера на обезщетението за тях. В тази насока в показанията на
разпитаните свидетели, поискани от страна на ищеца, не се съдържа конкретно
твърдение за пренаселеност, което да може да бъде съотнесено именно към престоя
на ищеца в затвора през 2017 г. Така свидетелят С. сочи период през 2004 г., за
който свидетелства за брой лица, с които е пребивавал в едно помещение, а
същевременно е уточнил, че е заварил ищеца К. в стая № 27, където обаче ищецът
е настанен едва през 2019 г. Показанията на свидетеля Л. съдържат конкретни
твърдения за условията по настаняване преди началото на исковия период, а
именно за 2015 г. – 2016 г., както и за времето на престоя му с ищеца в стая № 27,
което, каза се, за К. е считано от 2019 г. При това положение и според съда, категорично
може да се направи извод, че в рамките на исковия период, който съдът приема да
разглежда, за времето, в което се установява действително К. да е бил задържан
в място за лишаване от свобода, а именно в Затвора Пловдив, доказано е от
01.01.2018 г. до 13.05.2020 г. той да е прекарал със сигурност 720 дни в
помещения, чиято минимална жилищна площ не е съответствала не само на
предвидения в ЗИНЗС законов стандарт, но /по отношение конкретно на престоя му
в стая № 17 и стая № 27 за около 240 дни/ дори и на международно установения
такъв минимум от три квадратни метра жилищна площ, което само по себе си
съставлява особено сериозно нарушение, не само на чл.3 от ЗИНЗС, но и пряко на
чл.3 от КПЧОС. Според нормата на чл.3 от КПЧОС,
никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително
отнасяне или наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към
изтърпяващите наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено
в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и
Нешев и др. срещу България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а
в България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна
площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три
квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за
толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се
утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и
пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си
нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на
тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на
задържане – като например липса на уединение при
използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена
светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна
хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на
задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ,
следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично
пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко
задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано
лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на
килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно
между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда
сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.
В случая, разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, влязла в сила през 2017 г.,
сочи, че минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода
не може да е по-малка от 4 кв. м., като за държавата в
лицето на специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, е
съществувало задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната
жилищна площ, като в тази насока, както се каза, пряко приложима по силата на
Конституцията е и самата КЗПЧОС. Затова и по
отношение на оплакването относно
пренаселеност на местата, в които е бил настаняван, претенцията на К.,
както се каза, е отчасти доказана, доколкото става ясно от приложените справки
за помещенията по настаняване на ищеца и техния капацитет, както и броя
настанени лица, че е била налице действителна
пренаселеност за част от времето на престоя му в Затвора Пловдив, за който са
налице категорични данни от 01.01.2018 г. до 15.12.2020 г. за общо 720 дни, през които разполагаемата
площ на едно лице е била под 4 кв. метра, а за 240 дни от тези общо 720 дни - и
под 3 кв. метра, защото в помещение № 17 и помещение № 27 са били настанявани
съответно в първото помещение до десет лишени от свобода, а във второто до
петнадесет. Затова и ще следва да се уважи макар и отчасти претенцията на ищеца
за нарушение, изразило се в допускане от администрацията на затвора на
пренаселеност. Този извод съдът приема, независимо от факта, че по отношение на
ищеца не се установява да не е било определено самостоятелно място за спане –
отделно легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21,
ал.1 от ППЗИНЗС изискването спалните помещения да са снабдени със самостоятелни
легла, съдът приема за изпълнено през целия разглеждан период на задържане на
ищеца. Според основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение
разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу
България/, при оценката на наличното
пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид
пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се
има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява
възможност те да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва при това положение да се има предвид и че разполагаемото свободно
жилищно пространство в помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът
преценя, без да приспада заетото от мебели пространство, предвид липсата на
данни относно разположението им в стаите и точният им брой. Поради това и
според съда се установява твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от
страна на специализираната администрация по отношение на това конкретно
оплакване на ищеца за посочените дни в посочения по-горе период, като остава
недоказано твърдението му, че в рамките на целия исков период ищецът е пребивавал
в помещения, в които предоставената му площ е била и под 3 кв.м., защото това
не се установява с необходимата категоричност от доказателствата по делото и с
оглед характера на претенцията, която има имуществено изражение, не може да се
предполага.
Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, се
установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив, през разглежданите
периоди на задържане на ищеца, са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена
вода, като лишените от свобода са можели да ползват по определен график за
седмицата баня с осигурена топла вода, а ищецът като работещ - всеки ден след
работа. Установено е според съда поради това и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения.
Недоказани са твърденията на ищеца относно неосигуряване на достатъчно светлина и вентилация /свеж въздух/ в
помещенията за лишаване от свобода в периодите разглеждани по делото.
Установява се категорично, че всички помещения по настаняването на ищеца са
разполагали с прозорци, които са отваряеми и от които е налице възможност за
проникване на свеж въздух, както и на светлина, предвид размерите им. Освен
това, от показанията на свидетелите става ясно, че прозорците практически непрестанно
са отворени, което позволява непрекъснат приток на свеж въздух. Установено е,
че в спалните помещения на Затвора Пловдив в зависимост от площта им има от
един до два прозореца, както и по един прозорец или отдушник в самото санитарно
помещение, които прозорци са отваряеми и поради това е налице възможност за
непрекъснато проветрение. Установено е, включително и от свидетелските
показания, че е налице изградено и изкуствено осветление в помещенията за
лишаване от свобода в условията на Затвора Пловдив. В тази насока показанията
на свидетеля Л., че не можело да се чете на светлината на лед лампите, които са
монтирани в килиите, съдът преценя като съдържащи чисто субективна оценка на
свидетеля, доколкото не става ясно защо свидетелят счита, че е така. Действително,
с оглед размера на стаите, съпоставен с размерите на прозорците, може да се
направи извод, че е налице известно несъответствие с широко популярните
строителни стандарти, касателно нивото на проникване на дневна светлина в
помещенията, но следва да се има предвид в тази насока и типа на сградата,
която не е типична жилищна сграда, а е обществена и то такава, при която е
нужно да бъдат спазени и конкретни стандарти за сигурност и поради това и
изискванията относно осветеността, утвърдени по отношение на жилищните сгради,
не могат да се прилагат безусловно, независимо, че тези сгради се обитават от
лишените от свобода като своеобразно жилище. Не се установява, нито от
медицинската документация, нито от свидетелските показания, нито от експертизата,
ищецът да е страдал физически от липса на свеж въздух, или да е имал проблеми с
очите, причинени от твърдяната липса на осветление.
Съгласно Минималните стандарти за
третиране на лишените от свобода, приети от Първия конгрес на ООН по
предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в
Женева в 1955 г. и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663
C (XXIV) от 31.07.1957 г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977 г., които нямат
задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и
свободи и демократичния характер на държавите, във всички помещения, в които
живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците трябва да имат
достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на дневна светлина,
като прозорците трябва да са така конструирани, че да осигуряват приток на
пресен въздух, независимо от наличието или липсата на вентилационна уредба; б)
изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да могат лицата, лишени от
свобода, да четат или работят, без опасност за тяхното зрение. В конкретния случай прави впечатление, че размерите на прозорците са
по-големи в по-големите помещения, или съответно по-малкият размер на прозорци
е компенсиран с по-голям брой такива. Посочените размери на прозорците в
помещенията по настаняване на ищеца се явяват и достатъчни с оглед осъществяване на проветрение, както се каза, като се има
предвид и факта, че и санитарните възли имат свой отделен прозорец или
отдушник.
Оплакването на ищеца относно преживени от него неблагоприятни усещания на студ, съответно горещина, също са
неоснователни. На първо място, известно е, че в затвора Пловдив отоплението през
отоплителния сезон се осъществява посредством изградено локално парно, за което
са налице и свидетелски показания. Общите твърдения, изложени от ищеца, че през
зимата е студено, а през лятото е горещо, като се има предвид, че се касае до
характерни температурни стойности за съответните сезони и съответното
географско място, се явяват недоказани от събраните доказателства и не може да
бъдат свързани пряко с неизпълнение на задължения на администрацията на Затвора
Пловдив и в тази насока да съставляват обстоятелство, обуславящо отговорност за
вреди от незаконосъобразно бездействие.
Що се касае до
оплакването за лоша хигиена, обусловено конкретно от твърдението за наличие на гризачи, дървеници, както и мухъл в помещенията
по настаняване, то от свидетелските показания се установява, че в предходни
периоди действително в затвора е имало мишки, които постепенно са изчезнали
поради междувременното развъждане на котки, както и че е налице заразяване на помещенията с
дървеници. Установява се от приетите писмени доказателства, че през
цялото време 2017 г. - 2020 г. ежегодно
и то по няколко пъти са се
извършвали дейности по договор по дезинсекция, както и за дератизация на помещенията на Затвора
Пловдив, включително и спалните такива. Очевидно, с оглед показанията на
свидетелите, въпреки положените в тази насока усилия, паразитните насекоми, от
които е оплакването – дървеници - не са изчезнали. Това обаче не се дължи на
незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в местата за
лишаване от свобода, като напротив, установява се, че за периода на престой на
ищеца общо са били осъществени значителен брой дейности по ДДД обработка, като
в някои случаи те са били ежемесечни. Не се установява от доказателствата в
спалните помещения в исковия период да са били налични непрестанно гризачи,
каквото оплакване има в исковата молба. Затова и въпреки че принципно наличието
на инсекти, както и на гризачи в спалните помещения е от естество да води до
описаните от ищеца неприятни усещания, то същото не може да се приеме за пряка
последица от незаконосъобразно поведение на ответника, доколкото се установява
същият да е положил необходима и дължима грижа за справяне с този конкретен
проблем, като ежегодно е извършвана съответната дейност по ДДД обработка.
От доказателствата по делото и най-вече от
показанията на разпитаните по искане на ищеца свидетели изобщо не се установяват
и твърденията на ищеца за заразяване на помещенията по настаняването му с
мухъл.
Що
се касае до оплакването от липсата на
адекватна медицинска помощ във връзка с установено заболяване от Хепатит С,
то съдът намира същото за напълно неоснователно. Както се установява от
неоспорената СМЕ, състоянието на ищеца е хронифицирало от години, като не
съставлява опасност за здравето му, защото липсва активен инфекциозен процес и
ищецът е проследяван адекватно. В тази насока вещото лице е дало пояснения и в
съдебното заседание относно това, че лечение се налагало единствено при наличие
на изявена симптоматика, каквато в исковия период липсва. Видно е, че ищецът е
включен в чернодробна диета, приемал е медикаменти за черния дроб, извършваните
му кръвни изследвания са включвали задължително и чернодробните
трансамилази /АСАТ и АЛАТ/, които са
основни показатели за състоянието на черния му дроб. Не отговаря на истината
твърдението на ищеца, че не е бил проследяван от специалист по отношение на
заболяването от Хепатит С, защото е видно, че е извеждан за прегледи при
лекар-специалист поне три пъти в исковия период, като с оглед установената
липса на активен инфекциозен процес, състоянието на ищеца е било адекватно
проследявано. В тази насока извеждането за рентгенография, което се сочи от
ищеца да не е било правено във връзка с посоченото от него заболяване, както
става ясно и от разясненията на вещото лице, а и това е общоизвестен факт, не е
свързано с проследяване на това именно заболяване от Хепатит С и не влиза в
кръга от изследванията за него. Впрочем, видно е, че по повод на друго
оплакване на ищеца му е била извършена на 07.12.2020 г. рентгенография на бял
дроб, поради което и твърдението, че от една година не бил извеждан на рентген
е неоснователно.
Съгласно
цитираните в пилотното решение на ЕСПЧ Нешков и др. срещу България Европейски
правила за затворите /включени като приложение към Препоръка Rec(2006)2/ на Комитета на министрите към
държавите-членки на Съвета на Европа и по - конкретно Част трета на същите
„Здраве и здравни грижи“, са въведени принципи относно организацията на
здравеопазването в затворите. Посочените принципи са възприети във вътрешното
ни законодателство, съответно в регламентацията по глава 10 от ЗИНЗС, както и
издадената на основание чл.128, ал.3 от ЗИНЗС специална Наредба № 2 от 2010 г.
за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от
свобода, които подробно регламентират тази дейност. Установено е, както се каза
от доказателствата по делото, че по отношение на К. конкретно досежно заявеното от него
заболяване от Хепатит С, са били положени необходими и навременни медицински
грижи, съобразно с предвиденото в чл.5, ал.2 от Наредбата, доколкото
извършените дейности са били съобразени с медицинските стандарти и правилата на
добрата медицинска практика, въведени в страната. Отделно от това, макар в тази
насока да липсват оплаквания, на ищеца е била оказвана навременна и
специализирана медицинска помощ и по отношение останалите установени от
експертизата негови здравословни страдания от разноцветен лишей, глосит,
синуит, конюктивална хеморагия, тендинит, хипертония, бурсит на коляното, както
и смесено личностово разстройство.
С оглед изложеното по-горе по отношение на
всяко едно от оплакванията на ищеца К., то съдът счита, че отговорността на
ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само по отношение на
установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне на ищеца в
помещения за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив,
които не са отговаряли на възведените стандарти относно разполагаема площ на
един лишен от свобода за установения конкретен брой дни в рамките само на
периода от време от 01.01.2018 г. до 15.12.2020 г., за който е налице
доказаност на бездействието. По останалите оплаквания, както и относно
останалата част от исковия период съдът счете, че не следва да уважава исковата
претенция, предвид недоказаността ѝ.
Отговорността на
държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията във
връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена
след 2017 г., която вече не съдържа изискване действията/бездействията по
поставяне в неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е
в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то посочените като
установени
условия,
свързани с пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца, съдът счита, че
съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така установените
неблагоприятни условия, при които ищецът К. е следвало да търпи наказание
лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при прилагане на подхода на оценка на
въздействието им върху психическото и физическото състояние на задържаното
лице, съобразно и с конкретния брой дни в рамките на периода, за които се
установява по категоричен начин пренаселеност в килиите, като взе предвид и
възрастта на ищеца, както и с оглед разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС,
съдът намери, че в случая действително е налице доказано причиняване на
неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на
администрацията на затвора по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС. В случая, налице
е поставяне в неблагоприятни условия на ищеца К. над нормално присъщите на
лишаването от свобода, като в тази връзка и според съда, както се каза вече, се установява
твърдението за причинени неимуществени вреди в резултат от престоя му в
пенитеницарно заведение при условията на пренаселеност, защото посочените и
по-горе неблагоприятни условия, макар да не е доказано да са в кумулативна
съвкупност с други твърдени такива по исковата молба, сами по себе си, особено
пренаселеността, изразила се в разполагаема площ под 3 кв. метра на човек, са
от естество да причинят описаните от ищеца чувства на огорчение и такова за
малоценност. Пренаселеността в помещенията по престояване на ищеца е само по
себе си такова обстоятелство, което и обективно води до извод за унизително към
човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху човешкото достойнство.
В тази връзка и описания от ищеца психологически дискомфорт според съда е
реална последица от посочените неблагоприятни условия. В тази насока съдът взема предвид и факта, че съгласно
пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото Нешков и др. срещу България, не е
необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в арест, като съгласно чл.284, ал.5
от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на
противното. Установено е, каза се, с оглед посоченото подробно по-горе при
анализа на отделните оплаквания, нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същото, съдът намира, че то действително води до неприятните
психически изживявания, посочени от ищеца. В тази насока от страна на ответника
не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се
касае до интензитета на търпените
неимуществени вреди, то съдът по отношение на установените общо 720 дни, в
които ищецът е пребивавал в пренаселени помещения в рамките на времето от 01.01.2018
г. до 15.12.2020 г., го определя като значителен, като взема предвид, от една
страна, броя на дните, за които доказано са били налице вреди, който е висок на
фона на целия престой на задържане на ищеца. Интензитетът на търпените
имуществени вреди при задържането на ищеца в Затвора Пловдив в рамките на
периода се определя като значителен и предвид факта, че за част от дните, в
които е установена пренаселеност /240 дни в рамките на общо установените 720
дни/ е установено и особено съществено нарушение на изискванията относно
минималната разполагаема площ /под 3 кв.м. на човек/. При това положение и съдът намира, че
справедливо и отговарящо на действителния интензитет на търпените от страна на
ищеца К. неимуществени вреди като резултат от незаконосъобразни бездействия,
осъществили нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от специализираната администрация в местата
за лишаване от свобода, ще бъде обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 5 000 лева. Затова и съдът счете, че следва да уважи формулираната като такава
за сумата от 100 000 лева искова претенция за обезщетение само до
посочения размер, като я отхвърли до пълния предявен общ размер от 100 000 лева,
като недоказана. В тази насока и съдът се съобразява и с разрешението на ЕСПЧ
касателно размерите на присъжданото обезщетение, посочен в приложение към
Решение Иванов и др. срещу България.
Предвид претендирането на законна лихва от
ищеца, такава следва да се присъди върху размера на присъжданото обезщетение,
както е поискано, считано от датата на депозиране на исковата молба 16.12.2020
г. до окончателното изплащане на сумата.
При този изход от
производството и съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, което се претендира от страна на ищеца. Последният не е
направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение.
С оглед нормата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС и предвид
направените по делото разноски за възнаграждение на вещо лице от 250 лева от
бюджета на съда, ще следва ответникът да бъде осъден да ги заплати по сметката
на съда.
Що се касае до искането на ответника за
присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото не може да бъде уважено,
доколкото, независимо от това, че е налице частично отхвърляне на исковата
претенция, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната
основателност на исковата претенция,
искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца К.П.К. с ЕГН**********,***, сумата
от 5 000 лв. / пет хиляди лева/, представляваща обезщетение
за
причинени неимуществени вреди в рамките на
периода от 01.01.2018 г. до 15.12.2020 г., в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в бездействие на затворническата администрация във връзка с липсата на достатъчно жилищна площ в условията
на Затвора Пловдив за общо 720 дни в рамките на посочения период, ведно със
законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 16.12.2020 г. до
окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за обезщетение на неимуществени вреди, причинени на
ищеца при престоя му в помещения за лишаване от свобода, в резултат от
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС по отношение на част от исковия период, а именно за времето от 26.11.2016 г. до 01.01.2018
г., както и за това вреди да са му
причинени в Ареста Пловдив, както и за разликата до пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 100 000 лева, а също и за останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, като
неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да
заплати на ищеца К.П.К. с ЕГН**********,***, сумата от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да заплати по сметка на Административен съд Пловдив – сумата от 250 лв. /двеста и петдесет
лева/, направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: