РЕШЕНИЕ

 

                                                                   №

 

                                                      гр.София, …..…………….. г.

 

                                                         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и осми май през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                                                            ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

                                                                                                                 Ива Нешева  

при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора ................ като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 4 527 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 549558 от 29.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 40 766/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 162 състав е признато за установено по предявени от М.Т.П., ЕГН ********** срещу „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********* отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК, че М.Т.П. не дължи на „П.К.Б.“ ЕООД сумата 3 435,73 лева – главница, ведно със законната лихва върху сумата от 30.07.2009 г. до окончателното й изплащане, сумата  100,00 лева – разноски по арбитражното производство, сумата 50,00 лева – държавна такса в производството по издаване на изпълнителен лист, както и сумата 364,14 лева – юрисконсултско възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист от 20.11.2015 г. по т.д.№ 7 262/2015 г. по описа на СГС, VІ-15 състав въз основа на арбитражно решение № 1082/30.07.2009 г., постановено от арбитър Б.Г..

              Със същия акт ищцата „П.К.Б.“ ЕООД е осъден да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищцата М.Т.П. сумата 787,43 лева разноски по производството.

              Срещу постановеното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от ответника „П.К.Б.“ ЕООД. Във въззивната жалба се поддържа, че решението е недопустимо поради липсата на една от положителните процесуални предпоставки за правото на иск, а именно: на правен интерес; че съдебната практика безпротиворечиво приема, че основание за наличие на правен интерес е висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист, а в случая изпълнителното производство е приключило с постановление от 31.05.2018  г. Сочи се и че правен интерес е налице, когато правният спор засяга пряко или косвено имуществената сфера на ищеца и че легитимиран да предяви установителен иск е този, чието право се засяга от правото, претендирано от друго лице, като в дадения казус не сме в нито една от посочените хипотези; че ищцата няма правен интерес да установява давност, защото кредиторът не търси съдебна защита, а именно последната е тази, която давността погасява, а не самото право, че като констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото без да се произнася по основателността на претенцията. Освен за недопустимо, счита атакуваното решение и за неправилно, като са релевирани доводи, че възражението за изтекла давност е правната възможност за защита от претенция, по която ищецът е бездействал в определен от законодателя срок, давността не погасява задължението, то остава да съществува в правния мир, погасява се правото на съдебна защита – съдът ще откаже защита на кредитора, като по този начин ще го накаже за бездействието му през давностния срок. Възражението за изтекла давност не носи като последица признаване, че правото на кредитора не съществува.                          

              Моли да се обезсили обжалваното решение, евентуално – да се отмени изцяло същото и да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените от ищцата искове като неоснователни. Претендира присъждането на разноски по делото. Навежда възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

              Ответникът по жалбата – М.Т.П., гр.София в подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор оспорва същата. Релевира съображения за неоснова-телност на наведените в нея твърдения, както и аргументи да допустимост на съдебното решение, както и за неговата правилност и законосъобразност.

              Моли подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди постановеното от СРС решение. Заявява искане за присъждане на разноски за въззивното производство. 

              С определение № 23061 от 25.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 40 766/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 162 състав, е оставена без уважение подадени от ищцата М.Т.П. молба от 18.12.2018 г. за изменение на постановеното по това дело решение от 29.11.2018 г. в частта за разноските.

              Срещу този съдебен акт е депозирана частна жалба от ищцата М.Т.П., в което се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Инвокирани са доводи, че не са налице са налице предпоставките за намаляване на разноските на ищцата за адвокатско възнаграждение и че размерът на последното е въпрос на договорна свобода.

              Заявено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се уважи депозираната молби по чл.248 ГПК, като на ищцата се присъди пълният претендиран размер на адвокатското възнаграждение на стойност 1 600,00 лева.

              В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна по нея „П.К.Б.“ ЕООД, с която последната е оспорена с аргументи за неоснователност на същата и за правилност на атакуваното определение.

              Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установе-но следното:

              Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

              Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въп-роси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС.

              Настоящата инстанция намира за неоснователни наведените във въззивната жалба доводи за недопустимост на съдебното решение.

               Безспорно е, че предвид общата разпоредба на чл.124, ал.1, края на ГПК абсолютна  процесуална предпоставка за предявяването и разглеждането на установителните искове, за наличието на която съдът следи служебно, е наличието на правен интерес от търсената с тях защита, който се обуславя от конкретните фактически твърдения, релевирани от ищеца в исковата молба, касаещи претендираното с нейния петитум субективно материално право. В депозираната искова молба ищцата е навела конкретни факти, на които основава заявеното от нея право и такива, свързани с нуждата от закрила на правната й сфера, с което същата е обосновала процесуалната си легитимация в процеса. Не е налице липса на интерес от искова защита, съответно недопустимост на предявената претенция за установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, ако образуваното за принудителното изпъл-нение на това право изпълнително производство е прекратено. Съгласно константната практика на ВКС – определение № 513/24.11.2016 г. по ч.т.д.№ 1 660/2016 г. на ВКС, І ТО, определение № 410/20.09.2018 г. по ч.гр.д.№ 3 172/2018 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 60282 от 19.01.2022 г. по гр.д.№ 903/2021 г. на ВКС, ІІ ГО, решение № 50041/10.05.2023 г. по т.д.№ 20/2022 г. на ВКС, І ТО и др., предявяването на установителен иск по чл.439 ГПК, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е издаден изпълнителен лист, какъвто е и настоящият казус, е допустимо, независимо дали за събиране на това вземане има висящо изпълнително производство. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора /бивш взискател/ изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи. Достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване на възможността за иницииране на ново изпълнително производство.

              Преценката на правния интерес от предявяването на иск по чл.439 ГПК следва де се извърши не само с оглед факта на прекратяване на изпълнителното производство, но и с конкретните правни последици на това прекратяване. Прекратяването на изпълнителното производство по искане на взискателя на основание чл.433, ал.1, т.2 ГПК не е свързано с отказ от права и няма за правна последица погасяване на правото да се иска въз основа на изпълнителния лист отново да бъде образувано изпълнително производство. 

              Преценявайки основателността на жалбата с оглед наведените в нея оплаквания, настоящият съдебен състав приема следното:

              Съдът е сезиран при условията на обективно съединяване с отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК за признаване, че паричните вземания на „П.К.Б.“ ЕООД срещу М.Т.П. в размер на:            3 435,73 лева – главница, ведно със законната лихва върху сумата от 30.07.2009 г. до окончателното й изплащане, сумата  100,00 лева – разноски по арбитражното производство, 50,00 лева – държавна такса в производството по издаване на изпълнителен лист и 364,14 лева – юрисконсултско възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист от 20.11.2015 г. по т.д.№ 7 262/2015 г. по описа на СГС, VІ-15 състав въз основа на арбитражно решение № 1082/30.07.2009 г., постановено по вътрешно арбитражно дело № 1082/2009 г. по описа на  арбитър Б.Г., не подлежат на принудително изпълнение поради изтичането на петгодишната погасителна давност от влизане в сила на арбитражното решение.  

              След като прецени обстоятелствата по делото и събрания в производство пред СРС доказателствен материал – поотделно и в неговата съвкупност, настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована основател-ността на предявените от ищцата М.Т.П. искове по чл.439, ал.1 ГПК в признатите размери, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с наведените в жалбата доводи съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:  

             Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че като законно средство за защита на длъжника с отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК се дава право на последния да установи, че изпълняемото право е отпаднало поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест. Съгласно константната съдебна практика разпоредбата на чл.439 ГПК е аналогична на тази на чл.255 ГПК /отм./, като този иск изключва възможността при оспорване на изпълняемото право длъжникът да противопоставя възражения, основаващи се на факти, преклудирани със силата на пресъдено нещо. За уважаването на този иск е необходимо ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или погасяват спорното материално право, каквито примерно са: плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр.

              Предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника, че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липсата /погасяването/ на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение поради настъпил нов факт.

              Давността е период от време, в който кредиторът бездейства. Съгласно нормата на чл.116 ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника – б.“а“; с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство /ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната/ – б.“б“ и с предприемане на действия за принудително изпълнение – б.“в“. Ако в рамките на законоустановения период се осъществи някое от тези основания – давността се прекъсва.

              От приетите доказателства, касаещи изп.дело № 20168380400669 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 на КЧСИ, е видно, че същото е образувано на 04.02.2016 г. по молба на „П.К.Б.“ ЕООД – като взискател срещу М.Т.П., ЕГН ********** – като длъжник въз основа на изпълнителен лист от 20.11.2015 г., издаден по т.д.№ 7 262/2015 г. на СГС, ТО, VІ-15 състав на основание чл.404, т.1 ГПК във връзка с чл.51, ал.1 ЗМТА и подлежащо на изпълнение решение № 1082/30.07.2009 г. по вътрешно арбитражно дело № 1082/2009 г. по описа на арбитър Б.Г. за посочените по-горе суми.

              Съгласно представеното удостоверение на арбитър Б.Г. решение № 1082/30.07.2009 г., постановеното по арбитражно дело № 1082/2009 г. по описа на същата е връчено на страните, съотв.: на 30.07.2009 г. на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД и на 20.01.2010 г. на ответника М.Т.П. чрез куриерска фирма „Еконт Експрес“ ООД /товарителница № 1000001230588/2010 г./ на 20.01.2010 г. и е влязло в сила на 20.01.2010 г.

              По силата на общата разпоредба на чл.110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, какъвто е й даденият казус. Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги пет години съобразно предвиденото в чл.117, ал.2 ЗЗД. Съгласно нормативната уредба установена в чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, което в конкретния случай е моментът на влизане в сила на решението по арбитражно дело № 1 082/2009 г. на Арбитражен съд на 20.01.2010 г. и е изтекъл на  20.01.2015 г. Въззивното дружество не е ангажирало доказателства в този 5-годишен период в качеството му на кредитор да е предприемало изпълнителни действия срещу длъжника М.Т.П., които да се прекъснали теченето на погасителната давност съобразно новелата на чл.116, б.“в“ ЗЗД, както и за осъществяване на някоя от останалите предвидени в уредбата на чл.116 и чл.115 от ЗЗД хипотези, обуславящи прекъсването или спирането на теченето на давността.

              Извършените в хода на изп.дело № 20168380400669 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 на КЧСИ изпълнителни действия са ирелевантни относно приложението на института по чл.116 ЗЗД, тъй като веднъж изтекла погасителната давност не може да бъде  прекъсвана или спирана /в т.см. решение № 63/19.02.2013 г. по гр.д.№ 1569/2011 г. на ВКС, ІV ГО и др./.

              Поради наличието на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.439, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК предявените от ищцата М.П. искове на това основание се явяват изцяло основателни и подлежат на уважаване.

              Неотносими към правилността на обжалваното решение са наведените в жалбата доводи относно естествените задължения. Както бе посочено по-горе в мотивите на съдебния акт предмет на разглеждания иск е установяването, че изпълняемото право /правото на принудително изпълнение/ не съществува.

              Поради съвпадане на крайните изводи на настоящия състав с тези на СРС относно изхода от разглеждането на спора, атакуваното първоинстанционно решение като правилно следва да бъде потвърдено. 

 

              По частната жалба на ищцата М.Т.П.:

 

              Съдът като съобрази обстоятелствата по делото, становищата на страните и изискванията на закона намира депозираната от М.Т.П. частна жалба срещу определение № 203061 от 25.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 40 766/2018 г. по описа на СРС, ГО, 162 състав по реда на чл.248, ал.1 ГПК за неоснователна.  

С разпоредбата на чл.248, ал.1 ГПК законодателят е установил, че в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, по искане на страните съдът може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските.

              По силата на разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право да иска заплащане на направените от него разноски по производството, вкл. и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска, а съгласно нормата на чл.78, ал.5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът по искане на насрещната страна може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част.

Настоящата инстанция намира, че присъдените разноски на ищцата за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство в размер на 600,00 лева са правилно определени на основание чл.78, ал.5 ГПК от решаващия състав на СРС. Посочената стойност е съобразена с действителната фактическа и правна сложност на делото, която в дадената хипотеза не е висока, вида на производството, материалния интерес, правилата относно подлежащите на доказване факти, извършените от пълномощника на тази страна процесуални действия и положените от него усилия в това производство – подготовка и подаване на искова молба с приложени писмени доказателства, находящи се в страната, които са обичайни за защита на участник с такова качество за обсъждания вид дела, депозиране на становище и представителство в едно открито съдебно заседание без събиране на гласни доказателства и изслушване на съдебни експертизи, с оглед на което нейният размер не подлежи на изменение по реда на чл.248, ал.1 ГПК.

Предвид постановените от Съда на ЕС решения от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016 и от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022, имащи задължителна сила за съдилищата в страната /чл.633 ГПК/ с приоритет над вътрешното право от момента на обнародването им, приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/09.07.2004 г. не се прилага и съдът не е обвързан от нея при определяне на размера на адвокатското възнаг-раждение в хипотезата на чл.78, ал.5 ГПК.

               Съобразно изложеното подадената частна жалба срещу определение № 203061 от 25.01.2019 г. се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.

              С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат разноски за въззивното производство.

              Такива следва да се присъдят на въззиваемата страна М.Т.П. на основание чл.78, ал.3 ГПК в размер на 300,00 лева – адвокатско възнаграждение.

              Сумата е определена при условията на чл.78, ал.5 ГПК с оглед основателността на своевременно наведеното от въззивника възражение за прекомерност. От пълномощника на въззиваемата страна е осъществена защита по настоящото дело чрез подаден отговор на въззивната жалба без доказателствени искания и представителство в едно открито съдебно заседание, в което не са събирани доказателства. Съдът съобрази и действителната фактическа и правна сложност на делото, която в случая не е значителна, вида на същото, както и наличието на константна и непротиворечива практика на ВКС по въпросите – предмет на спора. 

              Воден от горното, Съдът

 

                                                      Р    Е    Ш    И:

 

              ПОТВЪРЖДАВА решение № 549558 от 29.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 40 766/

 

 

2018 г. по описа на СРС, І ГО, 162 състав.  

 

              ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да ЗАПЛАТИ на М.Т.П., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 300,00 лева /триста лева/ – разноски за въззивното производство.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх.№ 5026248/15.02.2019 г., подадена от М.Т.П. срещу определение № 23061 от 25.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 40 766/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 162 състав по реда на чл.248, ал.1 ГПК, като неоснователна.

 

              Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.

 

 

 

 

 

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.