Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Русе, 18 юни 2020 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският административен съд, в публичното заседание на 16 юни 2020 год. в
състав:
Съдия: Диан Василев
при секретаря …… Диана Михайлова ………и в присъствието на прокурора ……… Георги
Манолов….….. като
разгледа докладваното от ………
съдията ……… административно дело №147…… по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид:
Производството по настоящото дело е по реда на чл. 203 и сл. по глава XI от
Административно-процесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 1 от Закон за
отговорността на държавата и общините за вреди(ЗОДОВ).
Образувано е след депозирана в съда искова молба от П.Д.Р. ***, действащ
чрез адв. В. В.. Молбата е насочена срещу ОД на МВР гр. Русе, от които се
претендира обезщетение в размер на 300 лева заради понесени от ищеца
имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска
до окончателното й изплащане. Тези вреди са в следствие заплатения от ищеца
адвокатски хонорар по а.н.д №1890/2019г. по описа на Русенски районен съд, в което
производство е отменено издаденото срещу него наказателно постановление
№19-1085-002002 от 01.08.2019г. от началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на
МВР Русе.
В исковата молба се излагат подробни
доводи за наличието на всички кумулативни предпоставки за ангажиране на
отговорността на ответника. По отношение на имуществените вреди се сочи, че в
конкретния случай наказателното постановление е отменено като незаконосъобразно
с влязло в сила съдебно решение.
Претендира се и присъждане на
направените по настоящото дело разноски, включително и
законната лихва от момента на предявяване на исковата молба. Всички тези
искания се поддържат и в допълнителна молба, вх. №1575/26.05.2020г. на АС Русе.
В нея се излагат и доводи, оборващи отговора на ИМ, направен от ответника, включително
и досежно недопустимост на иска.
Ответникът-ОД на МВР Русе, действащ чрез процесуален представител Г. Д., в писмено становище по исковата молба и в съдебно заседание твърди
на първо място недопустимост на иска, поради направената законодателна промяна в
нормата на чл.63 от ЗАНН с новата ал.3, 4 и 5(обн. ДВ, бр. 94 от 2019г.),
според първата от които „В съдебните производства по ал. 1 страните имат право
на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс.“
Алтернативно желае да бъде отхвърлен иска като неоснователен и недоказан. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Прокуратурата на Република
България счита, че искът е основателен, като предлага да се присъди в полза на П.
Р. претендираната сума, ведно с доказаните разноски по административното дело.
Излага мотивирано становище както по отношение допустимост на ИМ, така и по
отношение основание и размер на иска.
В настоящия казус, след пълен анализ на събраните по делото писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Искът е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Няма спор между страните, а се
установява и от приобщеното към доказателствата по настоящото дело а.н.д №1890/2019г.
на РРС, че с Решение №120/30.01.2020г., влязло в сила на 28.02.2020г. при липса
на обжалване пред касационна инстанция, е отменено като незаконосъобразно, наказателно
постановление №19-1085-002002 от 01.08.2019г., издадено от началник Сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР Русе срещу приетия за нарушител на ЗДвП П.Р..
Процесуалната защита на П.Д.Р. пред
РРС е осъществена от адв. В. В. и адв. К. Х., за което в кориците на а.н.д №1890/2019г. (л.31) на районния съд се откриват Пълномощно и Договор за правна защита
от 11.09.2019г. Договорът за правна защита е с посочен предмет-защита и
представителство по а.н.д, образувано по оспорване на НП №19-1085-002002 от
01.08.2019г. В договора за тази услуга е уговорено и възнаграждение от 300,00
лева, за което е записано, че е платено изцяло, в брой в деня на подписването му.
В рамките на настоящото производство, като
доказателство по делото е приобщено а.н.д
№1890/2019г. на РРС за установяване на основанието и размера на
направените разноски за адвокатска защита за оспорването на наказателното
постановление.
При така приетото за установено
от фактическа страна настоящият съдебен състав прави следните изводи:
Съобразно чл. 7 от ЗОДОВ, искът
за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по
настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал.1 и чл.
2, ал.1 от ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са
причинени вредите. Ищецът е с адрес в гр. Русе, твърдяното увреждане е настъпило
също в гр. Русе, правното основание на иска е чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ, с оглед на
което исковата молба е предявена пред компетентния съд при спазване на
правилата за родова и местна подсъдност. Претенцията е родово подсъдна на
административните съдилища, съгласно т. 1 от диспозитива на ТП №2/19.05.2015 г.
по ТД №2/2014 г. на ОС на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС.
Исковата молба е подадена от
лице с надлежна активна процесуална легитимация, насочена е против ответник с
надлежна пасивна процесуална легитимация и отговаря на формалните изисквания за
реквизити, което я прави процесуално допустима за разглеждане в настоящото
производство.
При проверка на допустимостта
на иска съдът намира, че са налице положителните процесуални предпоставки, обуславящи
правото на ищеца да иска от съда да се произнесе по предявената претенция, с която
е сезиран.
Допустимостта на иска се
извежда от наведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, че е
неблагоприятно засегнат от действието на отмененото по съдебен ред като
незаконосъобразно наказателно постановление, издадено от началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Русе.
Тук следва да се отговори по
отношение допустимостта на ИМ и на възражението на ответника по спора досежно
твърдението, че с оглед законодателната промяна в нормата на чл.63 от ЗАНН с
новата ал.3, за жалбоподателя в проведеното въззивно производство по оспорване
на НП №19-1085-002002 от 01.08.2019г. вече е бил налице друг ред за търсене на
направените разноски, разписан в самия ЗАНН. А това правело настоящото
производство недопустимо, тъй като чл.1, ал.1 от ЗОДОВ намира приложение само
ако няма друг ред за търсене на обезщетение.
Действително, в ДВ, бр. 94 от
29.11.2019 г. е обнародван Закон за изменение и допълнение на Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди. С §9 от ПЗР от този ЗИД на
ЗОДОВ са добавени ал. 3, 4 и 5 на ЗАНН. Тези разпоредби уреждат възможност за присъждане
на разноски в производството по ЗАНН както пред районните съдилища, така и пред
административните-като касационна инстанция. След влизане в сила на това
изменение, искове като настоящия ще бъдат недопустими, защото законодателят
вече е предвидил друг ред за овъзмездяване на извършените разноски за адвокатско
възнаграждение и др. съдебни. В случая обаче, следва да съобразим чл.5, ал.5 от
КРБ, съгласно който „Всички нормативни актове се публикуват. Те влизат в
сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е
определен друг срок“. При липсата
на определен друг срок за влизане в сила на горецитираното изменение на чл.63
от ЗАНН, това изменение е влязло в сила на 03.12.2019г. Последното заседание по
делото пред РРС е на 02.12.2019г. Тази дата предхожда датата на влизане в сила
на чл.63, ал.3-5 от ЗАНН. А след обявяване на делото за изяснено и приключване
на устните състезания, разноски не може да се претендират, дори и да е налице
законова възможност. Това е наложило предявяване на иск по реда на ЗОДОВ.
Ето защо, искът е допустим и на
това основание, противно на твърдяното от ответника.
На следващо място:
Съгласно чл. 203, ал.1 от АПК,
исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и
длъжностни лица, се разглеждат по реда на глава ХІ от АПК. За неуредените въпроси
за имуществената отговорност чл. 203, ал.2 от АПК препраща към разпоредбите на
ЗОДОВ, който се явява специален закон в производството за обезщетение.
Препращането е само към материално-правните норми, касаещи имуществената
отговорност. Разпоредбата на чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ сочи, че държавата и общините
отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни
актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по
повод изпълнение на административна дейност. ЗОДОВ доразвива принципа, че всеки
дължи обезщетение за вредите, които е причинил виновно другиму, като създава
облекчен ред за ангажиране на отговорността на държавата за вредите, причинени на
нейните граждани от органите на администрацията при изпълнение на правно
регламентирана административна дейност.
Във фактическия състав на
отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1,
ал.1 от ЗОДОВ, се включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие
или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод
изпълнение на административна дейност, отменен по съответния ред; вреда от
такъв административен акт; причинна връзка между постановения незаконосъобразен
акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат.
Доказателствената тежест за установяване на
кумулативното наличие на всичките три предпоставки се носи от ищеца, търсещ
присъждане на обезщетение за причинени му вреди.
Дейността по административно
наказване по естеството си е правораздавателна дейност на администрацията,
насочена е към разрешаване на правен спор, възникнал по повод на конкретно
сезиране, при спазване на състезателно производство в условията на независимост
и самостоятелност на решаването. Тази дейност е свързана със защитата на реда в
областта на държавното управление по аргумент от чл. 6 от ЗАНН и представлява
санкционираща управленска дейност. Но наред с другите правни форми на изпълнителна
дейност - правотворческа, правоприлагаща и договорно правна, класифицирани според
предметно им съдържание и цел, тя представлява форма на административна
(изпълнителна) дейност, извършва се по административен ред чрез властнически
метод, въз основа на законово предоставена административнонаказателна
компетентност. Наказателното постановление, като резултат от упражнената
дейност по административно наказване, също представлява по естеството си
правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не носи белезите на
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Въпреки това
основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на
извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване,
не дава основание разпоредбата на чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ да се тълкува
ограничително, като приложното поле се ограничи до административните актове,
издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед
на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на
закона.
За квалифициране на иска като такъв по чл. 1,
ал.1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, който
безспорно не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, а
властнически акт с наказателноправни последици. Определяща е дейността на
органа - негов издател. Наказателното постановление се издава от
административен орган, в изпълнение на нормативно възложени задължения, при
упражняване на административно наказателна компетентност, законово предоставена
на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето
съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Ето защо не е от
значение факта, че наказателното постановление не представлява индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК и не е отменен по реда на АПК.
Административният характер на
дейността по издаване на НП, при или по повод на която са причинени вреди на
гражданите или юридическите лица, определя правното основание на иска за вреди
от незаконосъобразните наказателни постановления като такова по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ. В този смисъл е и приетото в т.1 от Тълкувателно постановление от
19.05.2015 г., постановено по т.д. № 2/2014 г. на ВКС и ВАС.
В случая е налице първата материалноправна предпоставка - незаконосъобразен
акт на държавен орган, при или по повод изпълнение на административна дейност,
отменен по съответния ред.
Налице са и втората и третата предпоставки - вреда
от този акт и пряка причинна връзка между вредите и настъпилия вредоносен
резултат. Ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в направени разноски за
адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на наказателното
постановление. Макар и да липсва нормативно установено задължение за
процесуално представителство по реда на ЗАНН, адвокатската защита при атакуване
законосъобразността на НП се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване на
успешния изход на спора, поради което и вредите се явяват пряка и
непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт.
По силата на чл. 4 от ЗОДОВ
държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждащото действие.
Несъмнено е, че ищецът не би заплатил адвокатско възнаграждение и заплатените
на това основание суми не биха представлявали вреда за него, ако не беше
издадено наказателното постановление, отменено впоследствие като
незаконосъобразно. Обстоятелството, че адвокатската защита по делата за
обжалване на наказателни постановления не е задължителна, не влече по
необходимост и извода, че страната няма право да ангажира свой процесуален
представител, нито че ангажирането на такъв не се намира в причинна връзка с
издаденото НП. Неразделната взаимовръзка между наказателното постановление и
потърсената от наказаното лице адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй
като те се намират в отношение на обуславяща причина и следствие - гражданинът
не би потърсил адвокатска помощ, ако срещу него не е издаден акт, увреждащ
неговите законни права и интереси.
След като ищецът има право на адвокатска
защита при оспорването на издадено срещу него наказателно постановление и
същевременно дължи възнаграждение за нея, което съгласно Закона за адвокатурата
следва да уговори в договор, както и след като е платил дължимото, той е
изразходвал средствата именно за да се защити по надлежния ред против
незаконосъобразното наказателно постановление. Ако не е съществувало НП, което
той счита за незаконосъобразно, то нямаше да съществува и съдебното му
оспорване, в което производство лицето може да упражни както намери за
необходимо и ефективно правото си на защита, включително като наеме адвокат, на
когото дължи възнаграждение. Разходът за адвокатско възнаграждение е направен
именно в резултат на издаденото наказателно постановление и е обусловен от
него. В същия смисъл е и съдебната практика при отговорността на държавата по
чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за причинени имуществени вреди, съставляващи платено
възнаграждение за адвокат - защитник, на лице, което е обвинено в извършване на
престъпление, а впоследствие е оправдано или образуваното наказателно
производство е прекратено. Правото на защита, включващо и правото на адвокатска
такава, е основно конституционно право, което не може да бъде ограничавано по
никакъв начин, в т.ч. и поради липсата на възможност за възстановяване на
платения адвокатски хонорар. Липсата на процесуална възможност за упражняване
претенция за разноски в административно наказателния процес от лицето,
подложено на неоправдана наказателна репресия в контекста на Тълкувателно
решение № 2/2009 г. на ВАС обуславя извод, че направените от него разходи в
хода на производството, приключило с отмяна на наказателното постановление,
представляват имуществена вреда, за която държавата дължи обезщетение по чл. 4
от ЗОДОВ.
При липсата на друг процесуален
способ за обезщетяването към него момент-02.12.2020г.-датата на последното по а.н.д
№1890/2019г. съдебно заседание пред РРС, общият ред по ЗОДОВ се явява
единственият възможен такъв за възстановяване на вредите, претърпени от
отменено като незаконосъобразно НП.
В унисон с горните разсъждения
са и мотивите в Тълкувателно решение № 1/15.03.2017г. по т.д. № 2/2016г. на ОСС
от I и II колегия на ВАС, образувано по искане на Главния прокурор на Република
България. Общото събрание на колегиите от ВАС приема, че при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон, съответно
подлежат на обезщетяване по ЗОДОВ.
По изложените съображения настоящият съдебен
състав намира, че искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е
доказан по основание.
По отношение размера на
обезщетението:
Ищецът претендира имуществени вреди в размер
на 300 лева - заплатените от него разноски за адвокатско възнаграждение за
правна защита и съдействие по а.н.д №1890/2019г. на Районен съд - Русе.
От приобщените с това въззивно
дело доказателства е видно, че П.Д.Р. е
заплатил по договор за правна защита и съдействие за процесуално представителство
по РРС адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Налице е отменено наказателното
постановление с влязло в сила решение на РРС. При наличието на тези факти, АС
Русе приема, че исковата претенция за заплащане на обезщетение за вреди в
размер на 300 лева, представляващи заплатения адвокатски хонорар е доказан до искания
размер, така както е предявен.
Действително е налице плащане в
брой на възнаграждение за адвокат, осъществил процесуално представителство,
отразено изрично в приложения договор за правна защита и съдействие на ищеца по
образуваното пред РРС а.н.д №1890/2019г., което е достатъчно доказателство за
това, че разходът е сторен, съгласно т.1 от ТР № 6/ 06.11.2013 г., по т.д. №
6/2012 г. на ОС на ГК и ТП на ВКС.
С оглед гореизложените мотиви Русенски
административен съд приема, че са доказани всички предпоставки за ангажиране на
отговорността на ответника на основание чл. 1 от ЗОДОВ за обезщетяване на
претърпените от ищеца имуществени вреди, в пълен размер на претенцията /300
лева/, представляващ платените от него разноски за адвокат по делото, в което е
отменено като незаконосъобразно наказателно постановление №19-1085-002002 от 01.08.2019г., издадено от началник Сектор „Пътна полиция“
при ОД на МВР Русе.
Основателно е и искането за присъждане на законни лихви върху главницата от
датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане. Доводът на
ответната страна, че такива не се следват, тъй като разноските не са лихвоносно
задължение, а освен това лихви не се дължат върху разноски, които се присъждат
в съдебните производство не се споделя от съдебния състав.
Притезанието, заявено с главния иск, не е за присъждане на съдебни
разноски, а за обезщетение по реда на ЗОДОВ. На това основание законните лихви
следва да бъдат присъдени върху сумата, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди, от посочения момент, от който са поискани от
правоимащата страна.
С исковата молба е направено
искане за присъждане на направените по делото разноски за заплатено по
настоящото дело адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева и 10 лева държавна
такса за завеждане на спора. Разноски за юрисконсултско възнаграждение претендира
и ответникът, който и възразява срещу прекомерност на поисканото по настоящото
дело адвокатско възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл.
10, ал.3 от ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда
ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца
внесената държавна такса; съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част
от иска.
След Решение № 5419 на ВАС на
РБ - бр. 45 от 2020 г., в сила от 15.05.2020г., част от разпоредбите в Наредба №
1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения са отменени.
Към датата на завеждане на ИМ/преди отмяна на чл.8, ал.1 от Наредбата/ минималното
адвокатско възнаграждение е било 300 лева по дела като настоящото. Сега следва
да се приложи чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, съгласно която норма За защита по
дела с определен интерес възнагражденията са следните „при интерес до 1000 лв.
– 100 лева“. Материалният интерес по настоящото дело е 300 лева, искат се и
разноски за адвокатско възнаграждение 300 лева. Предвид на липсата на
фактическа и правна сложност на спора, неявяването на адвоката/ите/ на ищеца в
съдебна зала и съобразявайки направеното възражение от процесуалния
представител на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение и
принципа за справедливост, съдът счита, че адвокатското възнаграждение, дължимо
към ищеца, може да бъде намалено на от 300 на 200 лева.
Изхождайки от изложеното в
предходните абзаци и предвид уважения иск, съдът приема, че следва да присъди в
полза на ищеца доказаните по делото разноски за адвокатско възнаграждение, но в
размер, редуциран на 200 лева и 10 лева държавна такса за завеждане на спора.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
Осъжда Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. Русе да заплати
на П. Д. Р. от гр. Русе сумата от 300
(Триста) лева, представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди – изплатено възнаграждение за
осъществена адвокатска защита в съдебно производство пред Русенски районен съд по
обжалване на наказателно постановление №19-1085-002002 от 01.08.2019г.,
издадено от началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Русе, ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска – 28.02.2020год., до окончателното й
изплащане.
Осъжда Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. Русе да заплати
на П.Д.Р. *** сумата общо от 210(Двеста
и десет) лева, представляваща сбор от сумите за държавна такса за завеждане на
делото-10 лева и съдебни разноски - 200 лева по заплатен хонорар за адвокатска
защита и съдействие по настоящото дело.
Решението може да се обжалва с касационна жалба
в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен
съд.
Съдия: