Решение по адм. дело №2468/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца /ЗСПД/, вр. с 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Делото е образувано по жалба от С. С., [ЛНЧ], с гражданство Украйна, с предоставена временна закрила в Република България, чрез пълномощник адв. И. К., със съдебен адрес [населено място], [улица], етаж 1, против Заповед № ЗСПД/Д-РВ/27325/14.10.2025 г. на Началник – отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ Пловдив, упълномощена по силата на заповед № 1604-РД01-0867 от 20.06.2025 г. на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Пловдив, съдържаща отказ за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас.

Оспорващата, чрез пълномощника си адв. И. К., в жалбата и в писмено становище, излага оплаквания за незаконосъобразност на обжалваната заповед, поради противоречие с материалния закон. Твърди, че е лице с предоставена временна закрила, поради което и тя, и семейството й имат право на социално подпомагане – арг. чл. 39 от ЗУБ. В тази връзка намира, че оспорената заповед е издадена в противоречие със ЗУБ, ЗСП, КРБ и Конвенцията за правата на детето. Отправя искане за отмяна на заповедта. Претендира и разноски.

Ответникът – Началник отдел „Социална закрила“ към Дирекция "Социално подпомагане" [населено място], чрез юрисконсулт С., оспорва жалбата, като излага подробни съображения за това. Отправя искане за отхвърляне на жалбата. Моли искането за присъждане на разноски да бъде отхвърлено, алтернативно, ако се установи, че оспорващата е материално затруднено лице, да бъде определено адвокатското възнаграждения в минималния размер.

Съдът, след като взе предвид представените по делото доказателства - по отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, приема за установено следното от фактическа страна:

Началото на производството е поставено със заявление вх. № ЗСПД/Д–РВ/27325/06.10.2025 г., с което С. С., гражданка на Украйна, отправя искане за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по чл. 10а от ЗСПД, относно детето Т. С., която трябва да бъде записана в трети клас.

Със Заповед № ЗСПД/Д–РВ/27325/14.10.2025 г. на С. С. е отказано отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас - детето Т. С., на основание чл. 10 "а", ал. 1 от ЗСПД.

Видно от мотивите на заповедта, отпускането на исканата помощ за детето е отказано поради факта, че членовете на семейството на заявителя са с украинско гражданство. Прието е, че липсва нормативна уредба, предвиждаща получаване на този вид помощ, което обуславя неприложимост на чл. 3, т. 5 ЗСПД.

Видно от представената с жалбата регистрационна карта № *********, издадена от Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, С. С., [ЛНЧ], родена на [дата]., в Украйна и детето й Т. С., родена на [дата], [ЛНЧ], са чужденци, с предоставена временна закрила в Република България, на основание чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ. Няма спор между страните, че детето Т. С. е записано в дневна форма на обучение за учебната 2025/2026 година, като това е видно и от приложеното към молба от 03.11.2025 година удостоверение от СУ „Димитър Матевски“ – Пловдив с изх. № УР-37-104 от 30.10.2025 година /л. 18/.

При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в срока по чл. 149, ал. 1 АПК, от легитимиран субект – адресат на оспорения ИАА и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна, по следните съображения:

Съгласно чл. 168 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. Съдът следва да осъществи проверка издаден ли е същият от компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалноправните и материалноправните предпоставки за издаването му и съобразен ли е с целта на закона.

Оспорената Заповед № ЗСПД/Д-РВ/27325/14.10.2025 г. на Началник – отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ Пловдив, упълномощена по силата на заповед № 1604-РД01-0867 от 20.06.2025 г. на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Пловдив, е издадена от компетентен орган по чл. 10, ал. 4 от ЗСПД. В съответствие с разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от АПК, оспорената заповед е издадена в писмена форма и съдържа всички изискуеми реквизити - наименование на органа, който я издава, посочен е адресатът на акта, изложени са фактически и правни основания за издаването й, разпоредителна част, посочена е и възможността за обжалването му, дата на издаване и подпис на лицето, издало акта.

Настоящият съдебен състав намира, че оспорената Заповед № ЗСПД/Д-РВ/27325/14.10.2025 г. на Упълномощено от Директора на ДСП Пловдив лице Д. Й. е издадена от компетентен орган, доколкото по делото е представена Заповед № 1604-РД01-0867/20.06.2025, с която на Д. Й. – Началник-отдел „СЗ“ към ДСП е възложено да издава заповеди за отпускане на еднократни помощи на ученици по чл. 10а от ЗСПД.

В административното производство по издаване на процесната заповед не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Оспорената заповед е издадена при неправилно приложение на материалния закон.

В случая, няма спор между страните по делото, че на оспорващата е предоставена временна закрила, на основание чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ.

Разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД предвижда, че на семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и четвърти клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Съгласно ал. 2, помощта по ал. 1 се отпуска независимо от дохода на семейството.

С нормата на чл. 3 от ЗСПД изчерпателно са регламентирани субектите, имащи право на семейни помощи за деца. В хипотезата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД са предвидени и семействата на чужди граждани, стига те да пребивават постоянно и да отглеждат децата си в страната и в случай че получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

На първо място, следва да се отбележи, че ЗСПД е специален по отношение на ЗСП, което от обуславя неприложимост по аналогия на разпоредбата на чл. 2, ал. 6 от ЗСП, предвиждаща право на социално подпомагане и на чужденците с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в РБ, чужденците, на които е предоставено убежище, статут на бежанец или хуманитарен статут, и чужденците, ползващи се от временна закрила и лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна.

Приложение в настоящата хипотеза следва да намерят Конвенцията за правата на детето (КПД), приета от ОС на ООН на 20.11.1989 г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г., обн. ДВ, бр. 32/23.04.1994 г., ДВ, бр. 55/12.07.1991 г. и Европейската социална харта, ратифицирана със закон, приета от 38-мо НС на 29.03.2020 г., ДВ бр. 30/11.04.2000 г.

Съгласно чл. 27 § 1 от КПД, държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 на чл. 27 родителят/ родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето. В § 3 е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда да предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

В чл. 2 § 1 от КПД е разписано задължение за държавите - страни по Конвенцията да зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите - страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл. 2 § 2 от КПД.

Съгласно чл. 13 от ЕСХ, всеки, който не разполага с достатъчно средства, има право на социална и медицинска помощ. От друга страна разпоредбата на чл. 16 от ЕСХ въвежда принципа, че семейството, като основна клетка на обществото, има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. За да се осигурят условията, необходими за всестранното развитие на семейството, е въведено задължение държавите да съдействат за икономическата, правната и социална защита на семейния живот с такива средства, сред които социални и семейни помощи.

Помощта по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД е част от системата за социално подпомагане, попада изцяло в обхвата на чл. 16 от ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията на държавите по чл. 27 от КПД.

В тази връзка, налага се извода, че в хипотезата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД попадат и чужди граждани, с предоставена временна закрила, с право да останат на територията на Република България. Възприемане на другото становище би означавало пряко нарушение на забраната за дискриминация, въведена с чл. 2 § 2 от КПД.

В случая, установено по делото е, че оспорващата е лице по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ, поради което и следва да бъде й признато правото на подпомагане за детето по реда на ЗСПД.

Съдът намира още, че цитираната по - горе норма на чл. 3, т. 5 от ЗСПД не е съобразена с разпоредбата на чл. 28, § 1 на Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, съгласно която държавите членки полагат грижи получилите статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила да получават в държавата членка, която им е предоставила статута, необходимото социално подпомагане, равностойно на предвиденото за гражданите на тази държава членка, и Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила.

Следователно налице е противоречие на националните норми с нормите на Директива 2011/95/ЕС и Директива 2004/83/ЕО. България като държава членка на ЕС в тази връзка е обвързана по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат с посочения акт, а именно получаване на необходимото социално подпомагане, което да е равностойно на предвиденото за гражданите на държавата членка.

Нормата на чл. 29, § 1 от Директива 2011/95/ЕС, предвижда, че по отношение на социалното подпомагане условията и редът за предоставяне на основни обезщетения на лицата, на които е предоставена международна закрила, се определят съобразно националното право, но съгласно § 2 на разпоредбата възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице. Предоставянето на семейните помощи за деца следва да се разглежда именно като средство за осигуряване на гарантиран минимален доход, както е посочено и в т. 45 от Преамбюла на Директива 2011/95/ЕС.

Предоставената международна закрила на жалбоподателката и детето й, по силата на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ, по своята същност представлява международна закрила, поради което задължава всички власти, органи и институции да признават правата и задълженията им, както на български граждани. Изпълнението на чл. 28, § 1 от Директива 2004/83/ЕО задължава държавите членки чрез съответните органи да полагат грижи за тези лица /с предоставена международна закрила/ да гарантират получаване в държавата членка, предоставила статута, необходимото социално подпомагане, равностойно на предвиденото за гражданите на тази държава членка. Формираният в оспорения административен акт отказ от предоставяне на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, мотивиран с липса на включването на лицата с предоставена закрила по ЗУБ от законодателя като правни субекти за предоставяне на искана помощ по ЗСПД, е незаконосъобразен.

Предвид гореизложеното, настоящият състав намира, че националната правна уредба, предвиждаща изключване от възможността за предоставяне на семейните помощи за деца на чужденци, пребиваващи и отглеждащи децата си на територията на Република България с предоставена временна закрила по реда на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ, съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, противоречи на Общностното право и не следва да бъде приложена.

Постановеният отказ за отпускане на желаната помощ по чл. 10а от ЗСПД е в нарушение на нормите на Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г. Заповедта следва да се отмени като незаконосъобразна и преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне при съобразяване с дадените по- горе указания по прилагане на закона.

С договора за правна защита и съдействие страните са признали, че жалбоподателката има качеството на лице по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА /материално затруднено/, при което оказваната адвокатска помощ е безплатна за нея. В случаите, когато делото приключва в полза на представлявания, законодателят е предвидил полагащото се на адвоката за предоставената услуга възнаграждение да бъде възложено в тежест за плащане на осъдената противна страна, съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК и в полза директно на пълномощника /чл. 38, ал. 2 от ЗА/. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между жалбоподателката и адв. К., процесуалният представител е направил искане да се присъди адвокатско възнаграждение, по реда на чл. 38 от ЗА.

Съгласно задължителното тълкуване, дадено с решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа (загл. изм. ДВ, бр. 14/2025 г.) следва да се смята за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, § 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС). Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатското възнаграждение, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г.

Размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/09.07.2004 г. могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са задължителни за съда. Тези размери, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: предмета на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Вземайки предвид вида и характера на делото, защитаваният интерес, заниженият обем на извършената процесуална дейност поради неявяване в открито съдебно заседание, фактическата и правна сложност на спора, съдът определя размера на адвокатския хонорар за осъществената процесуална защита от адв. И. К., в размер на 400 лв. /четиристотин/ лева за процесуално представителство пред настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде заплатено от бюджета на юридическото лице, в чиято структура е органа, издал отменения акт, в случая - Агенцията за социално подпомагане [населено място]. По направените възражения от ответната страна относно размера на адвокатския хонорар, следва да се посочи, че постигането на легитимната цел, да бъде възмезден адвокатския труд, не може да се противопостави на ниската правна и фактическа сложност на делото, тъй като ответникът е напълно наясно с трайната и непротиворечива съдебна практика по този вид дела. На оспорващата се дължи и внесената ДТ в размер на 10 лева.

По изложените съображения, налага се извод за незаконосъобразност на оспорената заповед, поради което и следва да се отмени. Преписката следва да се върне за ново разглеждане и произнасяне по заявление с входящ № вх. № ЗСПД/Д-РВ/27325/06.10.2025 година, при спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, изложени в мотивите на настоящия съдебен акт, в 14 – дневен срок от съобщаване на съдебното решение.

Воден от горното, на основание чл.173, ал.2 и чл.174 от АПК съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-РВ/27325/14.10.2025 г. на Началник – отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ Пловдив, упълномощена по силата на заповед № 1604-РД01-0867 от 20.06.2025 г. на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Пловдив.

ВРЪЩА преписката на Началник – отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив за ново произнасяне по заявление вх. № ЗСПД/Д–РВ/27325/06.10.2025 година, подадено от С. С., [ЛНЧ], с настоящ адрес – [населено място], [улица], при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение, в 14 – дневен срок от съобщаване на настоящото решение.

ОСЪЖДА Агенция за Социално подпомагане – София да заплати на адвокат И. З. К., Адвокатска колегия Пловдив, с личен №**********, сумата от 400 лв. (четиристотин лева), представляваща адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Агенция за Социално подпомагане – София да заплати на С. С., с [ЛНЧ], с гражданство Украйна, с предоставена временна закрила в Република България, сумата от 10 лв. (десет лева), за държавна такса.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, с оглед разпоредбата на чл. 10, ал. 6 от ЗСПД.

ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните по делото.