№ 194
гр. Плевен, 14.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря ГАЛЯ Р. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20234430105256 по описа за 2023 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Искове с правно основание чл.415 от ГПК вр. чл. 124 от ГПК вр. чл. 79
ал. 1 от ЗЗД, и вр.чл. 86 от ЗЗД, във вр. с чл. 99 от ЗЗД.
Възражения с правно основание чл. 111 б.в от ЗЗД, чл. 110 от ЗЗД и чл.
26 ал. 1 от ЗЗД.
Исковата молба е подадена от „***“ ЕООД, ЕИК ***, против А. М. М.,
ЕГН **********, с предявени искове по чл. 415, ал. 1 от ГПК за установяване
на дължимост на сумата от 4272.17лв., от които: 2500 лева - главница; 401.84
лева договорна лихва върху главница; 1370.33 лева - законна лихва за забава
върху главница; ведно със законната лихва считано от 02.08.2023г. до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК № 2437/03.08.2023г. по ч.гр.д. № 4401/2023г. на
ПлРС. Ищецът твърди, че издаденият съдебен акт е възразен от длъжника и
съдът е указал на заявителя, че може да подаде иск по чл. 415 от ГПК. Ищецът
твърди, че между „***“ ЕАД, в качеството си на кредитор, и отв. А. М. М., в
качеството си на кредитополучател, е сключен Договор за потребителски
кредит № *** на 30.03.2018 г. по електронен път по реда на ЗПФУР, като
1
Договорът е сключен като част от системата за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от кредитора, при което от отправяне на
предложението до сключване на договора страните са използвали средства за
комуникация от разстояние. Твърди, че при сключването на процесния
договор, на ответника е предоставена цялата информация, изискуема по закон.
Твърди, че Договорът е сключен при спазване на изискванията на Закона за
потребителския кредит, Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги, Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние и приложимото законодателство. Сочи, че по силата на договора,
ответникът е получил сумата от 2500 лева, срещу което се съгласил да върне 8
броя вноски по 362.73 лева в срок до 20.11.2018 г., когато е падежирала
последната вноска, съгласно Приложение 1, съдържащо Погасителен план,
неразделна част към Договора за кредит. Уговорен бил и фиксиран лихвен
процент в размер на 41.24 %, както и годишен процент на разходите в размер
на 50 %. Сочи също и че в Раздел X, чл. 2 от Общите условия за предоставяне
на кредити на Заемодателя, неразделна част от Договора за кредит, страните
се съгласили, че Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. Твърди
неизпълнение на задълженията по кредита към първоначалния кредитор,
както и че задължението на ответника, му е прехвърлено с Договор за
продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 02.03.2021г. от „***“ АД като
цедент. Твърди, че ответникът А. М. М., е уведомен за цесията на посочената
от него в договора електронна поща с имейл от 01.04.2021 г., но сочи, че ако
съдът счете уведомяването на длъжника – ответник на посочения от него
имейл адрес за ненадлежно, то моли да се приеме за надлежно връчването на
уведомлението, извършено с исковата молба. Сочи, че претендира само
сумата, за която в заповедното производство е издадена Заповед за
изпълнение. Претендират се разноски.
Ответникът оспорва основателността на исковете. Направено е
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на всички искови
претенции, оспорва се сключването от ответника на договора, усвояването на
сумата от 2500лв., уведомяването за цесията. Заявява, че представените
доказателства са неистински. Оспорва се и договорът за поръчителство с ***,
който обаче не е предмет на настоящето производство. Оспорва се предсрочна
изискуемост, на каквато не се позовава ищеца. Твърди се, че не е налице
2
заявление за сключване на договор за кредит. Прави възражение за нищожност
на договора поради нарушение на добрите нрави и противоречие със закона,
твърди недействителност при посочените ГЛП и ГПР, противоречие с
императивните норми на ЗПК. Твърди, че няма данни поръчителят да е
погасил задълженията на ответника, оспорва дължимостта на
възнаградителната лихва и законна лихва. Твърди, че при установяване на
недействителността на договора, искът е изцяло неоснователен.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и
съобрази доводите на страните, намира за установено следното: Претенцията
на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 415 от ГПК.
Налице е спор между страните относно дължимостта на вземането по
издадена в полза на ищеца Заповед за изпълнение на парично задължение по
ч. гр. д. № 4401/2023г г. по описа на ПлРС. Предявеният иск е допустим, тъй
като във всички случаи, когато заповедта за изпълнение е възразена в срок от
длъжника, заявителят разполага с възможността да реализира правата си,
предявявайки претенцията по чл. 422 от ГПК.
Вземането на ищеца произтича от сключен на 30.03.2018г. между ***
АД и А. М. М., в качеството на Кредитополучател, Договор за потребителски
кредит № ***, с който на ответника е предоставена сума в размер на 2500.00
лв., която съобразно ССчЕ, е предоставена за погасяване на задължение по
предходен заем в размер на 1614.14 лв., а остатъкът от 885.86 лв. е усвоена
чрез превод в Изипей. Параметрите на договора са били следните: общ размер
на предоставения кредит – 2500.00лв.; срок на кредита - 8 месеца; размер на
погасителните вноски – 362.73 лв.; лихвен процент по кредита - 41,24% -
401,84 лв.; годишен процент на разходите по кредита - 50,00%. На същата дата
- 30.03.2018г., е сключен и Договор за предоставяне на поръчителство между
*** и А. М. М., по силата който *** се задължава да сключи договор за
поръчителство с *** АД относно обезпечаване на задълженията по договора
за потребителски кредит. В отделно приложение №1 към договора за
предоставяне на поръчителство е посочено възнаграждението, което
потребителят дължи по този договор – 190.71 лв. месечно за периода на
действие на договора, като изчислено от съда и ССчЕ, това възнаграждение
възлиза на 1525.68 лв., но не е посочено като крайна сума никъде в самия
договор за предоставяне на поръчителство. Представен е и договор за
3
поръчителство от 30.03.2018г. между *** АД като кредитор и *** като
поръчител, от който са възникнали правата на кредитора да претендира от
поръчителя, като солидарен длъжник сумите при неизпълнение на Договор за
потребителски кредит № ***. Представен е договор за цесия от 02.03.2021г. с
цеденти *** АД и ***, и цесионер – ищецът *** ЕООД, и частично
Приложение № 1 от същата дата, съгласно който ***, като поръчител,
суброгирал се в правата на кредитор, е прехвърлил на ищеца в настоящето
производство вземания по приложен списък – като под № 752, цедентът е
прехвърлил вземането си срещу ответника по договора от 30.03.2018г. По
делото е представено, на л. 91, извлечение от системата на ***, от което е
видно, че сумата от общо 3638.22лв. е била предмет на счетоводно
прехвърляне между *** ЕАД и *** по силата на прихващане по насрещни
разчети между двете дружества. Ответникът е представил по делото разписка
за плащане на сумата 530лв. на 07.02.2018г., с посочен получател *** АД и
вносител друго лице – М.К., без посочено основание в нея, но с твърдение, че
тази сума е заплатена по процесния договор.
По делото е изготвена ССчЕ, която е посочила, че сумата от 1614.14 лв.
по договора е предоставена за погасяване на задължение по предходен заем,
но на вещото лице не предоставен този договор, а за остатъка от 885.86 лв. е
извършено плащане №***г. – превод към ответницата. Посочено е, че общия
размер на плащанията по сключените договор за потребителски кредит и
предоставяне на поръчителство е 4427.52лв., като кредитополучателят не е
заплатил нито една погасителна вноска по двата договора вноска. Вещото
лице е посочило в с.з., че е искала информация за плащане на суми от
поръчителя на кредитора, но такава не е представена, но съдът установява, че
такава информация е налице в кориците на делото – приложена на л. 91,
извлечение от системата на *** за погасяване на задължението чрез насрещно
прихващане. Експертизата сочи, че приложеният документ за платена сума
към *** за 530 лв. е от 07.02.2018 г. - преди процесният договор да е сключен
В с.з. на допълнително зададен въпрос от ответника, вещото лице сочи, че в
предвидения ГПР от 50% е включен единствено и само лихвения процент от
41.24%, без да е включена таксата за поръчителство, и ако се включи и тази
такса, ГПР ще надвиши многократно допустимия по ЗПК процент. Това, че
таксата не е включена в ГПР се установява и от приложения СЕФ по договора
/л. 36-390 от делото/..
4
При така установеното от фактическа страна, съдът намира за
установено от правна страна следното: Договорът за заем намира своята
материалноправна обосновка в разпоредбите на чл. 240 и сл. от ЗЗД. Той се
характеризира като реален, каузален, едностранен договор, като в конкретния
случай е материализиран в писмена форма, но по реда на ЗПФУР, което не
предполага подписи под него, независимо, че ответника оспорва такива.
Осчетоводяването в случая сочи, че с част от сумата за главница, е погасено
друго задължение на ответника към кредитора и реална сума на
кредитополучателя е предоставена в по-нисък размер - 885.86 лв. Тази сума е
била усвоена или все още е на разположение на ответника, т.к. тя не е
осчетоводявана отново при кредитора, не е имало изявление за разваляне на
договора или каквото и да било друго изявление спрямо първоначалния
кредитор. Съдът приема, на базата на представените доказателства и приетата
ССчЕ по делото, която изцяло кредитира, че е било налице погасяване на
задълженията на длъжника по договора от солидарно задължения поръчител
*** чрез споразумение за насрещно прихващане. Приема и че е налице цесия
на задължението от страна на притежателя на вземането *** на ищеца в
производството - *** ЕООД, която е произвела своето действие – налице е
връчване на ответника на съдебните книжа, вкл. и договора за цесия, в
настоящето производство, и именно това връчване се счита за уведомяване за
цесията. Същевременно липсва възражение, че длъжникът по вземането е
платил на предходен кредитор вземането или част от него, при което това
възражение би могло да бъде предмет на разглеждане в настоящето
производство – напротив, по делото се доказа, че ответникът не е заплатил
нито една вноска по сключените от него два договора. Съдът намира,
базирайки се на изводите на ССчЕ и представения СЕФ, че в случая
кредиторът *** ЕАД е посочил в договора от 30.03.2018г. неправилен ГПР -
50.00%, като реално той е много по-висок при включване на сумата по
договора за предоставяне на поръчителство, за която сума кредиторът е знаел,
че при връщането на заема в погасителната вноска ще е налице още един
компонент, и т.к. е сключил договор за поръчителство със свързано лице. В
такъв размер ГПР противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
5
Република България. Поради горното, съдът намира, че в случая се констатира
недействителност на договора на осн. чл. 22 от ЗПК – в т.см. и Решение на
СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, съгласно което когато в договора не е
посочен ГПР с всички разходи, този договор може да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че да води единствено до връщане само на главницата.
В настоящия случай процесния договор, който попада в приложното поле на
ЗПК, не е посочил правилен ГПР при положение, че на кредитора изначално е
било ясно, че е налице и друг разход по кредита, който не е включен в ГПР.
Отделно самият договор за предоставяне на поръчителство се явява
неравноправен договор, т.к. една от основните клаузи в него – за
възнаграждение за поръчителството е недействителна като неравноправна
такава – в Приложение № 1 към договора за предоставяне на поръчителство
не е посочено възнаграждението по него като крайна сума, а само месечна
сума към погасителната вноска от договора за заем. Поради горното, клаузата
за възнаграждение се явява изначално неравноправна клауза - на осн. чл. 143
ал. 2 т. 19 от ЗПК - не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Поръчителство по Договора за
потребителски кредит е било налице, но то не е възникнало от Договора за
предоставяне на поръчителство от 30.03.2018г. между длъжника и
поръчителя, а от Договора за поръчителство от 30.03.2018г. между кредитора
*** АД и поръчителя ***. Съдът не приема, че представената разписка за
заплащане на сума от друго лице, не кредитополучателя, на дата преди
сключване на процесния договор и без посочено основание, е годно
доказателство за плащане на суми по процесния договор. Дори и да би могло
да се приеме, че по предходния договор е имало заплащане на част от заетата
сума, то това следва да е било отразено в договорките между страните на
20.03.2018г. за това каква част от получения кредит погасява предходен такъв.
При това положение – наличие на недействителен договор между
първоначалния кредитор и ответника, на връщане подлежи само главницата
по договора в размер на 2500.00лв., а претенциите на ищеца за признаване
установена дължимостта на 401.84 лева договорна лихва върху главница;
1370.33 лева - законна лихва за забава върху главница, се явяват
неоснователни и претенциите за тях следва да се отхвърлят.
След установяване на дължимостта на претендираната сума за главница,
6
съдът следва да разгледа и направеното от представителя на ответника
възражение за изтекла погасителна давност. В този случай, доколкото се касае
за вземане за главница, приложима е разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД –
вземането се погасява с петгодишна погасителна давност. Доколкото между
страните по договора за заем е уговорено погасяване на паричното
задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, приложимо за
преценката на съда относно изтичане на давностен срок, е ТР 3/2023г. на
ОСГТК на ВКС, което сочи, че при такъв начин на уговорено погасяване на
парично задължение, давностният срок за съответната част от главницата,
започва да тече, съгласно чл.114 ЗЗД, от момента на изискуемостта на
съответната вноска. В случая, съгл. правилото на чл. 422 ал. 1 от ГПК,
установителния иск се счита за предявен от датата на подаване на заявлението
в съда, която дата е 02.08.2023г. При това положение, изискуемостта на
главниците по договора с дати 20.08.2018г. 20.09.2018г., 20.10.2018г. и
20.11.2018г., се явяват дължими, доколкото те попадат в рамките на
петгодишния срок преди предявяване на вземането по съдебен ред. Служебно
пресметнати от съда, главниците по вноските на тези дати възлизат на
1450.92лв. и в този размер претенцията на ищеца следва да бъде уважена. За
разликата от 1450.92лв. до претендирания размер главница 2500.00лв., за
вноски с падежни дати 20.04.2018г. – 20.07.2018г. вкл., претенцията следва да
бъде отхвърлена като погасена по давност, т.к. за тези вноски са изтекли
повече от 5 години преди предявяване на вземането и своевременно
направеното възражение за изтекла погасителна давност се явява основателно.
При този изход на делото, и на основание чл. 78 от ГПК, съдът намира,
че съобразно уважената и отхвърлена част от исковите претенции, на ищеца се
дължат разноски в размер на 188.64лв. /при определено юрк.възнаграждение в
размер на 100лв./. На ответника съобразно отхвърлената част от вземането са
дължими разноски в размер на 594.34лв. По компенсация, ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника разноски в исковото производство в
размер на 405.70лв.
Съгласно т.12 от ТР №4/2013г. по т.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС,
съдът следва да присъди разноските направени от ищеца в заповедното
производство. Съдът взема предвид, че за претенцията в заповедното
производство, която е уважена, е била дължима ДТ в размер на 85.44лв. и
7
определеното от съда юрк. възнаграждение от 50.00лв. При този изход на
исковото производство, на ищеца, в качеството му на заявител са дължими
разноски в размер на 46.00 лв.
По изложените съображения, Плевенският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 415 във вр.с чл. 124 от ГПК
вр. с чл. 79 от ЗЗД, че А. М. М., ЕГН **********, от ***, ДЪЛЖИ на „***“
ЕООД, ЕИК ***, с адрес на управление: ***, законен представител Х.М.М. и
П.В., сумата от 1450.92лв. – главница по Договор за потребителски кредит №
***/30.03.2018г. между *** ЕАД и А. М. М., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 02.08.2023г. до окончателното и изплащане, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 2437/03.08.2023г. по
ч.гр.д. № 4401/2023г. на ПлРС,
като претенциите за признаване установена дължимостта на 401.84 лева
- договорна лихва за периода 30.03.2018 г. – 20.11.2018 г., и 1370.33 лева -
лихва за забава за периода 30.03.2018 г.-28.07.2023г., ОТХВЪРЛЯ КАТО
НЕОСНОВАТЕЛНИ, а претенцията за главница за разликата от 1450.92лв. до
претендирания размер от 2 500.00лв. - за вноски с падежни дати 20.04.2018г. –
20.07.2018г. вкл., ОТХВЪРЛЯ КАТО ПОГАСЕНА ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78 от ГПК, „***“ ЕООД, ЕИК ***, с адрес на
управление: ***, законен представител Х.М.М. и П.В., ДА ЗАПЛАТИ на А. М.
М., ЕГН **********, от ***, разноски по настоящето дело по компенсация в
размер на 405.70лв.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78 ал. 1 от ГПК, А. М. М., ЕГН **********, от
***, ДА ЗАПЛАТИ на „***“ ЕООД, ЕИК ***, с адрес на управление: ***,
законен представител Х.М.М. и П.В., разноски в заповедното производство по
ч.гр.д. № 4401/2023г. на ПлРС, в размер на 46.00 лв.
Решението може да се обжалва пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8