Определение по дело №22/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс АПК), във вр. с чл. 63д, ал. 1 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по молба от З. Т. К., чрез адв. Й. Л. от АК – Хасково, за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, с искане да му се присъдят такива в пълния претендиран размер от 1 320 лева.

В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна по молбата - Агенция „Пътна инфраструктура“, с който се навеждат доводи за нейната неоснователност.

Административен съд – Хасково, след като взе предвид становищата на страните, данните по делото и приложимия закон, намира следното:

Молбата е процесуално допустима, доколкото изхожда от надлежно легитимирано лице, с правен интерес, в законоустановения срок и е подадена пред компетентния за това съд, като по делото е представен списък на разноските от ответника (л. 61).

Разгледана по същество, молбата се явява неоснователна поради следните съображения:

В мотивите на постановеното по делото решение са изложени изрични и ясни доводи защо и как следва да бъдат възложени разноските в тежест на касатора, поради което е ненужно те да се приповтарят. Отчетено е, че те се явяват доказани по основание и размер, но възражението за тяхната прекомерност е прието за основателно, тъй като не са съобразени както с фактическата и правна сложност на делото, така и с осъществената от упълномощения адвокат защита по него. В тази връзка би могло да се допълни на първо място, че действително делото не е с особена фактическа и правна сложност. По него е проведено само едно редовно открито съдебно заседание, в което не са били събрани доказателства, нито са направени доказателствени искания, а и всъщност няма спор между страните по фактите. От друга страна, по отношение на Електронните фишове от вида на процесния е формирана трайна съдебна практика, основаваща се на задължителните Решение на СЕС (десети състав) от 22 март 2017 година по съединени дела C-497/15 и C-498/15 и Решение на СЕС (шести състав) от 21 ноември 2024 година по дело С-61/23, която е цитирана и от процесуалния представител на З. Т. К.. Именно единствено на тях се е позовал и настоящият съдебен състав при постановяване на своето решение.

Ето защо и съобразно чл. 63д, ал. 2 ЗАНН, във вр. с чл. 36, ал. 2 ЗАдв, разноските на касационния ответник за адвокатско възнаграждение би следвало да се намалят до сумата, предвидена в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за съответния вид работа.

Съгласно задължителното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС обаче, наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Следователно, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не следва да бъдат прилагани от съда в настоящия случай и биха могли да се разглеждат единствено като необвързващ ориентир.

При това положение и като съобрази както разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, според която размерът на възнаграждението на адвоката трябва да е справедлив и обоснован, така и въведените в съдебната практика критерии при определянето му като: вида на спора, материалния му интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, съдът счита, че за производството пред касационната инстанция на ответника следва да се определи възнаграждение в размер на 500 лева, а за производството пред ВАС - 300 лева, или общо 800 лева. В тази връзка следва да се отчете, че настоящото дело не е с висок материален интерес, не е с фактическа и правна сложност, за което се изложиха съображения по-горе, а извършените от адв. Й. Л. процесуални действия се свеждат до изготвяне на отговор на касационната жалба и на писмена защита, които са със сходно съдържание. Следва да се има предвид и процесуалната роля на страната, в чиято полза се присъждат разноските. В случая същата е ответник, поради което обемът и характерът на извършената юридическа дейност са значително по-малки в сравнение с тази пред първата съдебна инстанция, която ѝ е присъдила възнаграждение от 600 лева. От друга страна, както правилно се сочи от насрещната страна по молбата, а и е служебно известно, адв. Й. Л. представлява различни физически и юридически лица по еднотипни дела срещу Агенция „Пътна инфраструктура“, по които се представят идентични писмени становища. Не без значение е и обстоятелството, че така определеното възнаграждение е в размер, близък до посочения в Наредба № 1/09.01.2004 г. Неправилно е твърдението на молителя, че присъденото адвокатско възнаграждение не било съобразено с § 2а от ДР на Наредба № 1/09.01.2004 г. Това е така, защото по арг. от чл. 67, ал. 2 ЗДДС след като не е изрично посочено, че ДДС се дължи отделно, то той е включен в определеното възнаграждение, а и както вече се посочи, с оглед Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, тази наредба няма задължителен характер. Вън от съмнение е, че адвокатският труд е от изключителна важност в правовата държава, но нито това основно положение, нито свободната воля на страните може да се противопостави на лицето, спрямо което се реализира отговорността за разноски. Още повече и че тя не може да бъде основание за злоупотреба с право – арг. от чл. 3 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК. Ето защо не следва да се пререшава въпросът за тяхната дължимост в искания от молителя смисъл.

По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че подадената молба за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските се явява неоснователна, поради което следва да бъде отхвърлена.

Мотивиран от горното и на основание чл. 248, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК, във вр. с чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТХВЪРЛЯ молбата на З. Т. К., чрез адв. Й. Л. от АК – Хасково, за изменение на Решение № 2281/12.03.2025 г., постановено по КАНД № 22/2024 г. по описа на Административен съд - Хасково, в частта за разноските.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.