Р Е Ш Е Н И Е
град София, 01.12.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВАН КИРИМОВ
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор …….....… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№1553 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №277688 от 18.11.2019г., постановено по гр.дело №78342/2018г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, е признато за установено по реда на чл.422,
ал.1 ГПК, че Р.Б.М. дължи на "БНП П.П.Ф." ЕАД сумата от 3570.50 лв.,
главница по договор за потребителски заем №PLUS-14743475/19.04.2017г.,
ведно със законна лихва от 04.06.2018г. до изплащане на вземането, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 22.06.2018г. по гр.д. №36152/2018г.
по описа на СРС, ІІІ
Г.О., 85-ти състав, като са отхвърлени предявеният иск за
главница за разликата до пълния й предявен размер, както и изцяло предявените акцесорни искове за възнаградителна лихва и
лихва за забава за периода от 20.06.2017г. до 11.05.2018г.. С решението е осъден Р.Б.М. да заплати на "БНП П.П.Ф." ЕАД сумата 98.89
лв., разноски заповедното производство, както и
сумата от 479.32 лв.,
разноски в исковото производство.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца
- "БНП П.П.Ф.
С.А., Париж, Франция" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон България", чрез юрисконсулт Николета
Матева, с която се обжалва решение №277688 от 18.11.2019г., постановено по гр.дело №78342/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав,
в частта, в която са отхвърлени
предявените срещу Р.Б.М. при условията на обективно съединяване установителни
искове с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД, чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Инвокирани са доводи за неправилност и необоснованост
на обжалвания съдебен акт, като постановен в нарушение на материалния закон и при
неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че неправилно
първостепенният съд е обосновал извода, че процесният договор за потребителски
заем №PLUS-14743475/19.04.2017г., сключен с ответника не отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1, т.9, т.10, т.11 и т.12 от ЗПК, поради което е недействителен, което е основание
да бъдат отхвърлени изцяло предявените акцесорни искове за възнаградителна лихва и лихва за забава. Твърди се, че
процесният договор за потребителски кредит е действителен, съдържа всички задължителни
реквизити относно цялата необходима информация, касаеща условията за
издължаване на кредита и не противоречи на императивните норми на ЗПК досежно регламентирано минимално
необходимото съдържание на договорите за потребителски кредит. В тази връзка се
поддържа, че сключеният договор за потребителски кредит съдържа всички
законоустановени реквизити и е действителен, на основание на който е възникнало
валидно облигационно правоотношение между страните, по силата на което след
като по банковата сметка на ответника е постъпила сума, представляваща
отпуснатия заем, то заемателят дължи връщане на сумата по реда и начина,
уговорен в договора, за което по делото не се съдържат данни да е изпълнил. Излага
се още, че дори и да се приеме, че процесният договор за кредит съдържа нищожни
клаузи, то в случая намира приложение нормата на чл.23 от ЗПК, съгласно която
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита. Следователно
първостепенният съд е следвало да уважи изцяло предявения иск за главница и
акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава. По изложените аргументи моли съда
да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и да постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявените
искове като основателни и доказани. Претендира присъждане на направените по
делото разноски пред двете съдебни инстанции, в т.ч. и юрисконсултско
възнаграждение. Към молба от 27.04.2021г. се прилага списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - Р.Б.М., чрез особен представител адв.П.С.,
депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователност на
подадената въззивна жалба. Твърди се, че първоинстанционното решение в
обжалваните части е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по
делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че
процесният договор за потребителски заем №PLUS-14743475/19.04.2017г. като сключен в противоречие на императивни
изисквания на ЗПК се явява недействителен и като такъв не може да породи
претендираните от ищеца правни последици. Поддържа се, че правилно
първоинстанционният съд като е приложил нормата на чл.23 от ЗПК е уважил иска
за главница за сумата от 3570.50 лв., след като е приспаднал от общия размер на
отпуснатия кредит сумата за такса ангажимент, както и е отхвърлил изцяло предявените акцесорни искове за възнаградителна лихва и лихва за забава, като е приел, че по делото няма
доказателства ответникът да е изпаднал в забава досежно претендираните
вземания. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който
да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и
законосъобразно.
Предявени
са от "БНП
П.П.Ф. С.А., Париж, Франция" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон
България" срещу Р.Б.М. при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД, чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С оглед предмета
на постъпилата въззивна жалба, съдът приема, че на въззивен контрол подлежи
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са отхвърлени
предявените при условията на обективно съединяване установителни искове
с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД, чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. В останалата част, в която е уважен предявения установителен иск с
правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД, постановеният съдебен акт е влязъл в сила като необжалван.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по
същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при
извършената служебната проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за частична неоснователност на предявените от "БНП П.П.Ф. С.А., Париж,
Франция" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон България" срещу Р.Б.М. при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД, чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична
неоснователност на предявените искове като на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В конкретния случай не е спорно и от приетите доказателства се установява,
че е бил сключен договор за потребителски заем №PLUS-14743475/19.04.2017г., съгласно който "БНП П.П.Ф."
ЕАД е предоставил на ответника - Р.Б.М.
потребителски
кредит в размер на сумата от 3700 лева. В договора са посочени следните
параметри и условия на кредита – размер на кредита за потребителски цели – 3700 лева, застрахователна премия за покупка на застраховка „Защита
на плащанията“ – 745.92 лева, такса "ангажимент" – 129.50 лв., брой погасителни
вноски – 36 броя, размера на погасителна
вноска – 188.09 лева, обща стойност на плащанията – 6771.24 лева, годишен процент на разходите – 45.07 %, годишен лихвен процент –
34.92 %. В договора се
съдържа и погасителен план, в който е посочен падежа
на вноската, размера й, както и оставащата главница по кредита. Приложени са Общи условия към договора, с
подпис и име на ответника. При съобразяване
съдържанието на процесния договор за потребителски заем №PLUS-14743475/19.04.2017г., както и на поетите с
него от страните права и задължения въззивният съд намира, че същият има
правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради
което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на
специалния закон - ЗПК, в релевантната за периода
редакция (в този смисъл определение
№351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг. дело №3026/2015г., І Т.О.).
В
конкретната хипотеза основният спорен между страните въпрос е досежно действителността на договорното
съглашение между тях, т.е. дали е налице валиден обвързващ страните договор за потребителски заем №PLUS-14743475/19.04.2017г.. Преценката относно действителността
на процесния договор за потребителски
кредит следва
да се направи както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който
е сключен процесния договор. В случая и от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства не може да бъде споделен доводът на въззивника, че процесното
договорно съглашение отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ
/Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание/, чл.9 - чл.11
от ЗПК. Неоснователен се явява доводът, поддържан във въззивната жалба, че
процесният договор отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК при сключването му. Въззивният съд счита, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен поради
неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. В Раздел "Параметри
и условия" от процесния договор, кредиторът се
е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ по
заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР от 45.07 %. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите
на ЗПК, ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/ следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените
обстоятелства липсва. Посочен е ГЛП по
заема /който е фиксиран/, но не се изяснява как тази
стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни елементи
обаче, както бе посочено и по-горе остават неизвестни и на практика, така се
създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.
Действително, двете величини са с различни математически измерения, но винаги
възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР. В този
порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по
който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при
формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено
в тях. Съобразно изложеното, кредитното правоотношение между страните се явява недействително
на основание чл.22, във връзка
с чл.11, ал.1,т.9 и т.10 ЗПК и като такова не е
в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД възможно
е договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от
договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може
да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да
се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част.
Нищожните клаузи на договора относно определянето на % възнаградителна лихва и
ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй
като договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил
без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за
недействителност на договора на това основание може да се почерпи от обстоятелството,
че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл.22 от ЗПК при
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10, ал.1. чл.11, ал.1. т.7 - 12 и 20 и чл.12, ал.1. т.7 - 9 ЗПК,
сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и на годишният процент на
разходите - чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. След като по изложените аргументи
съдът приема, че процесният договор е недействителен, то не следва да бъдат обсъждани
останалите, релевирани от страните съображения досежно валидността и
обвързващия страните ефект на кредитното правоотношение.
На следващо място
правилно е прието от първонстанционния съд, че съгласно чл.23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или
други разходи по кредита, тъй като клаузите от
процесния договор,
регламентиращи заплащането на лихви и разходи по кредита са недействителни и като такива не пораждат правно
действие. Следователно предявеният установителен иск за главница следва да се
отхвърли за разликата над сумата от 3570.50 лв.
/която се получава като от размера на кредита се приспадне такса“ангажимент“/
до пълния предявен размер от 3824.32 лв., както и изцяло да се отхвърлят установителните
искове за възнаградителна
лихва за
сумата от 2325.32 лв. и за лихва за забава за сумата от 346.63 лв. за периода от 20.06.2017г. до 11.05.2018г.. Първостепенният съд като е
достигнал до същия правен извод е постановил правилен и законосъобразен съдебен
акт в обжалваните му части, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде
потвърден.
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция въззивника-ищец няма право на разноски. В полза на
въззиваемата страна не следва да се присъждат разноски доколкото по делото няма
данни за реално сторени такива.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №277688 от
18.11.2019г.,
постановено по гр.дело №78342/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, в
обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./