Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 21.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен
състав в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ:
Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян ч. гр. дело №46 по
описа за 2020
година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 435 – чл. 438 от ГПК.
Образувано е по жалба от 24.10.2019
год. на длъжника „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт С.Д./надлежно упълномощена/,
срещу постановление от 17.10.2019 год. по изпълнително дело №20198510402233 по
описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.№851 на Камарата на частните
съдебни изпълнители /КЧСИ/, в частта му, в която е отказано намаляване на размера
на направените от взискателя разноски за адвокатско
възнаграждение до 200 лв. и намаляване на размера на
таксата
по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни
изпълнители /ТТРЗЧСИ/.
Жалбоподателят поддържа, че подал
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на размера на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение до 200 лв., тъй
като се дължали само такива за образуване на изпълнителното дело. Приетият
хонорар от частният съдебен изпълнител надвишавал тази сума и включвал и възнаграждение
по чл. 10, т. 2 от Наредба №
1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
В случая от процесуалния представител на взискателя
не били извършени действия по процесуално представителство, защита и съдействие
и такива с цел удовлетворяване на паричното вземане. Поради това и
възнаграждението по чл. 10, т. 2 от наредбата било недължимо. Към момента на
изпращане на поканата за доброволно изпълнение единственото извършено действие
било по образуването на изпълнителното производство. Други действия не били
извършени, тъй като длъжникът бил заплатил изцяло дължимите суми в срока за
доброволно изпълнение. Поради това и не следвало да отговаря за разноските на взискателя, направени за изпълнителни способи, които не са
приложени. Освен това адвокатският хонорар бил прекомерен, тъй като
изпълнителното дело не се отличавало с фактическа и правна сложност. Длъжникът,
чийто едноличен собственик на капитала била Столична община, бил „сигурен
платец“. Присъединеното за събиране по делото адвокатско възнаграждение било
включено при определяне на размера на таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ.
Взискателят „Е.С.П.“ ЕООД счита на първо място,
че жалбата е недопустима в частта и за размера от 70 лв., тъй като с изрично
постановление частният съдебен изпълнител бил намалил размера на приетите
разноски от 300 лв. на 230 лв., с оглед подадената от него молба от 15.11.2019
год. На следващо място поддържа, че жалбата следва да бъде оставена без
уважение, тъй като изпълнителното дело било образувано за цялата сума по
издадения изпълнителен лист. По делото била подадена изрична молба, с която бил
заявил, че се отказва от определени изпълнителни способи, посочил е друг такъв
и конкретни банкови сметки, които да бъдат запорирани
/представляваща отделно действие по събиране на вземането/. Депозирал бил
становища, които представлявали отделно действие, обосноваващо присъждане на
адвокатско възнаграждение, извън това, което е дължимо за образуване на
изпълнителното дело. Подал и молба, с която заявил, че е съгласен да бъде
намален размерът на разноските за адвокатско възнаграждение с оглед бързина,
процесуална икономия и неутежняване на изпълнителния процес /което също
представлявало отделно действие/. Действията по издаване на изпълнителен лист също
представлявали отделно действие по събиране на вземането, за което се дължали
разноски на отделно основание. Реално заплатеният адвокатски хонорар бил
съобразен с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
В случая не била налице хипотеза, при която длъжникът е платил в срока за
доброволно изпълнение и взискателят е подал
единствено молба за образуване на изпълнително дело.
В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК частният
съдебен изпълнител заявява, че жалбата е процесуално допустима, но е неоснователна.
След подаване нажалбата взискателят
поискал намаляване на адвокатското възнаграждение до размер на 230 лв., което
искане било уважено, за което длъжникът било изпратено съобщение от 20.11.2019
год., като му била дадена и възможност да заяви дали оттегля подадената жалба.
Съобщението било връчено на 22.11.2019 год., но длъжникът не направил изявление
за оттегляне на жалбата. Общият размер на адвокатското възнаграждение с оглед
материалния интерес по делото бил 230 лв., от които 200 лв. по чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения
и 30 лв. – по чл. 10, т. 2 от наредбата. Защитата на взискателя
не се изразявала само в подаването на молба за образуване на изпълнително дело.
В хода на производството процесуалният представител на взискателя
получавал съобщения и книжа по делото, изготвял писмени възражения срещу
подадената жалба.С молбата от 08.10.2019 год. бил посочил способ за изпълнение
– запор върху банковите сметки на длъжника. Последният не бил платил в срока за
доброволно изпълнение и дългът бил събран чрез посочения от взискателя
способ. Пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ се определяла на база сумите по
изпълнителния лист и разноските на взискателя за
адвокатско възнаграждение, тъй като и двете групи вземания били парични и за
събирането им се прилагали един и същи процесуални правила. В случай размерът
на таксата възлизал на 64.43 лв.
Софийският градски
съд, след като взе предвид доводите на страните и мотивите на частния съдебен изпълнител и
прецени данните по делото, приема за установено следното от фактическа страна:
Изпълнително дело
№2019********** по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с
рег.№851 на КЧСИ, е било образувано по молба от 07.10.2019 год. на взискателя „Е.С.П.“ ЕООД, чрез адв.
Н.И./надлежно упълномощен/, въз основа на изпълнителен лист от 08.05.2019 год.
по гр.дело №72564/2017 год. по описа на СРС, ГО, 142 с-в, издаден на адв. В.Т.срещу „Т.С.“ ЕАД за сумата от 300 лв. – адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. Това вземане е било прехвърлено на взискателя с договор за цесия от 05.08.2019 год. С молбата е поискано налагането на запор върху движими вещи
и дружествени дялове на длъжника и възбрана върху негови недвижими имоти.
Поискано е също така да бъдат събрани от длъжника и направените от взискателя разноски по изпълнителното дело, включително възнаграждение за един
адвокат в размер на 350 лв.
Към молбата е приложено споразумение за
адвокатско възнаграждение от 01.10.2019 год., според което е било уговорено
заплащането на адвокатски хонорар в размер на 350 лв. по банков път, като е
видно от представеното преводно нареждане, че същият е бил заплатен на
02.10.2019 год.
На 08.10.2019 год. на длъжника е била
връчена покана за доброволно изпълнение за заплащане на следните
суми: 300 лв. – главница, 356.91 лв. – разноски по изпълнителното дело и 162.83
лв. – такси по ТТРЗЧСИ /дължими към 21.10.2019 год./.
На 07.10.2019 год. частният съдебен изпълнител е изготвил
сметка за авансово внесените от взискателя такси по
изпълнението, а именно по т. 1 ТТРЗЧСИ – за образуване на изпълнителното
дело в размер на 24 лв. с ДДС,
по т. 5 ТТРЗЧСИ – за връчване на покана
за доброволно изпълнение в размер на 24 лв. с ДДС и по т. 9 ТТРЗЧСИ – за налагане на запор без
извършване на опис в размер на 18 лв. с ДДС, или общо 66 лв.
На 08.10.2019 год. взискателят,
чрез адв. Н.И., подал молба, с която заявил, че
оттегля посочените в молбата за образуване на изпълнителното производство способи,
като е определил следния начин на изпълнението – запор върху банковите сметки
на длъжника.
На 24.10.2019 год. на „Ю.Б.“ АД е било
връчено запорно съобщение, като на 28.10.2019 год. банката е подала молба, с
която е уведомила частния съдебен изпълнител, че по откритата сметка на
длъжника липсва авоар и че има предишно наложен запор.
Своевременно – на 09.10.2019 год.
длъжникът е подал молба до съдебния изпълнител, с която е поискал на основание
чл. 78, ал. 5 ГПК да бъде намален поради прекомерност размерът на разноските на
взискателя за адвокатско възнаграждение до размер на
200 лв. и да бъде намален размерът на таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ. С обжалваното
постановление 17.10.2019 год. частният съдебен изпълнител намалил единствено разноските
на взискателя от 350 лв. на 300 лв.
Впоследствие – на 15.11.2019 год. /след
подаване на жалбата, предмет на настоящото производство/, взискателят
подал молба, с която поискал разноските му за адвокатско възнаграждение да
бъдат намалени на 230 лв., което било уважено с постановление на частния
съдебен изпълнител от 15.11.2019 год. – съобщено на длъжника на 22.11.2019 год.
Анализът на така установената
фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Жалбата е подадена в едноседмичния срок по чл. 436, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на
съдебния изпълнител /чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК/, поради което се явява
процесуално допустима.
По отношение на жалбата
срещу постановлението за разноските на взискателя за
адвокатско възнаграждение:
Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно
производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І
„Общи правила”. Тази част важи, както за исковия процес във всичките му етапи,
така и за изпълнителното производство – задължението на длъжника за разноски е
изрично уредено в разпоредбата на чл. 79 ГПК. Според последната, разноските по
изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното
дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след
започване на изпълнителното производство и изпълнителните действия бъдат
изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда,
а според новата т. 3 на посочената разпоредба /изм. и доп., бр. 86 от
27.10.2017 год./, и когато разноските, направени от взискателя,
са за изпълнителни способи, които не са приложени.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение №
6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК,
при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото
в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Според приетото в т. 6 от Тълкувателно решение № 2/2013
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, взискателят прави разноски по образуването на
изпълнителното дело, по осъществяването на изпълнителния способ, постъпленията
от който се разпределят, по осъществяването на други изпълнителни способи,
както и разноски за възнаграждение на един адвокат, от които /при възражение на
длъжника или от някой от присъединените кредитори/ се признава тази част, която
съответства на действителната и правна сложност на изпълнителното дело с оглед
различната роля на адвоката при възлагането на изпълнението на държавен съдебен
изпълнител, който няма право да определя изпълнителния способ; и ролята на
адвоката при възлагането на изпълнението на частен съдебен изпълнител, комуто
може да е възложено да определя изпълнителния способ.
Молбата за образуване на процесното
изпълнително дело, както и последващата молба, в
която са били посочени изпълнителни способи, са били подадени от взискателя чрез адвокат, за чиято представителна власт са ангажирани надлежни доказателства, както и такива за реалното заплащане
на адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв.
Изпълнението е образувано от взискателя
за събиране на вземане по изпълнителния лист в размер на 300 лв. Съобразно чл.
10, т. 1 от наредбата, минималният размер на възнаграждението за образуване на
изпълнителното дело е 200 лв. Доколкото е несъмнено, че процесното
изпълняемо право не е било погасено преди образуване
на изпълнителното производство, то взискателят има
право на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. – каквито
и длъжникът не оспорва, че дължи.
Съгласно чл. 10, т. 2 от наредбата /в приложима редакция
– изм., ДР, бр. 7 от 22.01.2019 год./, минималният размер на адвокатското
възнаграждение за процесуално представителството, защита и съдействие на
страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на
парични вземания до 1 000 лв. е 1/2 от съответното възнаграждение по чл. 7,
ал. 2, т. 1, т.е. дължимостта на възнаграждението е предпоставено от осъществяване на процесуална защита,
изразяваща се в извършването на действия по изпълнителното дело, различни от
подаване на молба за образуване на изпълнително производство.
В разглеждания случай е видно от данните по изпълнителното
дело, че такива действия – извън подаването на молбата за образуване на
изпълнителното дело с необходимото съдържание по чл. 426, ал. 2 – в т.ч.
посочването на начин на изпълнение, който впоследствие е бил оттеглен и е бил
посочен нов способ, иначе би била нередовна, не са предприемани, а същевременно
длъжникът не отговаря за разноските на взискателя,
направени по изпълнителни способи, които не са приложени – не е установено
твърдяното от частния съдебен изпълнител погасяване на задължението въз основа
на наложен запор на банковите сметки на „Т.С.“ ЕАД /а и самият взискател изрично отрича да е удовлетворен/. В този смисъл настоящият
съдебен състав приема, че длъжникът не следва да носи отговорност за заплащане
на направени от взискателя разноски за възнаграждение
по чл. 10, т. 2 от наредбата.
Изразените становища от процесуалния представител на взискателя, подаването на молба, с която е дадено съгласие
за намаляване на разноските и искането за издаване на изпълнителен лист, не представляват
действия, извършени в рамките на вече образуваното изпълнително дело с
посочената в чл. 10, т. 2 от наредбата цел, а именно удовлетворяване на парични
вземания – аргумент за това са разпоредбите на чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК и чл.
10, т. 5 от наредбата. Отделен е въпросът, че нито в процесуалния закон, нито в
Наредба № 1/2004 год. е предвидено, че за подаване на молба за издаване на
изпълнителен лист се дължи възнаграждение за адвокат, а и извършването на
подобно действие не е предмет на представеното споразумение за адвокатско
възнаграждение.
Извършеното впоследствие намаляване на разноските за
адвокатско възнаграждение на 230 лв. /след първоначалното им намаляване на 300
лв./ е извършено от частния съдебен изпълнител с оглед изрично писмено искане
на взискателя, направено след подаването на жалбата,
предмет на настоящото производство /хипотеза на частично прекратяване на
изпълнителното производство – чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК/ и не изключва правния
интерес от предприетата от длъжника защита предвид диспозитивното
начало в гражданския процес.
Ето защо обжалваното постановление следва да бъде
отменено в частта му, в която в тежест на длъжника са възложени направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение за
горницата над 200 лв.
По отношение на жалбата
срещу постановлението за таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ:
Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
Както вече бе посочено, задължението на длъжника в изпълнителното производство за разноски е изрично
уредено в нормата на чл. 79 ГПК.
Такси по изпълнението се събират за извършването на
изпълнителни и други действия, като техният размер и вид са определени в
ТТРЗЧСИ – чл. 78 ЗЧСИ. За събирането на таксите по изпълнението частният
съдебен изпълнител следва да изготви сметка, която се връчва на задълженото
лице и в която се посочват разпоредбите, въз основа на които се дължат таксите,
материалният интерес при пропорционалната такса, сумите на дължимите такси и
допълнителни разноски, размерът на получената предплата и последиците при неплащане
– чл. 79 ЗЧСИ. Обикновените такси по изпълнението се събират само за действия,
изрично посочени в тарифата /чл. 82 ЗЧСИ/, а пропорционалните такси се събират
в процент според материалния интерес /чл. 83 ЗЧСИ/.
По процесното изпълнително дело
дължимите от длъжника и неоспорени от него обикновени такси, начислени на
конкретно основание се свеждат до 66 лв. с включен ДДС, а именно по т. 1, 5 и 9
ТТРЗЧСИ.
Разпоредбата на т. 26 ТТРЗЧСИ ясно сочи, че
пропорционалната такса се събира върху събраната сума. Под „парично вземане“ по
смисъла на посочената норма се разбира само вземането, което е предмет на
изпълнителния лист, а не и таксите и разноските по самото изпълнително дело,
върху които такса по т. 26 ТТРЗЧСИ не се дължи. Противното би означавало, че и
върху самата пропорционална такса ще се дължи такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, върху
която също се дължи такса и т.н.
Следователно в разглеждания случай дължимият размер на
пропорционалната такса възлиза на 36 лв. с ДДС съгласно т. 26, б. „а“ ТТРЗЧСИ /определен
на база материален интерес от 300 лв./.
Ето защо СГС приема, че процесното
постановление в частта му, в която е отказано изменение на възложената в тежест
на длъжника такса по т. 26 от тарифата за горницата над 36 лв. се явява
незаконосъобразно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ по жалбата на длъжника „Т.С.“ ЕАД постановлението от 17.10.2019 год. по
изпълнително дело №20198510402233 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с
рег.№851 на КЧСИ, с които е отказано намаляване на разноските на взискателя по изпълнението, съответно в частта над 200 лв.
– възнаграждение за един адвокат и в частта над 36 лв. – такса по т. 26 ТТРЗЧСИ.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/