№ 109
гр. София, 09.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Мария Стойкова Въззивно гражданско дело №
20211100509654 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20122111 от 21.05.2021 г., постановено по гр. д. № 59405/2019 г. по
описа на СРС, 39 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, срещу М.
Л. К., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че М. Л. К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3270,28 лв., представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „******* аб. № *******, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 06.06.2017 г. до окончателното изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
37241/2017 г. по описа на СРС, 39 състав, като е отхвърлена претенцията за разликата над
сумата от 3270,28 лв. до пълния предявен размер от 3305,68 лв., представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., както и иска по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 713,04 лв., представляваща лихва за забава в размер на законната
лихва върху главницата за периода от 15.09.2014 г. до 31.05.2017 г.
Срещу решението в частта, в която е уважен предявения иск по чл. 422 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, е подадена въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство М. Л. К., чрез адв. М.. В жалбата се излагат оплаквания,
че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение
на материални закон и събраните по делото доказателства. Поддържа, че неправилно е била
осъден да заплати сумата от 1376,76 лв., която сума се дължи за период извън процесния.
Жалбоподателката счита, че съставът на СРС неправилно е приложил института на
погасителната давност по отношение на претендираните от ищеца суми. В тази насока,
излага съображения, че вземанията на ищеца за периода 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г.,
отразени в обща фактура № **********/31.07.2014 г. са погасени с изтичане на 3-годишната
погасителна давност. По тези съображения моли въззивният съд да отмени решението в
обжалваната част и да отхвърли иска за сумата в размер на 1276,30 лв. за периода от
01.05.2013 г. до 30.04.2014 г., поради изтекла погасителна давност. Претендира сторените
1
пред двете инстанции разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД, с който същата се оспорва като
неоснователна. Поддържа се, че исковете са доказани по основание и размер, поради което е
отправено искане до въззивния за потвърждаване на първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за въззивното производство, вкл.
юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „МХ Е.“ ООД не е изразило
становище по въззивната жалба.
Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от
„Т.С.“ ЕАД срещу М. Л. К. искове с правно основани чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ за разликата над сумата от 3270,28 лв. до пълния предявен размер от 3305,68 лв.,
представляващ стойност на незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. до
30.04.2015 г., както и иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 713,04 лв.,
представляваща лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от
15.09.2014 г. до 31.05.2017 г., не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззвината жалба доводи за пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. По същество на спора с оглед наведените доводи във въззивната жалба за
неправилност на решението, съдът намира следното:
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в
тежест на ищеца по същия е да установи по делото наличието на валидно облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, по силата на
което е предоставил на ответницата топлинна енергия в твърдяния обем през процесния
период и на претендираната стойност, а за ответницата е възникнало задължението за
заплащане на продажната цена. В тежест на ответницата (при установяване на посочените
обстоятелства) е да установи по делото погасяване на задълженията си към ищеца. С оглед
възражението за погасяване по давност на вземанията, в тежест на ищеца е да установи и
наличието на обстоятелства, представляващи основание за спиране и/или прекъсване на
давността по см. на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
На етапа на въззивното производство не са спорни следните обстоятелства: че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира
този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа; че ответницата М. Л. К. е
собственик на процесния имот, находящ се в гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 83, вх.
В, ап. 57 и има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 г. /, респ. на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а
от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. /; че
между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ
и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както
и, че ищецът е доставил топлинна енергия в твърдяните в исковата молба количества.
Предвид изложеното, спорен между страните е единствено въпросът дали вземанията
за стойността на доставената топлинна енергия отразени в обща фактура №
**********/31.07.2014 г., които се отнасят за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г., са
погасени по давност.
2
Настоящият съдебен състав намира за неправилни изводите на първоинстанционния
съд относно приложението на института на погасителната давност за процесните вземания:
Според задължителните разяснения, дадени с ТР № 3/2011 г. на ВКС по тълк. дело №
3/2011 г., ОСГТК, понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други
заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на
топлофикационното дружество, в т. ч. и за стойността на услугата дялово разпределение,
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла
на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта на задължението за заплащане на
стойността на доставена топлинна енергия е поставена в зависимост от настъпване на
падежа, определен в общите условия. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ (приложима редакция
към 07.01.2008 г.) купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал. 2 на
същия член дължимата сума от изравнителните сметки се заплаща в 30-дневен срок след
датата на издаване на съобщението за дължимата сума. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ
(приложима редакция към 12.03.2014 г.) клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на топлопреносното предприятие. Публикуването на месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 (в която се отразява и стойността на услугата дялово
разпределение – чл. 36, ал. 2 от Общите условия по отношение на заплащането на услугата
дялово разпределение), представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си (поканата с) за изпълнение. Тъй като правото на иск в
случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към
възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от
възникването на правото. В този смисъл, задълженията за месечни вноски (прогнозни или
равни) възникват след изтичането на съответния месец, през който е доставена топлинна
енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за
заплащане на цената на услугата дялово разпределение – след нейното осъществяване
(изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла вода).
С оглед уредените в закона и наредбата правила, се налага извод, че в случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
(равни или прогнозни) не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на
дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново
вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
3
между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. При всички случаи, обаче, това „изравнително“ вземане е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски (равни или
прогнозни), а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата, т. е., издаването на
изравнителна сметка и задължението за заплащане на изравнителната сметка в определени
срокове не влияе на дължимостта на месечните вноски и момента на настъпване на тяхната
изискуемост.
Съгласно чл. 116, б. „б“, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск, а
съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД – спира да тече докато трае съдебното производство
относно вземането. В случая давността е прекъсната, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 06.06.2017 г. Предвид приложимост на специалната 3-
годишна давност в случая се обуславя изводът, че погасени по давност са всички
задължения, чиято изискуемост е настъпила преди 06.06.2014 г. В случая погасени по
давност са вземанията по обща фактура № **********/31.07.2014 г., които се отнасят за
периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. в размер на 1376,76 лв., както и вземането за
м.05.2014 г. в размер на 35,40 лв. Въз основа на вменената по чл. 162 ГПК компетентност на
съда за определяне размера на основателната част от иска и с помощта на извлечения от
сметки (стр. 38-39 от първоинстанционното дело), в които е посочен размерът на вземането
за всеки месец, обхванат от исковия период, съдът намира, че сумата за непогасената по
давност главница за доставена топлинна енергия възлиза на сумата от 1412,16 лв.
Следователно искът за главница за топлинна енергия е основателен за сумата от 1893,52 лв.,
дължима за периода от 01.06.2014 г. до 30.04.2015 г.
Като е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е постановил
неправилно решение в посочената част, поради което същото следва да се отмени и вместо
него да се постанови друго, с което предявеният иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ да се уважи до размера на сумата от 1893,52 лв. и за периода от 01.06.2014 г. до
30.04.2015 г.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна – за частична
основателност на иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, решението на
първоинстанционния съд следва да се ревизира в частта за разноските. Пред
първоинстанционния съд ищецът (въззиваем) е направил разноски в исковото производство
в общ размер на 180,37 лв., от които 80,37 лв. за внесена държавна такса и 100 лв.
възнаграждение за юрисконсулт. В заповедното производство ищецът е направил разноски в
размер на 80,37 лв. за внесена държавна такса. Съобразно уважената част от претенции и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД има право на разноски в общ размер на
84,99 лв. за исковото производство и 37,87лв. за заповедното производство. Предвид
изложеното първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноските,
4
за сумата над 122,86 лв. до присъдената от 252,86 лв.
Пред първоинстанционния съд ответницата (въззивница) е направил разноски в
размер на 500 лв., за заплатено адвокатско възнаграждение, за което е представен договор за
правна защита и съдействие от 11.11.2020 г. Размерът на адвокатското възнаграждение е
съобразен с минималния такъв съгласно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед което и възражението
по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от ищеца, е неоснователно. Съобразно отхвърлената част от
исковите претенции и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата М. Л. К. има право на
разноски в размер на 264,41 лв., или допълнително сумата от 171,30 лв. (над присъдените от
първоинстанционния съд 93,11 лв.).
Пред въззивната инстанция ответницата (въззивник) е направил разноски в общ
размер на 276,66 лв., от които 25,53 лв. държавна такса и 250 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение, за което е представена разписка за плащане от 30.09.2022 г. Размерът на
адвокатското възнаграждение е съобразен с минималния такъв съгласно правилото на чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
с оглед което и възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от ищеца, е неоснователно. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК същата има право на разноски в размер на 130,360лв., съобразно
уважената част от въззивната жалба.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК за въззивната инстанция ищецът (въззиваем) има
право на разноски, съразмерно в размер на 26,44 лв. (при определено от съда
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.).
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20122111 от 21.05.2021 г., постановено по гр. д. № 59405/2019
г. по описа на СРС, 39 състав, в частта, с която е уважен предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, срещу М. Л. К., ЕГН
*******, чрез адв. М., със съдебен адрес: бул. „*******, установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, за разликата над сумата от
1893,52 лв. до пълния присъден размер от 3270,28 лв. – главница, представляваща стойност
на незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, бул. „******* аб. № *******, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК – 06.06.2017 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 37241/2017 г. по описа на
СРС, 39 състав, и в частта, в която М. Л. К., ЕГН *******, е осъдена да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в исковото и заповедното
производство пред СРС за разликата над сумата от 122,86 лв. до присъдената от 252,86 лв.,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „*******, срещу М. Л. К., ЕГН *******, чрез адв. М., със съдебен
адрес: бул. „*******, установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, за разликата над сумата от 1893,52 лв. до пълния присъден размер от
3270,28 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул.
5
„******* аб. № *******, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 37241/2017 г. по описа на СРС, 39 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „*******, да заплати на М. Л. К., ЕГН *******, чрез адв. М., със съдебен адрес:
бул. „*******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК допълнително сумата от 171,30 лв., разноски
за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „*******, да заплати на М. Л. К., ЕГН *******, чрез адв. М., със съдебен адрес:
бул. „*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 130,36 лв., разноски за въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА М. Л. К., ЕГН *******, чрез адв. М., със съдебен адрес: бул. „*******, да
заплати на Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„*******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 26,44 лв. – разноски за въззивната
инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на
ищеца – „МХ Е.“ ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6