№ 413
гр. Плевен, 27.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА
при участието на секретаря Й. СТ. К.
като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20254400500657 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 55/07.05.2025 г., постановено по гр. дело № 579/2024 г. по
описа на Районен съд – гр. Никопол е отхвърлен предявеният от М. Р. З., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. П., ул. „Л. Б.“ № *, ет.*, ап.* и настоящ
адрес: с. ***, общ. Г., ул. „Хр. С.“ №* чрез адв. Д. В. М. от АК - Пловдив, с
адрес на кантора и съдебен адресат: гр. Пловдив, ул. „Пещерско шосе“ № 81,
ет.3 ап.Б срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Младост“, ж.к. „Младост 3“, бул. „Ал.
Малинов“ № 51, вх.А, ет.9, офис № 20 иск с правно основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК, чл.10, чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК за прогласяване
нищожността на Договор за потребителски кредит № 1331199/04.03.2024 г.,
като неоснователен и недоказан.
Със същото решение е обявена за нищожна клаузата за неустойка,
обективирана в чл.5 от Договор за потребителски кредит №
1331199/04.03.2024 г. между страните по делото, като противоречаща на
добрите нрави.
1
Осъден е „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“, ЕИК *** да заплати на адв. Д. В. М.
от АК - Пловдив сумата от 400,00 лв., на основание чл.38, ал.2 от ЗА.
Постъпила е въззивна жалба от М. Р. З. чрез пълномощника й – адв. Д.
М. от АК – Пловдив срещу постановеното първоинстанционно решение в
частта му, в която е отхвърлен предявеният главен иск за нищожност на
Договор за кредит от 04.03.2024 г. Въззивницата твърди, че сключеният
Договор за кредит от 04.03.2024 г. не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК, съгласно която договорът трябва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Твърди се, че в процесния
Договор за кредит е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Твърди
се, че в ГПР следва по ясен и разбираем начин да са инкорпорирани всички
разходи, които потребителят ще направи и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение, като в случая, в Договора за кредит липсва
яснота досежно тези обстоятелства. Според въззивницата, не става ясно какво
се включва в общите разходи за потребителя - настоящи или бъдещи,
доколкото е предвидена дължимост и на възнаграждение за поръчителство,
както и не става ясно и защо има разлика в процентите на ГЛП и ГПР.
Въззивницата твърди, че Договор за кредит от 04.03.2024 г. е
недействителен, поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК,
както и поради неправилно приложен ГПР на основание чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК. Твърди, че Договора за кредит е нищожен, тъй като сумата, която се
претендира чрез допълнителните услуги не е включена в ГПР и ГЛП, като
посочва, че с включването на тези услуги към ГПР и ГЛП, действителните
такива биха нараснали двойно, дори и повече, с което потребителят е въведен
в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на кредита. Твърди, че заплащането на сумата за такси и
неустойки следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по
кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за
потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя.
2
Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките
за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
с ПМС № 426/2014 г. Посочването на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита
на потребителите.
Въззивницата твърди, че в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4
ЗЗД и нищожността на клаузата на процесния Договор за кредит относно
определянето на ГПР обуславя недействителността на целия договор, с оглед
на което е приложима разпоредбата на чл.22 от ЗПК и Договорът за
потребителски кредит следва да се прогласи за недействителен.
Въззивницата моли Окръжния съд, да отмени първоинстанционното
решение в частта, с която съдът не е уважил предявения главен установителен
иск за нищожност на Договор за кредит от 04.03.2024 г. и да постанови друго,
с което да прогласи нищожността на Договор за кредит от 04.03.2024 г.
Претендира направените разноски в настоящото производство.
В законоустановения срок по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор
от въззиваемия „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, в който се изразява
становище, че в обжалваната му част решението на Районен съд – Никопол е
правилно и следва да бъде потвърдено. Въззиваемият твърди, че в размера на
ГПР е включена единствено възнаградителната лихва по процесния Договор
за кредит, като няма други разходи, които са включени в ГПР. Твърди, че в
Договора за потребителски кредит ГПР не е включена сумата, представляваща
възнаграждение за поръчителство по договора за гаранция, сключен с
„Мултитюд Банк“, доколкото с тази сума кредитът се оскъпява. С тази
допълнителна такса се покриват разходи, които са свързани с договора за заем
и са били предварително известни на кредитора, най-малкото защото
сключването на Договора за гаранция /поръчителство/ е регламентирано в
клаузата на чл.5 от Договора за потребителски кредит. Въззиваемият твърди,
че таксата за услугата, предоставяна от гаранта, не се включва в размера на
ГПР по процесния кредит, тъй като услугата за гаранция не е задължителна, а
всеки потребител решава дали да се възползва от нея или не и кредиторът не я
3
изисква. В случая, ищецът изрично и сам е избрал да се ползва от услугите на
„Мултитюд Банк“, вследствие на което е бил сключен и Договор за гаранция
между ищеца и „Мултитюд Банк“. Според въззиваемия, чл.5 от Договора за
кредит не създава права или задължения за страните, поради което и таксата
по избраната услуга не следва да се включва в ГПР. Посочва, че текстът на
чл.5 от съответните договори за кредит има декларативен характер, като
основната му функция е информативна и с цел изпълнението на
регулаторното задължение по чл.11 ал.1 т.18 от ЗПК, а именно договорите за
кредит да съдържат информация за обезпеченията, които се предоставят от
потребителите. В текста на чл.5 от съответните договори за кредити не
фигурира задължение за плащане на каквато и да било сума за Фератум
България. Въззиваемият твърди, че услугата за поръчителство не е
задължителна и се предоставя от отделно юридическо лице - партньор –
„Мултитюд Банк“. Посочва, че в случай, че потребителят избере „Мултитюд
Банк“ като поръчител, системата автоматично показва и таксите, които
потребителят ще трябва да заплати на „Мултитюд Банк“ за избраната услуга,
преди да бъде сключен Договорът за кредит.
Въззиваемият твърди, че посоченият размер на ГПР в съответните
договори за кредит е в съответствие с чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като не е по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута към момента на сключването на договора. Твърди, че
възнаграждението за предоставената от „Мултитюд Банк“ услуга за гаранция
не се включва в размера на ГПР, тъй като тази услуга се предоставя от трето
лице – „Фератум банк“ по силата на отделно облигационно правоотношение –
Договор за гаранция, по който „Фератум България“ не е страна и тази услуга
не е задължителна за сключването на Договора за кредит. Въззиваемият счита,
че при определянето на ГПР няма допуснати нарушения, като потребителят
има цялата необходима информация и време, за да вземе решение дали да
сключи договор. Освен това, потребителят е разполагал и с правото, съгласно
чл.29 от ЗПК да се откаже от сключения Договор за потребителски кредит в
срок от 14 дни от сключването му, без да дава обяснения за това и без да
дължи обезщетение и неустойки. Това негово право е предвидено и в чл. 9 от
процесния Договор, което той не е упражнил. Според въззиваемия, след като
потребителят не е упражнил правото си да се откаже от договора в
предвидения в закона срок, може да се направи обоснованото предположение,
4
че той е разбрал и приел клаузите на Договора за кредит.
Въззиваемият моли Окръжния съд, да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваната му част, като правилно. Претендира направените
разноски по делото.
В съдебно заседание, въззивницата М. Р. З., не се явява и не се
представлява. В постъпило писмено становище от пълномощника – адв. Д. М.
от АК – Пловдив се поддържа изцяло депозираната въззивна жалба, като се
излагат доводи по съществото на правния спор. Представя се списък с
разноските по чл.80 от ГПК и договор да правна защита и съдействие.
В съдебно заседание, въззиваемият „Фератум България“ ЕООД – София,
не се представлява. В постъпило молба от юрк. Гардения Георгиева, се прави
искане да бъде оставена без уважение депозираната въззивна жалба, като са
изложени съображения по съществото на спора. Претендират се деловодни
разноски, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК. Въззиваемото
дружество прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски
хонорар на противната страна.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно нормата на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предметът на настоящото производство обхваща решението в
обжалваната му част.
Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е допустимо,
тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
5
отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл
именно по исковата молба, с която е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
Пред Районен съд – Никопол е предявен иск с правно основание чл.26
ал.1 от ЗЗД от М. Р. З., ЕГН ********** чрез адв. Д. М. от АК – Пловдив
против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** за обявяване за нищожен на
основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК на
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1331199/04.03.2024 г.
При условията на евентуалност се посочва, че клаузата на чл.5 от
Договор за потребителски кредит № 1331199/04.03.2024 г., сключен с
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, въз основа на която клауза е сключен
Договор за гаранция/поръчителство е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3
от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП.
Безспорно е установено по делото, че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № 1331199/04.03.2024 г., по силата на който
ответното дружество е предоставило на ищцата М. Р. З. потребителски кредит
в размер на 5500,00 лв., на 18 месечни вноски, при ГПР: 49.66% и ГЛП:
23.33%.
В договора е посочено, че за целия период на кредита,
кредитополучателят следва да върне на кредитора общо сума в размер на
7425,00 лв., представляваща сбор от сумата на отпуснатия кредит в размер на
5500,00 лв. и лихва в размер на 1925,00 лв. при лихвен процент 23,33%.
Посочено е, че ГПР по кредита е в размер на 49.66%, изчислен по реда на т.8.4
от Общите условия и включва разходите, включения в общия разход по
кредите, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В т.5 от Договор за потребителски кредит № 1331199/04.03.2024 г. е
уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
„Multitude Bank“ в полза на дружеството.
Безспорно е установено по делото, че между ищцата М. Р. З. и „Multitude
Bank“ е сключен Договор за гаранция, по силата на който е уговорена такса за
предоставяне на гаранция /поръчителство/ в размер на 5830,00 лв., която се
заплаща на месечни вноски в размерите, условията и на падежите, уговорени,
съгласно Погасителен план, неразделна част от Договора.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е
6
необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10 ал.1 ЗПК,
чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12 ал.1 т.7-9 ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1,
чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20, чл.12 ал.1 т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи /арг. чл.23 от ЗПК/.
Настоящата съдебна инстанция не споделя доводите на
първоинстанционния съд, че процесния Договор за потребителски кредит не
страда от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не
противоречи на изискванията на посочените разпоредби на ЗПК.
Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК предвижда, че договорът за
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Ал.4 на чл.19 от ЗПК предвижда, че годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши
потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По
7
силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя " са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
В процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР от 49,66%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК, доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл.19
ал.4 от ЗПК. Според настоящата инстанция, обаче, този размер на ГПР не
отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно възнаграждението на гаранта по Договора за предоставяне
на гаранция /поръчителство/, сключен от потребителя с дружество „Multitude
Bank“. Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на
Договора за потребителски кредит, уговорен в чл.5 от същия и доколкото
касае обезпечение на вземанията по Договора, следва да се включва в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Договорът за
гаранция е сключен за обезпечаване изпълнението на потребителя по
Договора за потребителски кредит, респективно гарантира удовлетворяването
на кредитора - заемодател „Фератум България“ ЕООД – гр. София, като
дружеството - гарант „Multitude Bank“ е одобрено от заемодателя лице. По
силата на гаранционната сделка потребителят се е задължил да заплати на
гаранта такса в размер на 5830,00 лв., което е платимо разсрочено, наред с
вноските по погасителния план на договора за кредит.
В настоящия случай, плащането на възнаграждението за гаранция не е
отразено като разход при формирането на ГПР, който е в размер на 49,66% по
Договора за потребителски кредит. Видно е, че включването на
възнаграждението за гаранция би увеличило размера на ГПР, което ще
надвиши нормативно установения такъв, който не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
8
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Възнаграждението на гаранта се явява разход по кредита и е
следвало да бъде включено в ГПР, доколкото сключеният Договор за
предоставяне на гаранция /поръчителство/ и разходите по него са пряко
свързани с Договора за кредит. Посочването на по-нисък от действителния
ГПР представлява невярна информация и следва да се определи като нелоялна
и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6, § 1 от Директива
2005/29/ЕО, която подвежда потребителя относно спазването на забраната на
чл.19 ал.4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. Посочването на стойност на ГПР, по-
малка от действителната, която превишава ограничението на чл.19 ал.4 от
ЗПК, представлява нарушение на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Възнаграждението в
полза на гаранта е разход по кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР
и липсата на този разход в Договора за кредит при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, водещо
до недействителност на целия Договор за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК.
Имайки предвид съдържанието на клаузите на чл.5 от Договор за
потребителски кредит от 04.03.2024 г. и чл. 1.6 от Договора за предоставяне на
гаранция /поръчителство/, съдът намира, че уговореното възнаграждение,
дължимо за ангажиране на гарант за обезпечаване на задълженията на
кредитополучателя по кредита следва да се включи в годишния процент на
разходите /чл.19 ал.1 от ЗПК/, доколкото сключването на договор за гаранция
представлява задължително условие при сключването на процесния договор за
потребителски кредит. Доколкото в договора за кредит е уговорено
обезпечаването му чрез предоставяне на гаранция, таксата за допълнителната
услуга, която макар и формално да е дължима по друг договор на друго лице -
гарант, е пряко свързана с договора за кредит и се явява част от съдържанието
му, която води до скрито оскъпяване на кредита и следва да бъде включено в
размера на ГПР. ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва, поради което е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника.
Доколкото посоченият в договора за кредит размер на ГПР не
съответства на действително прилагания между страните е налице нарушение
9
на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от
информация за действителния размер на приложимия на ГПР. В годишния
процент на разходите не е включено плащането към дружеството гарант, а
това плащане е съставна част от ГПР по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Получаването на кредита е обусловено от получаването на гаранция.
В тази връзка следва да се посочи, че с Решение по дело С-714/22 от
21.03.2024 г. на СЕС, което на основание чл. 633 от ГПК е задължително за
съдилищата в Република България, е прието, че посочването на ГПР в
договора, който не отразява точно всички разходи по кредита, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин, както непосочването на този процент, като националният съд
може служебно да прилага националната уредба, предвиждаща, че при
непосочването на ГПР, предоставеният кредит се счита освободен от лихви и
разноски.
С оглед изложеното, съдът счита, че процесния договор за кредит се
явява недействителен на основание чл.22 вр. чл.11 ал.1 т. 10 от ЗПК.
По отношение на предявения евентуален иск за прогласяване за
нищожна на клаузата на чл.5 от процесния Договор за потребителски кредит,
въз основа на която е сключен Договор за гаранция /поръчителство/, с оглед
изложеното за недействителност на Договор № 1331199 от 04.03.2024 г., съдът
счита, че същият не следва да бъде разглеждан. Само за пълнота на
изложението, обаче, следва да се посочи, че настоящата съдебна инстанция
също намира за неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП клаузата на чл.1.6
от Договор за гаранция /поръчителство/, в която е договорена такса за
предоставяне на гаранция в общ размер от 5830,00 лв. Уговорената сума за
такса, която по своя размер е равна на усвоената сума по кредита е
прекомерно висока, във вреда на потребителя, същата не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на кредитодателя и потребителя. Това
възнаграждение би представлявало сигурна печалба за гаранта, което би
увеличило стойността на договора и би довело до неоснователно обогатяване
за сметка на потребителя, тъй като ще увеличи подлежащата на връщане сума.
Искът на кредитора не може да бъде гарантиран и обезпечен във вреда на
потребителя. В случая, Договорът за гаранция е сключен за обезпечаване
10
изпълнението на потребителя по Договора за потребителски кредит,
респективно гарантира удовлетворяването на кредитора - заемодател
„Фератум България“ ЕООД – гр. София, като дружеството - гарант „Multitude
Bank“ е одобрено от заемодателя лице. По силата на гаранционната сделка
потребителят се е задължил да заплати на гаранта такса в размер на 5830,00
лв., което е платимо разсрочено, наред с вноските по погасителния план на
договора за кредит.
Във връзка с горното, следва да се отбележи, че кредиторът има
задължение и разполага с източници на информация, за да оцени
предварително кредитоспособността на потребителя, съгласно чл.16 от ЗПК и
ако оценката му е лоша, вместо да сключи договор, той може да откаже да
предостави кредит, каквато възможност е дадена в чл.18 от ЗПК. В случая,
включването на клаузата за обезпечение прехвърля риска от неизпълнение на
задължението на кредитора за предварителна оценка на кредитоспособността
на длъжника върху последния и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията му. Непредставянето на обезпечение само по себе си
не води до някакви вреди за заемодателя. Такива биха възникнали едва при
неизпълнение на задължението на кредитополучателя за връщане на заетата
сума и невъзможност за удовлетворяване от имуществото му. Този риск,
обаче, следва да се съобрази от кредитора към момента на сключване на
Договора за потребителски кредит и да намери отражение при вземането на
решение за отпускането му, а не предварително да се постави условия за
предоставяне на обезпечение. В случая е налице уговорка, която води до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
потребителя.
Досежно оплакването във въззивната жалба, с твърдение, че Договорът
за потребителски кредит е недействителен, тъй като в същия са посочени
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, липсват
останалите компоненти от лихвения процент, както и липсва ясно разписана
методика на формулиране на ГПР, следва да се посочи, че същите са
изисквания на чл.11 ал.1 т.9 и т.9а от ЗПК, а не на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. По
отношение на това оплакване, въззивният съд намира, на първо място, че в
чл.3 от Договора ясно е уговорен между страните фиксиран годишен лихвен
процент по заема 23,33%. В настоящия случай, съдът намира, че не е налице
неспазване на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, тъй като в процесния Договор е посочен
11
годишен лихвен процент, с който се олихвява кредита, изразен като фиксиран
годишен лихвен процент – 23,33%. В договора не са посочени периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, защото такава
промяна не се предвижда. След като не се касае за променлив лихвен процент,
то няма и нужда от посочване в Договора на методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент, съгласно чл.33а от ЗПК. Методиката за
изчисляване на референтния лихвен процент е задължителен реквизит от
съдържанието на договора за потребителски кредит, регламентирано в чл.11
ал.1 т.9а от ЗПК, но тази разпоредба е относима към договори за
потребителски кредит с референтен лихвен процент, какъвто, обаче, не е
процесния Договор, тъй като в чл.3 от същия е определен фиксиран лихвен
процент по смисъла на § 1, т.5 от ДР към ЗПК.
Предвид изложеното, следва да бъде отменено изцяло Решение №
55/07.05.2025 г., постановено по гр. дело № 579/2024 г. по описа на Районен
съд – гр. Никопол.
Следва да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл.26 ал.1 от
ЗЗД от М. Р. З., ЕГН ********** против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***,
като бъде прогласен за нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр. чл.22 от
ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК вр. чл.19 ал.4 от ЗПК Договор за предоставяне
на потребителски кредит № 1331199, сключен между М. Р. З., ЕГН
**********, от гр. П., ул. „Л. Б.“ № *, ет.*, ап.* и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Младост“, ж.к. „Младост 3“, бул. „Ал. Малинов“ № 51, вх.А, ет.9, офис №
20.
При този изход на делото, следва да бъде осъден ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** да заплати на основание чл.38 ал.2 от ЗА на адв.
Д. М. от АК - Пловдив направените деловодни разноски общо в размер на
960,00 лв. с ДДС, от които в първоинстанционното производство в размер на
480,00 лв. с ДДС и във въззивното производство в размер на 480,00 лв. с ДДС.
При определяне размера на възнаграждението, съдът съобрази
задължителното за съдилищата на осн. чл.633 от ГПК Решение на Съда на
Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. Според същото и
съгласно актуалната съдебна практика, /Определение № 1045 от 1.04.2025 г.
на ВКС по ч. т. д. № 229/2025 г., II т. о., ТК; Определение № 638 От 18.03.2024
12
Г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на I т. о., Определение № 474 От 28.02.2024 Г. по ч.
т. д. № 961/2023 г. на I т. о, Определение № 638 От 18.03.2024 Г. по ч. т. д. №
757/2023 г. на I т. о. и др./. Съобразно посочената практика, съдът не е
обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по
Наредба № 1/2004 г. на ВАС, а тези размери могат да служат единствено за
ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените
адвокатски услуги е преди всичко фактическата и правна сложност на делото,
която произтича от вида на претенцията, обема на събраните доказателства,
извършените от страните процесуални действия, подлежащата на проучване и
анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Конкретно по делото са
следните обстоятелства: от страна на адв. Д. М. са депозирани искова молба и
въззивна жалба, както и становища във връзка с насрочените съдебни
заседание в първата инстанция и във въззивната. Освен това, пред Районен съд
– Никопол делото е протекло в едно съдебно заседание, на което адв. Д. М. не
се е явил. Пред Окръжен съд – Плевен също делото е протекло в едно съдебно
заседание, на което адв. Д. М. не се е явил.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ на основание чл.271 ал.1 от ГПК изцяло Решение №
55/07.05.2025 г., постановено по гр. дело № 579/2024 г. по описа на Районен
съд – гр. Никопол, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр.
чл.22 от ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК вр. чл.19 ал.4 от ЗПК Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1331199, сключен между М. Р. З.,
ЕГН **********, от гр. П., ул. „Л. Б.“ № *, ет.*, ап.* и „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Младост“, ж.к. „Младост 3“, бул. „Ал. Малинов“ № 51, вх.А, ет.9,
офис № 20.
ОСЪЖДА ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл.38 ал.2 от ЗА на адв. Д. М. от АК - Пловдив направените
деловодни разноски общо в размер на 960,00 лв. с ДДС, от които в
първоинстанционното производство в размер на 480,00 лв. с ДДС и във
въззивното производство в размер на 480,00 лв. с ДДС.
13
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от съобщаването му на страните на основание чл.280 ал.3
т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14