№ 43
гр. Враца, 19.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20241400500757 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.
№ 9269/16.12.2024г., подадена от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: ***,
със седалище: ***, чрез пълномощника му юрк. е. к.а, против решение № 566
от 17.09.2024г., постановено по гр. дело № 215/2024г. по описа на Районен съд
гр. Враца в частта, в която Договор потребителски кредит № *** е обявен за
недействителен и е отхвърлена претенцията на дружеството относно
договорно възнаграждение в размер 90.80 лева, дължимо на основание
посочения договор.
Жалбоподателят счита за неправилни изводите на съда, че Договор за
потребителски кредит № *** е недействителен на основание чл.22 във вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, и че закупения пакет от допълнителни услуги следвало
да бъде включен в ГПР. Твърди, че сключеният договор за потребителски
кредит с ответника напълно отговаря на законовите изисквания и съдържа
всички изискуеми реквизити на ЗПК относно съдържанието на договора за
потребителски кредит, че в него ясно е посочена методиката на формирания
годишен процент на разходите, че е спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, както и че в договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и
точният размер на дължимите суми от длъжника. Счита, че процесният
договор отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9, т.9а, т.10 и следващите
1
ЗПК. Поддържа, че в ОУ изрично е посочено какви допускания се правят при
изчисляването на ГПР и е направена препратка към Приложение 1 на ЗПК, т.е.
налице е препращане към законови разпоредби, които императивно
установяват формула за изчисляване на ГПР, както и че в договора е посочен,
съгласно изискванията на закона, годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Посочва, че в случая е договорена фиксирана лихва, а не
референтна и изискването за посочената методика е неприложимо, както и че
ГПР съответства и на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Изтъква, че
закупувайки допълнителни услуги кредитополучателят си е осигурил
допълнителна възможност във всеки един момент да поиска извършването на
някоя или на всички предоставени услуги, но закупуването им не е условие за
сключване на договора за кредит, нито за получаването на кредита при
конкретните условия. Твърди, че разходите за допълнителни услуги,
уговорени към договора за потребителски кредит, като тези за „отлагане и
намаляване на вноски“, когато закупуването на допълнителни услуги за
ползване на такива допълнителни услуги е условие за отпускане на кредита, са
част от годишния процент на разходите по кредита, но когато сключването на
споразумение за ползване на такива допълнителни услуги не е условие за
отпускане на кредита, тези разходи не следва да се приемат като част от
общите разходи по кредита за потребителя, респективно не са част от
годишния процент на разходите. Поддържа, че допълнителните услуги,
описани в исковата молба, са предвидени като възможност и не са
задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради което
не следва да попадат в обхвата на понятието за общи разходи по кредита
съобразно легалната дефиниция по §1, т.1 от ДР на ЗПК, съответно не следва
да се отчитат при изчисляването на ГПР. Т.е. дължимото по процесните
допълнителни услуги възнаграждение се дължи от кредитополучателя
отделно и независимо от цената на самия кредит, а това, че не са отразени в
ГПР не съставлява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и не обуславя
нищожност на договора за кредит. Изтъква, че в процесния договор за
потребителски кредит изрично е посочено, че изборът и закупуването на
допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на
потребителски кредит или за получаването му при предлаганите условия,
поради което разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не
представляват част от общите разходи по кредита, съответно не следва да се
отчитат при изчисляването на ГПР. Твърди, че като се вземе предвид
наличието на действително договорно правоотношение между страните и
действителността на клаузата, уговаряща договорното възнаграждение, следва
да му бъдат присъдени дължимите задължения за главница и договорно
възнаграждение; предвид, че договорът е сключен валидно, като валидно е
сключена и клаузата за възнаградителна лихва, длъжникът дължи заплащане
осен на предоставения кредит и на уговорената в договора възнаградителна
лихва. Моли съда да отмени като неправилно решението на Районен съд гр.
2
Враца в обжалваната част, в която е отхвърлена исковата му претенция срещу
длъжника по Договор потребителски кредит *** и същият е обявен за
недействителен, и да постанови ново решение, с което да установи
съществуването на вземане в негова полза срещу длъжника Б. Л. К. за
договорно възнаграждение в размер 90.80 лева, дължимо на основание ДПК
№ ***, ведно със законна лихва от входиране на заявлението до окончателното
изплащане на вземането, като претендира направените съдебни и деловодни
разноски по делото, в това число и сумата 360.00 лева за юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемия Б. Л. К., ЕГН ********** от
гр. Враца е постъпил писмен отговор, с който оспорва като неоснователна и
недоказана въззивната жалба. Счита, че обжалваното решение на Районен съд
гр.Враца е правилно и законосъобразно и моли да бъде оставено в сила.
С въззивната жалба и с отговора страните не сочат доказателства и не
правят доказателствени искания.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в рамките на законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно
правомощията по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за
валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба
доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
За да извърши тази проверка, настоящият съдебен състав взе предвид
следното:
Въз основа на заявление, подадено от "Профи Кредит България" ЕООД,
в Районен съд гр.Враца е образувано ч.гр.дело № 2487/2023г., по което на
04.10.2023г. съдът се е произнесъл с разпореждане от 04.10.2023 г., с което е
разпоредил да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК в полза на заявителя против длъжника Б. Л. К. с ЕГН
********** от гр.Враца за сумите: 90.80 лв. - неплатено договорно
възнаграждение по договор за потребителски кредит № ***/09.02.2018 г. за
периода 10.05.2018 г. - 10.01.2019 г.; 53.48 лв. - лихва за забава от 11.03.2018 г.
до 10.01.2019г.; 302.12 лв. - законна лихва от 10.01.2019 г. до 28.09.2023 г.;
законната лихва върху главницата, считано от 02.10.2023 г. до окончателното й
изплащане; разноските по делото – 11,31 лв. държавна такса и 22, 62 лв.
юрисконсултско възнаграждение. С разпореждането съдът е отхвърлил
3
заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумата 540.45 лв. -
неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги,
дължимо до 10.01.2019 г. Въз основа на разпореждането и за посочените в
него суми съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК № 1423/04.10.2023г.
Препис от заповедта е връчен на длъжника Б. Л. К. на 08.11.2023 г. и на
08.12.2023 г. е постъпило възражение от същия по чл.414 от ГПК против
издадената заповед за изпълнение.
След дадени указания, заявителят в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК е
предявил установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед
за изпълнение и осъдителен иск за сумата 540.45 лв. - неплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, дължимо до
10.01.2019 г.
В исковата молба се твърди, че на 09.02.2018 г. между „Профи Кредит
България” ЕООД /Кредитор/ и Б. Л. К. /Кредитополучател/ е сключен Договор
за потребителски кредит № *** в съответствие с разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, при следните параметри: сума на кредита - 600 лв.,
срок на кредита - 11 м., размер на месечната вноска - 66.40 лв., годишен
процент на разходите - 49.88, годишен лихвен процент - 41.17, лихвен процент
на ден - 0.11 и общо задължение по кредита - 730.40 лв. Поддържа се, че
кредитополучателят е поискал и закупил допълнителна услуга „Фаст” в
размер 660,55 лв., като размерът на вноската по закупеният пакет от
допълнителни услуги е 60,50 лв. и така общото задължение по кредита е
станало 1 390.95 лв., а общият размер на месечната вноска - 126.45 лв., дата на
погасяване - 10-ти ден от месеца. Релевира се, че клиентът се е запознал с
общите условия по кредита, като ги е приел без забележки, преди самото му
подписване. Твърди се, че ищцовото дружество е изпълнило задълженията си
по договора за кредит, като на 09.02.2018 г. е превело сумата 600 лв. по
посочена от ответника банкова сметка. От своя страна ответникът не е
изпълнил задължението си да върне сумата в пълен размер, като е внесъл
общо сумата 253.86 лв., с която е погасено задължение от 252, 90 лева (2
пълни вноски) по погасителния план, като поради забава в плащането са
начислени и лихви за забава. Поддържа се, че падежа на последната
погасителна вноска е бил на 10.01.2019г., поради което към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение вземането е
било изискуемо в пълния си размер.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК ответникът Б. Л. К. е подал отговор
на исковата молба, с който е оспорил дължимостта на исковите суми с
твърдения, че не е получавал такива суми.
След като обсъди събраните по делото писмени доказателства, във
връзка с изложените от страните доводи, настоящият съдебен състав прави
следните изводи:
По установителният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
4
415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 86
ЗЗД в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване относно
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните,
възникнало от договор за потребителски кредит с посоченото в исковата
молба съдържание; получаване на паричната сума от кредитополучателя;
настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита,
респ. на предпоставките за настъпването на предсрочната изискуемост;
валидно упражненото от него потестативно право да обяви кредита за
предсрочно изискуем.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга.
Между страните не се спори и от представените по делото писмени
доказателства – искане за отпускане на потребителски кредит "Профи кредит
Стандарт", стандартен европейски формуляр, Договор за потребителски
кредит "Профи кредит Стандарт" № ***, ведно с погасителен план към него,
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, Общи
условия на "Профи Кредит България" ЕООД към договор за потребителски
кредит и декларация от 09.09.2018 г., се установява, че между страните е
постигнато съгласие за сключване на договор за потребителски кредит при
Общи условия, по силата на който ищецът се задължава да отпусне на
ответника кредит при следните параметри: сума на кредита - 600 лв., срок на
кредита - 11 м., размер на месечната вноска - 66.40 лв., годишен процент на
разходите - 49.88, годишен лихвен процент - 41.17, лихвен процент на ден -
0.11 и общо задължение по кредита - 730.40 лв. Посочени са и параметрите по
избран от кредитополучателя и закупен пакет от допълнителни услуги:
възнаграждение в размер 660,55 лв., като размерът на вноската по закупеният
пакет от допълнителни услуги е 60,05 лв. и така общото задължение по
кредита е станало 1 390.95 лв., а общият размер на месечната вноска - 126.45
лв., уговорената дата на погасяване - 10-ти ден от месеца. Видно от
погасителния план, заплащането на дължимото възнаграждение за ползване на
услугите е разсрочено на равни вноски от по 60,05 лв., дължими заедно с
месечната погасителна вноска по кредита.
Видно е от представеното споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги към договора за кредит, че ответникът е избрал и пакет
от допълнителни услуги /приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой
5
погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства/.
Видно от представеното писмо от "Търговска банка Д” АД гр.София
/стр.100 от делото/, на 12.02.2018 г. по сметката на ответника е постъпила
сумата от 600 лв. с наредител ищеца.
Представено е по делото от ищеца и извлечение от сметката на
ответника към 22.01.2024г., от което се установява, че по кредита са заплатени
единствено две погасителни вноски на дати 13.03.2018г. и 26.04.2018г. в общ
размер 253, 86 лева.
Сключеният между страните договор разкрива признаците на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Ответникът е физическо
лице, за което няма данни при сключването на договора да е действало в
рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е
търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на
потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е
действал в качеството на "търговец", според легалната дефиниция, дадена в §
13, т. 2 ДР ЗЗП, а ответникът има качеството на "потребител", според
легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Ето защо, в настоящото
производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от
съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния
договор. Доколкото няма данни да е налице отрицателна предпоставка,
предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор за кредит е в приложното поле на
ЗПК. Съгласно приложимата разпоредба на чл. 22 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени императивните
законови изисквания към формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, установени в защита на потребителите, а именно
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 – 9.
Спорен в настоящето съдебно производство се явява въпросът за
съответствието на сключения между страните договор за потребителски
кредит с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно посочената законова разпоредба, която има императивен
характер, договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
6
приложение № 1 начин. Самият ГПР, както и общата сума, дължима от
потребителя намират своите легални дефиниции в разпоредбите на чл. 19, ал.
1 ЗПК и § 1, т. 2 от ДР на ЗПК, според които "ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима
от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. Общите разходи по кредита също са легално
дефинирани посредством разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която
това са "всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия".
Настоящият съдебен състав намира, че в случая договорената цена на
пакета по допълнителната услуга представлява общ разход по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като несъмнено е пряко свързан с
договора за потребителски кредит, видно от приложения СЕФ размерът му е
известен на кредитора при сключването на договора, а от договора за кредит и
погасителния план към същия е видно, че потребителят дължи заплащането
му.
Кредиторът поддържа, че така договорената цена представлява разходи
за допълнителни услуги, които не са били задължително условие за сключване
на договора, поради което не представляват общи разходи по кредита и не
подлежат на включване в ГПР. Действително в СЕФ, както и в ОУ е посочено,
че кредитополучателят има възможност да закупи допълнителни услуги. За
услугата „приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“ в
чл. 15. 1. от ОУ е посочено, че представлява право на приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит на съответния
клиент и изплащане на отпуснатата сума преди ДПК без закупен пакет от
7
допълнителни услуги. За услугата „отлагане на вноски“ в чл. 15, ал. 2 от ОУ е
посочено, че представлява право на клиента да поиска от кредитора да му
отложи плащането на определен брой погасителни вноски, след като е платил
вече определена вноска.
Настоящият съдебен състав намира, че договорената цена не е за реално
предоставени услуги, тъй като заплащането й е предварително, т. е. същото е
дължимо само за възможността за предоставянето на посочените услуги и е
без значение дали някоя от тях ще бъде използвана по време на действието на
договора за потребителски кредит. Този извод следва от факта, че в договора в
частта относно т. нар. допълнителни услуги е посочено, че задължението за
същите е изначално включено в размера на месечните погасителни вноски по
кредита, т. е. същото е дължимо без оглед на това дали кредитополучателят
ще се възползва от същите или не. На следващо място, разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК забранява заплащането на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Заплащането на
възнаграждение за приоритетно разглеждане и изплащане на кредита е
уговорено без да е ясна типична насрещна престация, обосноваваща
посочените значително по-високи разходи за кредитора. Що се касае до
услугата отлагане на вноски, следва да се отбележи, че е свързана с
управлението на кредита, поради което също попада в законовата забрана на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Освен това тази възможност произтича директно от закона
и от принципа за свобода на договарянето (в т. ч. и предоговарянето), която не
е необходимо да се уговаря с изрични клаузи, а още по малко да бъде
възмездна, доколкото е иманентно присъща за предмета на дейност на
кредитните институции. В тази връзка следва да се посочи, че целта на
таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит. Възлагането в тежест на
потребителя на допълнителни възнаграждения, свързана с действия по
усвояването и управлението на кредита, които са част от дейността на
кредитора по предоставянето на кредита, не е обосновано с икономическия
интерес на търговеца и е предпоставка за неоснователното му обогатяване.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по своята
същност тези договорки са за допълнителни възнаграждения, извън
8
уговорената възнаградителна лихва, които са пряко свързани с договора за
кредит, били са известни на кредитора към момента на сключването на
договора и потребителят е трябвало да заплати, поради което с оглед
императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е
следвало да бъдат включени при изчисляване на годишния процент на
разходите.
В случая кредиторът е обявил параметрите на общо оскъпяване на
отпуснатия кредит по начин, изключващ възможност за възприемане от страна
на потребителя на действително поетата финансова тежест, като е предложил
отделно цени на кредита и на пакета допълнителни услуги и е оповестил
годишен процент на разходите, без да включи в него значителния добавен
разход за възнаграждение за тези, т. нар. услуги, надхвърлящ размера на
отпуснатия кредит – при общ размер на кредита от 600 лв., разходът за
допълнителните услуги е 660, 55 лв. Този начин на договаряне е позволил на
кредитора да заобиколи изискването за оповестяване на общия разход и
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК размерът на ГПР да не надвишава петкратния
размер на законната лихва, доколкото при включване на разходите за
допълнителни услуги размерът на ГПР би се увеличил над допустимия от
закона такъв. Регламентираното от законодателя ограничение за размера на
всички разходи по кредита цели да предотврати прекомерното му оскъпяване
чрез въвеждане на други разходи, комисиони, възнаграждения от страна на
търговеца, в нарушение на принципа на добросъвестността, което би довело
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП, който закон намира приложение
съгласно чл. 24 ЗПК.
Гореизложеното обосновава извод не само за неравноправен характер на
клаузите, касаещи договарянето на т. нар. допълнителни услуги, но и за
противоречие на договора с императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото в уговорения ГПР не са отразени всички
действителни разходи по кредита. Така потребителят като икономически по-
слабата страна е бил лишен от възможността да извърши информиран избор
за крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти, с което се нарушава принципът на
добросъвестността.
В обобщение на изложеното, съдът намира, че вписаните в договора
9
параметри относно ГПР не кореспондират на изискуемото съдържание по чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е посочил коректно
неговата стойност и не е включил цените на допълнителните услуги,
кредиторът е нарушил изискванията на закона, което е довело до
недействителност на цялата сделка. В тази хипотеза потребителят следва да
върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК. За пълнота следва
да се отбележи, че доколкото тази недействителност се установява в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната
разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено именно задължението на потребителя
за връщане на чистата сума по кредита – Решение № 50174/26.10.2022 г. на
ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., ГК, ІV гр. отд. и др.
В случая обаче, заповедта за изпълнение е била издадена за договорна
/възнаградителна/ лихва, за лихва за забава върху договорната лихва и за
законна лихва. Както бе посочено, съгласно чл. 23 ЗПК потребителят не дължи
лихви и други разходи по недействителния договор за кредит, поради което
неоснователни се явяват исковете за установяване съществуване на
вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение. Като е отхвърлил
тези искови претенции, в частност и претенцията на дружеството относно
договорно възнаграждение в размер 90.80 лева, районният съд е постановил
правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден в
тази част.
По разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски за настоящата съдебна
инстанция не се дължат на въззивното дружество, поради което такива не
следва да му се присъждат. Въззиваемият Б. Л. К. има право на разноски, но
същият не е направил такива и не следва да му се присъждат.
10
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 566 от 17.09.2024г., постановено по гр.
дело № 215/2024г. по описа на Районен съд гр. Враца в обжалваната част, в
която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от "Профи
Кредит България" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
против Б. Л. К. с ЕГН ********** от ***, установителен иск за дължимост на
сумата 90.80 лв. - неплатено договорно възнаграждение по договор за
потребителски кредит № ***/09.02.2018 г. за периода 10.05.2018 г. -10.01.2019
г., за която сума е издадена Заповед № 1423/04.10.2023г. по ч.гр.д. №
2487/2023 г. на Районен съд-Враца.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11