№ 1028
гр. София, 21.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20241110110832 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от И. К. Д. срещу /ФИРМА/ искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пред.1 и пред.3 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на
клаузата на чл. 9, ал. 2 от договор за кредит № ********* от 23.04.2020г., сключен между
ищеца като кредитополучател и ответника, като кредитодател, поради противоречието и с
императивни норми на чл. 22 вр. чл. 10 и чл. 19 от ЗПК и чл. 143 ЗЗП и поради
противоречието и с добрите нрави.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдение, че сключил
с ответника договора за кредит № *********, по силата на който получил заемна сума в
размер на 700,00 лв. Твърди, че била предвидена такса за динамично плащане в размер на
350, 02 лв. Сумата била заплатена при предсрочното погасяване на сумата. Счита, че
клаузата е неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и че не е индивидуално
уговорена. Твърди противоречие на клаузата с добрите нрави. Посочва, че ответникът не
може да начислява такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Сочи,
че таксата представлява възнаграждение за ответника и следва да бъде включена при
изчислението на ГПР, при което ГПР би превишило законния праг от петкратния размер на
законната лихва. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявеният иск се оспорва като неоснователен. Оспорва клаузата за такса за динамично
плащане да противоречи на добрите нрави. Твърди, че таксата не следва да се отчита при
изчисляването на ГПР. Сочи, че ищецът сам е пожелал допълнителните действия. Посочва,
че клаузата е уговорена индивидуално. Моли за отхвърляне на предявения иск и претендира
сторените в производството разноски.
В съдебно заседание, ищецът И. К. Д., редовно призован, не се явява, не се
представлява. С молба с вх. № 324436/14.10.2024г. ищецът поддържа исковата молба и моли
за уважаване на исковите претенции.
1
В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, редовно призован, не се представлява.
Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по
свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи правния интерес и
фактите, на които основава своите искания и възражения. В настоящото производство в
тежест на ищеца при пълно и главно доказване е да установи правния си интерес и факта от
който произтича вземането му и размера на претенциите, а именно обстоятелството, че
между страните е сключен договор за кредит № ********* от 23.04.2020г. със соченото в
исковата молба съдържание на оспорената клауза, както и че същата противоречи на
императивни правни норми и на добрите нрави.
По делото съдът с определението си постановено по реда на чл. 140 от ГПК от
16.09.2024г. е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване на следните
обстоятелства, свързани с предмета на спора: че между страните е сключен договор за
кредит № ********* от 23.04.2020г., по силата на който ответното дружество е предоставило
на ищеца заем в размер на 700 лв., която сума ищецът, като кредитополучател е следвало да
върне на 11 месечни вноски, всяка в размер на 74,45 лева при ГЛП от 32,55% и ГПР от 38,51
лева, като общата сума която е следвало да бъде върната възлиза на сумата от 818,95 лева. В
раздел V „Права и задължения на кредитополучателя“, чл. 9, ал.2 от договора страните
договорили, че кредитополучателят изрично е заявил желание да ползва услугата
„динамично плащане“ по своя кредит при условията на чл. 7.4. от раздел V от Общите
условия“. За тази услуга ищецът се е задължил да заплати сума в размер на 350,00 лева, на
равни вноски през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна
вноска по погасителния план. Освен това в чл. 9, ал.1 от договора, страните договорили и
услуга „бързо разглеждане“, с която ищецът се е задължил да заплати сумата в размер на
245,11 лева по начина аналогичен на заплащане на услугата „динамично плащане“. Така
общата сума платима по договора възлиза на сумата от 1414,05 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи: Искът с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 143 от ЗЗП за прогласяване
недействителност на договорна клауза подлежи на уважаване, ако бъдат установени
обстоятелства, при които тази договорна клауза не би могла валидно да обвързва страните и
да породи правни последици за страните по договорното правоотношение. Страните не
спорят, а и от представените по делото доказателства се установява, че между тях е сключен
договор за заем със заемна парична сума в размер от 700 лева, а с догорената клауза за
„динамично плащане“ е уговорена сума, платима от ищеца към кредитора от 350,00 лева,
представляваща 50% от стойността на отпуснатия кредит. Настоящият съдебен състав
приема, че исковата претенция за прогласяване недействителност на договорната клауза на
чл. 9, ал. 2 от договора за кредит, сключен между страните следва да се уважи. Уважаването
на иск за прогласяване недействителност на договорна клауза е обусловено от установяване
наличието на обстоятелства, при които тази договорна клауза не би могла да породи правни
последици. При съобразяване правилото за разпределение на доказателствената тежест
ищецът И. Д. следва да проведе доказване, че договорната клауза, с която е предвидено
възнаграждение за услуга динамично плащане противоречи на или заобикаля императивни
правни норми, а в тежест на ответника е провеждането на доказване, че договорната клауза е
индивидуално уговорена и при уговарянето й не е допуснато нарушение на императивна
правна норма. Съдът счита, че посочената клауза не е индивидуално уговорена – ответникът
не е ангажирал доказателства клаузата да е уговорена между страните по конкретното
2
заемно правоотношение, а същевременно предвид обстоятелството, че с договорната клауза
се препраща към общите условия, съдът намира, че дружеството ответник по исковете
обичайно предлага подобна договорна клауза на лицата, кандидатстващи за отпускане на
паричен заем, респективно тази договорна клауза не е предмет на индивидуално договаряне.
В тази насока съдът намира, че следва да бъде отчетено, че съгласно чл. 146, ал.2 от Закона
за потребителите клаузи, които са включени в общите условия не се явяват индивидуално
договорени, а ако тези клаузи бъдат счетени за неравноправни същите се явяват нищожни –
чл. 146, ал.1 от ЗЗП, тоест не биха могли да породят правни последици. Съгласно чл. 143 от
Закона за потребителите една клауза се явява неравноправна, ако е уговорена във вреда на
потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните. Съдът приема, че оспорената като
недействителна клауза, регламентираща такса за динамично плащане, поражда значително
нарастване общия размер на задължението по договора за кредит и поради тази причина
клаузата на чл. 9, ал. 2 от договора за кредит следва да бъде прогласена за недействителна. За
да възприеме, че уговарянето на допълнително възнаграждение за динамично плащане
накърнява принципа на добросъвестност при договарянето, а и накърнява равновесието
между страните, съдът взе предвид, че принципът на еквивалентност на договорните
престации предвижда, че правото на възнаграждение възниква за реално реализирани
задължения по договорното правоотношение. Обратно чрез уговаряне на дължимост на
такса динамично плащане се достига до нарушаване на императивни правни норми, а
именно на разпоредбите на чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл. 19, ал.5 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал.4 от
ЗПК общият размер на разходите не може да надвишава петкратния размер на законната
лихва, а ал. 5 предвижда, че всяка уговорка в противен смисъл се явява недействителна.
Макар договорът да съдържа отразяване, че ГПР възлиза на 38, 51 %, което формално води
до спазване на чл. 19, ал.4 от ЗПК, уговарянето на допълнително възнаграждение за
динамично плащане в размер на половината от главницата по договора сумирано и със
сумите, които се събират за услугата „бързо разглеждане“ за кредит води до извод, че се
достига до накърняване на императивни разпоредби. Съгласно § 1, т.1 от Закона за
потребителския кредит общият разход на кредита включва всички видове разходи, пряко
свързани с договора за кредит. Отчитайки легалната дефиниция на понятието общ разход по
кредита, съдът приема, че разходи, свързани с начин на погасяване на вноските по кредита,
би следвало да бъдат включени в общия разход, защото са свързани с договора за кредит. В
конкретния случай ако уговореното възнаграждение за динамично плащане би било
включено в ГПР би се достигнало до нарушаване разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК, тоест
тази клауза е нищожна, като противоречаща на закона.
Така мотивиран, съдът намира, че исковата претенция за прогласяване нищожност на
договорната клауза на чл. 9, ал. 2 от договора за кредит е основателна.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК право на разноски се
поражда в полза на ищеца. На ищеца следва да се присъдят разноски за държавна такса в
размер на 50,00 лева. Ищецът претендира и заплащане на адвокатско възнаграждение в
размер на 1800,00 лева, съгласно договор за правна защита и съдействие /л.33 от досието по
делото/, сключен между ищеца и адвокат И.Л.Г., преупълномощена от адвокат Д. М. М. да
представлява ищеца с пълномощно, налично на л.31 от досието по делото. По делото не е
видно, както с отговора на исковата молба, така и с последваща молба, нито в о.с.з. от
19.11.2024г. ответникът да е сезирал съда с възражение за прекомерност. Поради изложеното
адвокатското възнаграждение, като такова за което по делото са налице доказателства, че е
реално заплатено, съобразно постановките на т.1 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва
да бъде присъдено в пълен размер. Така на ищеца следва да се заплати сума за разноски в
общ размер от 1850,00 лева.
3
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на клаузата чл. 9, ал. 2 от Договор за кредит № *********
от 23.04.2020г., сключен между /ФИРМА/, като кредитодател и И. К. Д., като
кредитополучател, поради противоречието и с императивни норми на чл. 22 вр. чл. 10 и чл.
19 от ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************ ДА ЗАПЛАТИ на И. К. Д., ЕГН **********,
сумата в размер на 1850,00 лева, деловодни разноски на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4