№ 20324
гр. С, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110127305 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Д. Х. К., чрез адв. М., срещу „И А М“ АД
и „Ф Б“ ЕООД, с която са предявени следните искове:
- с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване за нищожен на договор за паричен заем № ****** от
08.06.2023 г., сключен между Д. Х. К. и „И А М“ АД, поради противоречие на закона, както
и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „И А М“ АД
да върне на ищеца сумата от 96,81 лв., представляваща недължимо платена сума за
възнаградителна лихва по нищожен договор за паричен заем, ведно със законната лихва от
датата на исковата молба – 14.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата;
- с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК за
прогласяване за нищожен на договор за предоставяне на гаранция № ****** от 08.06.2023 г.,
сключен между Д. Х. К. и „Ф Б“ ЕООД, поради противоречие на закона, както и осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „И А М“ АД, а в условията
на евентуалност „Ф Б“ ЕООД да върне на ищеца сумата от 476,19 лв., представляваща
недължимо платена сума по нищожен договор за предоставяне на гаранция № ******, ведно
със законната лихва от датата на исковата молба – 14.05.2024 г., до окончателното изплащане
на сумата.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
08.06.2023 г. сключил с „И А М“ АД договор за паричен заем № ****** за сума в размер на
1
1000 лева при ГПР – 41,74% и фиксиран годишен лихвен процент по заема – 35%. В чл. 4 от
договора за заем било посочено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с
гарант – две физически лица, които следвало да отговарят на определени условия, банкова
гаранция или дружество – поръчител, одобрено от заемодателя. Твърди, че на същата дата –
08.06.2023 г., сключил с ответника договор за предоставяне на поръчителство № ******, по
силата на който „Ф Б“ ЕООД поело задължението да обезпечи пред „И А М“ АД
задълженията на ищеца, като обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и
готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения
договор за поръчителство, ищецът се задължил да заплати сума в размер на 476,19 лв., която
била разсрочена на изплащане заедно с месечната вноска по договора за заем. Поддържа, че
съгласно договора за поръчителство, ищецът следвало да предоставя дължимите парични
суми на „И А М“ АД, което пък от своя страна, съгласно договора, било упълномощено от
„Ф Б“ ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от
договора за поръчителство, възнаграждението се дължало в полза на поръчителя-ответник,
като „И А М“ АД единствено било овластено да приеме плащането – фактически да получи
паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя. Твърди,
че погасил изцяло сумата по сключения договор за заем, в това число и задължението по
договора за поръчителство. Поддържа, че както договорът за паричен заем, така и договорът
за предоставяне на поръчителство № ****** са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 22 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че дължимото възнаграждение за предоставената от
ответното дружество гаранция попадало в патримониума на заемодателя, което по своята
същност представлявало допълнително възнаграждение по договора за паричен заем,
уговорено по отделно правоотношение с цел заобикаляне на изискванията по чл. 19, ал. 4
ЗПК. Ето защо моли съда да уважи предявените искове, като приеме, че договорите за
паричен заем и за предоставяне на поръчителство № ****** от 08.06.2023 г. са нищожни на
посочените основания. На следващо място моли съда да осъди ответника „И А М“ АД да
заплати на ищеца сумата от 96,81 лв., представляваща недължимо платена сума за
възнаградителна лихва по нищожен договор за паричен заем, ведно със законната лихва от
датата на исковата молба – 14.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата, както и да
осъди „И А М“ АД, а в условията на евентуалност „Ф Б“ ЕООД да заплати на ищеца сумата
от 476,19 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за
предоставяне на поръчителство, ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
14.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „И А М“ АД, чрез юрк. К., е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявените искове по подробно изложени съображения.
Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че процесният договор за кредит е нищожен
на посочените основания. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф Б“ ЕООД, чрез управителя П Д, е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по подробно изложени
съображения. Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че процесният договор за
2
поръчителство е нищожен на посочените основания. Моли съда да отхвърли предявените
искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
От представения като доказателство по делото Договор за паричен заем № ****** от
08.06.2023 г. се установява, че между ищеца Д. Х. К., в качеството й на заемател, и „И А М“
АД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за паричен заем, по силата на
който „И А М“ АД предоставило на Д. Х. К. сумата в размер на 1000 лв., която ищецът се
задължил да върне в срок от 26 седмици на 13 погасителни вноски, всяка от които в размер
на 84,37 лв., при фиксиран годишен лихвен процент в размер 35,00% и годишен процент на
разходите от 41,74%.
В чл. 4, ал. 1 от договора за заем е било уговорено, че заемателят се задължава в срок
до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на
заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) две физически лица поръчители,
които да отговарят на следните условия: нетния размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лв.; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител
по друг договор за паричен заем, сключен с ответника; да няма задължения към други
банкови и финансови институции; да няма неплатени осигуровки за последнтие 2 години; 2)
банкова фаранция с бенефициер – Заемодателя, за сумата от 1096,81 лв. със срок на
валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено
от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.
На следващо място, установява се по делото, че на 08.06.2023 г. между Д. Х. К., в
качеството й на потребител, и „Ф Б“ ЕООД, в качеството му на гарант, е бил сключен
договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да издаде
гаранция за плащане в полза на „И А М“ АД, с наредител – потребителят, с цел гаранциране
за изпълнението на всички задължения на Д. Х. К., възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задължението по договора
за паричен заем.
Не е спорно между страните по делото, че съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за
предоставяне на гаранция, за поемане на описаните по – горе задължения, потребителят
дължи възнаграждение на гаранта в размер на 476,19 лв., платимо разсрочено на вноски,
всяка от които в размер на 36,63 лв., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща
възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем.
Не е спорно по делото, че съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на
гаранция, „И А М“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението
на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
3
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че: общо заплатената от ищеца сума по договора за заем е в размер на 1096,81
лв., с която е погасена главница в размер на 1000 лв. и договорна лихва в размер на 96,81
лв.; по договора за предоставяне на гаранция общо изплатената сума е в размер на 476,19
лв., като посочените суми са платени на 6 плащания към „И А М“ АД, които са овластени да
приемат вместо гаранта изпълнението по договора за гаранция; вземайки предвид размера
на отпуснатия кредит – 1000 лв. за срок от 26 седмици и общо изплатената от Д. Х. К. сума в
размер на 1573,00 лв., годишният процент на разходите в този случай е в размер на
114,915%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже по делото
пълно и главно обстоятелствата, които обуславят недействителност на договора за паричен
заем № ****** от 08.06.2023 г. и на договора за предоставяне на гаранция № ****** от
08.06.2023 г.
Сключените между ищеца и ответниците договори за паричем заем и за предоставяне
на гаранция са потребителски, поради което намират своята правна регламентация в Закона
за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата
на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Ищецът поддържа, че процесните договори за паричен заем и предоставяне на
гаранция са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В частност, преценката относно действителността на процесните договор за паричен
заем и договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с
общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са
сключени договорите. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания),
в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските
сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело №
1/2009 г., ОСТК. В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства
4
не може да се приеме, че процесните договорни съглашения отговарят изцяло на
изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за потребителски кредит. Форма и
съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 41,74%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Ф Б“ ЕООД, което се включва в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение
на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд).
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че “И А М“
АД е едноличен собственик на капитала на „Ф Б“ ЕООД, като двете дружества са с един
адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на
гаранция, “И А М“ АД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора
за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
5
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите за
доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде
потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за гаранция има за цел
да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
В частност общото задължение на ищеца е съответно на вписаните сборни плащания,
като изрично е посочено и задължението за предоставяне на гаранция (двуседмичният
размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и
сумата от 36,63 лв. - двуседмично дължимо възнаграждение за предоставяне на гаранция).
Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР – 41,74%, въпреки че е включен в общия дълг и месечните
вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19,
ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен
разход действителният ГПР е значително над 50,00% – в случая 114,91%.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора
следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване на договор за гаранция на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на
договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с
изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с
основното задължение по кредита. С оглед изложеното съдът намира, че разходът за
възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на “И А М“ АД по процесния
договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се
включи в общия разход по кредита (в този смисъл са Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС
по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по
описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. ***06/2021 г. и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС приема, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по
т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта
на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
6
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в
този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа
на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Следва да се отбележи, че договорът, сключен между
потребителя и “И А М“ АД, и договорът, сключен между потребителя и „Ф Б“ ЕООД, се
намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните,
поради което последиците от недействителността на договора за потребителски кредит
неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради
естеството на правоотношенията (така Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 264616 от 9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. №
9991/2020 г., Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. ***06/2021 г. и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесните договори за
паричен заем № ******/08.06.2023 г. и предоставяне на гаранция № ******/08.06.2023 г. са
изцяло нищожни.
По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За да бъдат уважени предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил претендираните
суми, че те са постъпили в патримониума на ответниците, че това разминаване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответниците в частта за сумите в размер на 96,81
лв. и 476,19 лв. е без правно основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт.
Както вече бе посочено по-горе, от заключението на вещото лице по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че общо заплатената от ищеца сума по
договора за заем е в размер на 1096,81 лв., с която е погасена главница в размер на 1000 лв.
и договорна лихва в размер на 96,81 лв., а по договора за предоставяне на гаранция общо
изплатената сума е в размер на 476,19 лв., като посочените суми са платени на 6 плащания
към „И А М“ АД, които са овластени да приемат вместо гаранта изпълнението по договора
за гаранция.
Следователно и предвид нищожността на договорите за паричен заем №
******/08.06.2023 г. и предоставяне на гаранция № ******/08.06.2023 г., ищецът се
легитимира като кредитор на вземания, както следва: за сумата от 96,81 лв., представляваща
недължимо платена сума за възнаградителна лихва по нищожен Договор за паричен заем №
******/08.06.2023 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 14.05.2024 г.,
до окончателното изплащане на сумата; за сумата от 476,19 лв., представляваща недължимо
платена сума по нищожен Договор за предоставяне на гаранция № ******/08.06.2023 г.,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 14.05.2024 г., до окончателното
7
изплащане на сумата.
Предвид гореизложеното, исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД,
предявени от ищеца срещу “И А М“ АД са основателни, поради което следва да бъдат
уважени.
С оглед уважаването на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу “И А М“ АД относно
сумата в размер на 476,19 лв., съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното условие за
разглеждане на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу „Ф Б“ ЕООД, предявен в условията
на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по него.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да
се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 200 лв. и за съдебно-
счетоводна експертиза в размер на 500 лв.
По отношение на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение в общ размер
на 1100 лв., настоящият съдебен състав приема за основателни релевираните от
процесуалните представители на ответниците възражения по чл. 78, ал. 5 ГПК, като
аргументите за това са следните:
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о.,
е определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се отличава с
фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
8
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в
обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се
определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
всички искове – в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. №
2982/2019 г., II т. о., ТК.
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора, както
и проведеното в исковото производство едно открито съдебно заседание, настоящият
съдебен състав приема, че на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
общ размер на 600 лв. (в този смисъл са Определение № 12574 от 12.08.2024г., постановено
по в.ч.гр.д. № 6143/2024 г. по описа на СГС, VI-4 с-в, Определение № 12716 от 16.08.2024г.,
постановено по в.ч.гр.д. № 8537/2024 г. по описа на СГС, ЧЖ-I-„З“ с-в, Определение №
14430 от 19.09.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 10225/2024 г. по описа на СГС, ГО, II-Ж с-
в, Определение № 14721 от 25.09.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 9457/2024г. по описа на
СГС, ЧЖ-I-„Л“ с-в, Определение № 15714 от 09.10.2024г., постановено по в.ч.гр.д. №
9834/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-VI-„В“ състав, и др.). Т.е. общият размер на разноските,
които следва да бъдат присъдени на ищеца възлиза на сумата от 1300 лв., от които: 200 лв. -
държавна такса, 500 лв. – депозит за съдебно-счетоводна експертиза, както и 600 лв. -
адвокатско възнаграждение. От така определения общ размер на разноските, с оглед
предявените и уважени искове, ответникът „И А М“ АД следва да заплати на ищеца цумата
в размер на 750 лв., а ответникът „Ф Б“ ЕООД сумата в размер на 550 лв.
Така мотивиран, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. Х. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. С, ж.к. „М *“, бл. ********, и „И А М“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление: гр. С, бул. „Д Н“ ***, „С ц“, ***, ***** че сключеният между тях Договор за
паричен заем № ****** от 08.06.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. Х. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. С, ж.к. „М *“, бл. ********, и „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление: гр. С, бул. „Д Н“ ***, „С ц“, ет. ****** че сключеният между тях Договор за
предоставяне на гаранция № ****** от 08.06.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
9
ОСЪЖДА „И А М“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С,
бул. „Д Н“ ***, „С ц“, ***, ***** да заплати на Д. Х. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С, ж.к.
„М *“, бл. ********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, сумата в размер на 96,81 лв.,
представляваща недължимо платена сума за възнаградителна лихва по нищожен Договор за
паричен заем № ******/08.06.2023 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба
– 14.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 476,19
лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за предоставяне на
гаранция № ******/08.06.2023 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
14.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „И А М“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С,
бул. „Д Н“ ***, „С ц“, ***, ***** да заплати на Д. Х. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С, ж.к.
„М *“, бл. ********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 750 лв. – разноски за
производството пред СРС.
ОСЪЖДА „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С,
бул. „Д Н“ ***, „С ц“, ет. ****** да заплати на Д. Х. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С, ж.к.
„М *“, бл. ********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 550 лв. – разноски за
производството пред СРС.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10