№ 334
гр. Варна, 17.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ, в публично заседание на
втори март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина Пл. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно гражданско
дело № 20223100500086 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Д.Д. срещу решение №
261573/12.05.2021 г., поправено с решение № 262824/17.11.2021 г.
постановено по гр.д. № 12667/2020 г. по описа на ВРС, XLIX-ти състав.
Жалбоподателят излага оплакване за неправилност на постановеното по
делото решение. Твърди недължимост на претендираните суми поради
предсрочното им погасяване. Заявява, че за установяване на последното са
представени доказателства по първоинстанционното производство, а именно
приходен касов ордер за сумата от 1399.39 лева. Твърди, че кредиторът
погрешно е посочил основанието на внесените суми, като ги е отнесъл за
погасяване на задължения по друг договор, сключен между страните. Излага,
че доколкото кредитът е предсрочно погасен, лихви не се дължат. Твърди, че
част от клаузите от договора са неравноправни, респективно нищожни,
уговорени във вреда на икономически по–слабата страна в отношенията.
Заявява, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение
и по други два договора за потребителски кредит, които се основават на
неравноправни клаузи, които моли да бъдат съобразени от съда при
разглеждане на делото. Моли за отмяна на обжалваното решение и
присъждане на разноски.
Становището на насрещната страна „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, изразено чрез процесуален
представител, е за неоснователност на въззивната жалба. Твърди, че
първоинстанционният съд е обсъдил всички доказателства по делото в
1
тяхната съвкупност и е достигнал до законосъобразния извод за дължимост
на претендираните суми, респективно е постановил акт, който не страда от
визираните в жалбата пороци. Моли, съдът да потвърди решението на ВРС.
В съдебно заседание въззивникът не се явява. С депозиранa молба
изразява становище по същество на спора. Моли решението на ВРС да бъде
отменено.
Становището на въззиваемата страна, изразено чрез молба, депозирана
от процесуален представител, е за потвърждаване на решението на ВРС като
правилно и законосъобразно. В евентуалност отправя възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Претендира разноски.
Съдът, след като прецени, че е сезиран с редовна и допустима за
разглеждане жалба, подадена от лице, легитимирано чрез правен интерес от
обжалване акта на ВРС и като съобрази доводите на страните, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
В развилото се заповедно производство по ч.гр.д. № 7242/2020 г. на
ВРС е удовлетворено заявление на ищеца и издадена Заповед №
3187/03.07.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в
полза на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“
ООД срещу Д.Д. за следните суми: 1 500 лева, представляваща неплатена
главница по договор за паричен заем № 5484757 от 19.11.2018 г., сключен
между „Вива Кредит“ ООД и Д.Д., вземането, по който е прехвърлено на
ищеца с Приложение № 1 от 02.09.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г. от „Вива кредит“ ООД, ведно
с договорна лихва в размер на 262.92 лева за периода от 19.12.2018 г. до
16.08.2019 г., както и сумата от 93.22 лева, представляваща обезщетение за
забава върху непогасената част от главницата, считано от 20.12.2018 г. до
19.06.2020 г., както и лихва за забава от датата на подаване на заявление по
чл. 410 от ГПК - 30.06.2020 г. до окончателно изплащане на задължението.
Поради депозирано от длъжника възражение в срока по чл. 414 от ГПК
е заявена и установителна претенция за вземането.
Ищецът твърди, че между „Вива Кредит“ ООД и Д.Д. е сключен
договор за паричен заем № 5484757 от 19.11.2018 г., по силата на който „Вива
Кредит“ ООД е предоставил на потребителя заем в размер на 1 500 лева,
срещу задължение на последния да върне заетата сума на девет месечни
погасителни вноски в срок до 16.08.2019г. Продължава, че е носител на
вземането по силата на договор за прехвърляне на вземания, сключен между
него и „Вива кредит” ООД. Излага, че заемодателят е изпълнил задължението
си за предоставяне на заема, доказателство за което представлява самият
договор, доколкото същият служел за разписка между страните. Според
твърденията, ответницата не е погасявала нито една от месечните вноски по
заема, поради което претендира главницата в пълен размер, ведно с
обезщетение за забава и договорна лихва.
В отговора на исковата молба, насрещната страна възразява срещу
дължимостта на претендираните суми. Твърди, че на датата на сключване на
процесния договор – 19.11.2018 г. е заплатила на заемодателя сумата от
1399.39 лева, за което има издаден приходен касов ордер, удостоверяващ
2
погасяването на заетата сума. Посочва, че между страните е налице валидно
правоотношение по други два договора за заем, като всеки следващ бил
сключван с оглед рефинансиране на предхоните, поради което счита, че
клаузите по всички договори следва да бъдат разгледани в съвкупност
предвид тяхната нищожност.
Обжалваното решение на ВРС е валидно и допустимо, поради което и
съдът е ограничен при преценка законосъобразността на акта от доводите,
развити в жалбата. Доколкото вземанията произтичат от договор за
потребителски кредит, съдът следи служебно за наличието на неравноправни
клаузи.
Безспорно е, че на 19.11.2018 г. между „Вива кредит“ ООД, в качеството
му на заемодател, и Д.Д., в качеството й на заемополуател, е сключен договор
за паричен заем № 5484757, по силата на който заемодателят се е задължил да
предостави на заемополучателя сумата от 1 500 лева, които следвало да бъдат
погасени на девет месечни погасителни вноски до 16.08.2019 г.
По заявеното от ответницата, че със сумите по този договор се
рефинансират по-стари времево, ищецът противопоставя възражение, че
претенцията му произтича от конкретното заявено правоотношение и
твърденията за предходни взаимоотношения са ирелевантни.
Заемодателят е изпълнил задължението си по договора за заем за
предоставяне на средствата, което се установява от представения пред
първата инстанция РКО, подписан и от кредитополучателя /л. 56 по делото/,
което не се опровергава от доказателствата, ангажирани от ответната страна,
нито от заключението по ССЕ.
Спорен е и въпросът относно наличието на задължения и техния размер,
доколкото заемополучателката излага правопогасяващи възражения, а именно
че е заплатила задълженията си по кредита като преди това следва да се
отговори и на въпроса за валидността на цесията, тъй като по него се повдига
спор пред въззивния съд.
Вземането по договора за кредит е прехвърлено на ищеца „АГЕНЦИЯ
ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД с Приложение № 1
от 02.09.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 01.12.2016 г. Според константната практика уведомяването на
длъжника за извършената цесия, може да бъде извършено и от цесионера, в
случаите, когато последният е надлежно упълномощен за това от цедента. От
представените по делото доказателства безспорно се установява, че ищецът е
валидно упълномощен от „Вива кредит“ ООД да уведоми длъжника за
извършеното прехвърляне на вземанията, поради което съдът намира, че
ищецът се явява активно легитимиран да претендира сумите по процесния
договор за заем.
Както бе посочено по-горе, на 19.11.2018 г. „Вива кредит“ ООД е издало
разходен касов ордер за сумата от 1 500 лева, с основание отпускане на
кредит по договор № 5484757, като за получил сумата се е разписала Д.Д..
Установява се още, че на същата дата има издаден приходен касов ордер за
сумата от 1399.39 лева, с основание вноска по кредит № 5461139, а за
вносител е посочена Д.Д.. Ответницата по делото твърди, че всъщност
задълженията са погасени със заплащането на сумата от 1399.39 лева, които
3
погрешно са отнесени от страна на заемодателя по договор № 5461139.
Съдът намира, че в тежест на заемополучателя е да установи
изпълнение на задълженията си по договор № 5484757 от 19.11.2018 г., а
именно, че е върнал заетата сума. Полагането на подпис върху приходния
касов ордер от 19.11.2018 г., в който е отразено, че сумата от 1399.39 лева се
отнася за погасяване на задължения по договор № 5461139, удостоверява
знанието и волята на ответницата да погаси суми именно по описания
договор. Доколкото представеният по делото приходен касов ордер
представлява частен документ, то същият се ползва с обвързваща съда
формална доказателствена сила, която не е оспорена от подписалата го
страна. По делото липсват представени доказателства, които да удостоверяват
твърдението на ответницата, че е погасила задълженията си по процесния
договор, предмет на делото.
Според приетата по делото ССЕ, чието заключение съдът кредитира
като обективно и компетентно дадено се установява, че размерът на
вземанията, отговаря на заявените претенции, а представените от ответницата
ПКО в първата инстанция се отнасят до други договори. С оглед изложеното
съдът намира, че исковите претенции се явяват основателни.
По отношение на възраженията за недължимост на претендираните
суми, основаващи се на неравноправни клаузи в договора за заем от
19.11.2018 г., съдът не намира същите основателни. Претендират се суми
единствено за главница, законна и възнаградителна лихва. Клаузите от
договора, касаещи основния му предмет, а именно предоставяне в заем на
определена сума пари не са неравноправни, респективно нищожни. По
отношение на претенциите за заплащане на възнаградителна лихва, съдът
намира, че уговореният в договора годишен процент на разходите не излиза
извън рамките на допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския кредит, поради и тези разпоредби не са неравноправни.
Следва да бъде отбелязано, че в развилото се производство по реда на
чл. 410 ГПК, заявителят, понастоящем въззиваем, е претендирал издаване на
заповед за изпълнение и по отношение на суми, основаващи се на
неравноправни клаузи от договора за заем, но за тях заповедният съд е
постановил отказ. От друга страна по конкретния договор № 5484757 от
19.11.2018 г. не се установи да са заплащани от страна на потребителя суми
по неравноправни клаузи, които да се приспадат от констатираните
задължения.
Що касае възражението за наличие на неравноправни клаузи,
съдържащи се в други договори между страните, следва да се подчертае, че
съдът дължи произнасяне по целия спорен предмет на делото, който се
определя от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба. Тук
ищецът заявява права, произтичащи от конкретен договор. За да въведе в
предмета на спора и други правоотношения, включително за недължимо
платени суми, ответникът трябва в срока за отговор или да заяви насрещна
претенция или да отправи изявление за право на прихващане. Ответницата е
била процесуално пасивна в това отношение.
Горното не изключва възможността за заемополучателя да претендира в
друг процес възстаноявяване на недължимо заплатени суми поради
4
нищожност на клаузи, съдържащи се в други сключени между страните
договори за заем, след като счита, че такива са налице.
Предвид горното, съдът намира исковете за основателни и по размер, а
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, разноски в полза на
въззивника не се следват.
Предвид своевременно отправеното искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение и на осн. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 от ГПК на
въззиваемата страна се следва такова. Представител на въззиваемата страна
не се явява в съдебно заседание, а предвид липсата на фактическа и правна
сложност на делото, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в
минималния размер от 50 лева, на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 25а, ал. 3
от Наредбата за правната помощ.
Съдът констатира, че в диспозитива на обжалваното решение е
посочена грешна датата на сключване на процесния договор за заем №
5484757, като вместо 19.11.2018 г. е посочена дата на сключване 01.01.2019 г.,
която техническа грешка може да бъде отстранена с настоящото решение чрез
изписване на коректен диспозитив.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261573/12.05.2021 г., поправено с
решение № 262824/17.11.2021 г., постановено по гр.д. № 12667/2020 г. по
описа на ВРС, XLIX-ти състав, с което се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Д. Б. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес
- Казашко, ПК:9140, ул. Ясен 4 ДЪЛЖИ на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК *********, със седалище гр.
София, сумата от 1500.00 /хиляда и петстотин/ лева, представляваща
неплатена главница по Договор за кредит № 5484757 от 19.11.2018 г.,
сключен между „Вива кредит” ООД и Д. Б. Д., което вземане по договора е
прехвърлено на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД с
Приложение № 1 от 02.09.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г., сключен между „Вива кредит“
ООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 30.06.2020 г. до окончателното изплащане; сумата от
262.92 лева, представляваща договорна лихва за периода от 19.12.2018 г. до
16.08.2019 г.; сумата от 93.22 лева, представляваща обезщетение за забава за
периода от 20.12.2018 г. до 19.06.2020 г., на осн. чл. 422 ГПК, вр. чл. 99, ал.1
ЗЗД.
ОСЪЖДА Д. Б. Д., ЕГН **********, с. Казашко, обл. Варна да
заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“
ООД, ЕИК *********, гр. София, сумата от 50.00 /петдесет/ лева разноски в
производството за въззивна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 от ГПК.
5
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент на чл. 280 ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6