№ 1674
гр. София, 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20241100513694 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №15081 от 02.08.2024 г., постановено по гр.д. № 20566/2023 г. по описа на СРС,
54 състав, са частично уважени предявените от Т. Т. Т., ЛНЧ**********, с постоянен адрес: гр.
София, ул. „*******, действащ чрез процесуалния си представител адв. Г. В. от САК, със съдебен
адрес: гр. София, ул.“ Лайош Кошут“ №53, ет.1, ателие 2 против „Браузуейв“ АД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Тайга“ №14, искове с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ и т.3 вр. чл.225 КТ, с което е признато уволнението за незаконно и е постановена
неговата отмяна, а ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 46 144.50 лева,
представляваща обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за периода от
18.03.2023г. до 18.09.2023г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.04.2023г. до
окончателно изплащане на задължението, като е отхвърлен иска за разликата над присъдената
сума до пълния предявен размер от 63 065.10 лева. Ответникът е осъден да заплати 5100.16
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществената от нея безплатна
адвокатска защита и съдействие на ищеца в настоящото производство и сумата от 1975.78
лева, представляваща държавна такса за разглеждане на исковете и заплатени от бюджета на
съда разноски.
В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба подават и двете
страни.
Въззивната жалба на ищеца е подадена на 24.09.2024 год., като съобщението с
постановеното решение е получено на 11.09.2024 год. Обжалва се решението в частта, с
1
която са отхвърлени претенциите на ищеца, като неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Поддържа заявеното в исковата молба и пред първоинстанционния съд, че е
налице уговорка между страните по трудовото правоотношение за увеличаване размера на
трудовото възнаграждение, като отново не оспорва факта, че получаваната заплата е в
размер на така постигнатата уговорка. Оспорва извода, до който е достигнал съда, относно
характера на сумата, отразена в представените от ищеца фишове като „бонус“, а именно, че
не представлява възнаграждение с постоянен характер, което се включва при изчисляването
на дължимото се обезщетение. Според въззивника, отразяването на спорната сума във фиша
за получаваното възнаграждение като „бонус“ или представлява нарушение на закона
относно императивното изискване в трудовия договор да бъде посочен действителния
размер на получаваното трудово възнаграждение, или е сума с постоянен характер, която се
включва при изчисляване размера на трудовото възнаграждение, респ. размера на
дължимото се обезщетение. За да аргументира възраженията си препраща, от една страна,
към действащото законодателство, приложимо към спорния въпрос – Кодекса на труда,
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, и от друга страна, към
задължителната съдебна практика, разглеждала спорния между страните въпрос.
Достатъчно, според въззивника, за определяне постоянния характер е, че сумата е
получавана редовно, постоянно и през целия процесен период, видно от приложените по
делото фишове. Моли съда да отмени обжалваното решение в тази му част, като постанови
ново, с което да уважи изцяло претенцията. Претендира разноски за двете съдебни
инстанции.
В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба подава
ответника на 23.10.2024 год., като съобщението за депозирането й е получено на 09.10.2024
год. Оспорва въззивната жалба като неоснователна и недоказана, а първоинстанционното
решение кредитира като правилно и законосъобразно. Поддържа заявеното в отговора на
исковата молба, че освен споразумението от 14.12.2021 год., с което действително е
увеличено възнаграждението на ищеца, последващо такова не е сключвано, още по – малко в
твърдения смисъл за ново увеличение. Твърди, че заплатената сума е единствено по
усмотрение на работодателя, като основанието е било изявена от самия ищец спешна нужда
от средства, а не наличие на договорка между страните, която да му вменява такова
задължение. Въззиваемият смята, че твърденията на ищеца в тази им част не са подкрепени
от никакви доказателства, съответно са останали недоказани по делото. Оспорва
твърденията на ищеца за сигурност и постоянство на плащането, както и твърденията, че
размера и редовността на плащането му са индикация за неговия постоянен характер. Моли
съда да отхвърли въззивната жалба, а обжалваното решение в тази част да бъде потвърдено.
Претендира заплащане на разноски.
Въззивната жалба на ответника е подадена на 29.08.2024 год., като съобщението с
постановеното решение е получено на 14.08.2024 год. Оспорва се решението в уважителната
част, като неправилно и необосновано, незаконосъобразно и постановено в нарушение на
материалния закон. Не оспорва констатациите на съда относно намаляване цялостно обема
2
от работа на предприятието, но оспорва липсата на доказано отражение на това намаление
върху длъжността, заемана от ищеца. Твърди, че ответникът е доказал при условията на
пълно и главно доказване, съобразно разпределената му доказателствена тежест, че в
резултат на структурните промени, реорганизацията и промяната в клиентите, с които
работят, ангажираността на ищеца също е намаляла, съответно и интензивността на
изпълняваните от него трудови функции. Поддържа заявеното в отговора на исковата молба
и пред първата инстанция, че логична и закономерна последица от взетите мерки за
стабилизиране на дружеството – съкращаване и на други служители, прекратяване или
ограничаване на работата с настоящи клиенти и прочее – е драстично намаляване работата
на ищеца, както с клиентите на дружеството, така и с персонала на дружеството. Моли съда
да отмени решението в тази част, като постанови ново, с което изцяло да отхвърли
претенциите. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл.263 ,ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба подава
ищеца на 20.11.2024 год., като съобщението за депозирането й е получено на 14.11.2024 год.,
с който оспорва въззивната жалба, като недоказана и необоснована, а обжалваното решение
кредитира като правилно и законосъобразно. Оспорва ответникът да е доказал твърденията
си за намаляване обема на работа на длъжността, заемана от ищеца, доколкото споделя
изводите на съда, че намалението на работата трябва да засяга именно осъществяваните от
ищеца трудови функции във връзка със заеманата длъжност. Напротив, според въззиваемия,
в хода на производството се установява именно обратното, доколкото и от приетата и
неоспорена по делото експертиза се увеличава и ръст на броя на клиентите, неотносимост
на трудовите функции на ищеца към причините за намаляване на работата и прочее. Моли
съда да потвърди решението в тази част, а въззивната жалба да отхвърли като
неоснователна. Претендира разноски.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от
легитимирани страни и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Отговорите на въззивните жалба също са предявени в законоустановения срок по
чл.263, ал.1 ГПК и от легитимирани страни, поради което са процесуално допустими и
следва да бъдат разгледани по същество.
В рамките на въззивното производство не са направени доказателствени искания или
представени нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение
на нейната правилност, съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна. Съображенията
3
за това са следните:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.
1 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на Т. Т. Т.,
обективирано в заповед № 17.03.2023 г. на ръководителя на "Браузуейв" АД, както и за осъждане на
"Браузуейв" АД да заплати на Т. Т. Т. сумата от 63 065. 10 лева, представляваща обезщетение за
оставането му без работа поради уволнението за периода от 18.03.2023 г. до 18.09.2023 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 20.04.2023 г. до окончателно изплащане на
задължението.
Ищецът твърди, че с ответника били страни по трудово правоотношение, възникнало от
сключен помежду им трудов договор от 11.06.2021 г., по силата на което заемал длъжността
"Директор, организация" в ответното дружество и което било прекратено, считано от 18.03.2023 г.
със Заповед № 17.03.2023 г., връчена му на тази дата, на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ- поради
намаляване обема на работа. Ищецът поддържа, че в случая не бил намалял обемът на работа нито
в предприятието на ответника като цяло, нито за изпълняваната от него длъжност, поради което, а
и доколкото на негово място бил назначен друг служител- ***, който само формално заемал друга
длъжност, но фактически изпълнявал трудовите функции на ищеца отпреди уволнението му, счита
прекратяването на трудовото правоотношение за незаконосъобразно. Твърди, че размерът на
последното му брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец преди уволнението- това
за м. февруари 2023 г., възлиза на сумата от общо 10 510. 85 лева, включваща основно
възнаграждение в размер на 7055. 73 лева, допълнително възнаграждение за клас "прослужено
време" и бонус в размер на 2777. 77 лева, поради което претендира обезщетение за оставането си
без работа поради уволнението в общ размер на 63 065. 10 лева за периода от 18.03.2023 г. до
18.09.2023 г., законна лихва, както и разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл. 131
ГПК, с който ответникът оспорва предявените искове, поддържайки, че ищецът е уволнен поради
обективно намаляване на обема на работата в предприятието, намерило отражение и върху
трудовите функции на заеманата от него длъжност "Директор, организация". Изяснява в тази
връзка, че в периода 2021 г. - 2022 г. се наблюдавал значителен спад в приходите на предприятието,
че през м. октомври 2022 г. основните инвеститори в компанията, осигурявлаи финансирането й,
напуснали същата, както и че били прекратени отношенията на дружеството с част от големите му
клиенти- не били подновени договорите с част от тях, били приключени проектите с телекоми след
изтичане на срока на споразуменията с тях. С оглед на това управата на дружеството взела решение
за промяна на стратегията за финансиране- от търсене на инвеститори към финансиране чрез
кредитиране от банки, на социалната си политика, като били премахнати част от социалните
придобивки, които били осигурявани на служителите чрез външни фирми, за редуциране на
разходите за външни услуги, както и на персонала. Така предприетите мерки за оптимизиране на
финансовата политика на ответното дружество обективно довели до намаляване обема на работата
на ищеца в качеството му на "Директор, организация", тъй като отпаднала необходимостта от
основната му функция по "интеракция с инвеститори" поради напускането през м. 10. 2022 г. на
тогавашните инвеститори и изоставяне впоследствие на стратегията по привличане на нови
инвеститори, т. е. отпаданала нуждата от обезпечаване на интересите на съществуващиуте и от
привличане на нови инвеститори. Наред с това, поради предприетите през м. 09 и 10. 2022 г.
действия по прекратяване на трудовите правоотношения и с други служители на дружеството и по
съкращаване на разходите за социални придобивки и за услуги от външни доставчици значително
4
намалял обемът на работа на ищеца и по това направление от длъжностната му характеристика,
изразяващо се в "интеракция със служители, вътрешни звена и външни изпълнители за набиране на
информация и постигане на ресурсно обезпечаване и устойчив растеж". Същевременно, част от
функциите на ищеца преминали към други звена или външни изпълнители. Така, счетоводството
преминало на пряко подчинение на изпълнителния директор, поради което било иззето като
компетентност от "Директор, организация", а всички аналитични дейности били възложени на
външен изпълнител. Що се отнася до касаещите вътрешните работни процеси методологически и
оценъчни фунции на заеманата от Т. Т. преди уволнението длъжност, ответникът изяснява, че от
една страна същите по правило не включвали значителна отговорност, не се изпълнявали активно
по време на съществуване на правоотношението, а освен това след напускането на инвеститорите
през есента на 2022 г. нуждата от тях отпаднала, тъй като управлението било поето от лице-
специалист с дългогодиешен опит в IT- сферата, разработило техническата основа на цялото
продуктово портфолио на ответното дружество. По изложените съображения ответникът счита, че
обективни и независещи от волята му икономически фактори са довели до необходимостта от
промяна на бизнес стратегията и вътрешната му организация, което, от своя страна, обусловило
обективно и трайно намаляване обема на работа на ищеца, при което отпаднала нуждата от най-
значимите негови задачи и функции. Подчертава в тази връзка, че сам ищецът в свой доклад от
19.10.2022 г., изпратен чрез вътрешнофирмената палтформа, признава влошеното финансово
състояние на дружеството, както и нуждата разходите да бъдат значително свити, а персоналът-
намален с 20 %.
Във връзка с довода на ищеца в тази насока ответникът изяснява, че служителят М.М. е с
юридическо образование и е назначен в предприятието на длъжност с преобладаващо юридически
задължения, поради което поддържа, че между трудовите функции на посочения служител и тези
на уволнения не е налице дори и сходство.
Оспорва размера на претендираното обезщетение за оставане без работа, поддържайки, че
последното получено от служителя брутно трудово възнаграждение възлиза на 7055. 00 лева, а
изплащаните считано от м. октомври 2022 г. допълнителни суми представляват бонуси, като
каквито фигурират и във фишовете за работна заплата, и са начислявани по решение на
работодателя във връзка с лични нужди на ищеца и поради участието му в Съвета на директорите
на ответника. Претендира разноски.
По възраженията, направени във въззивната жалба на ищеца, относно отхвърляне на иска за
сумата над 46 144.50 лева до пълния предявен размер от 63 065.10 лева. Основното
възражение е срещу извода на съда, че изключената от възнаграждението сума няма
постоянен характер, на което основание не следва да се калкулира при изчисляване на
обезщетението.
В конкретния случай, допълнителните възнаграждения, основанието и условията за
заплащането им и реда за изплащането им са уредени както в трудовия договор, сключен с
ищеца, така и от вътрешните правила на дружеството – работодател. Уредбата в трудовия
договор се съдържа в разпоредбите на чл.9, т.2 и т.4, а във Вътрешните правила за работната
заплата в „Браузуейв“ уредбата се намира в разпоредбите на чл.12, ал.1, 2 и 4 и на чл.13.
Тълкуването на разпоредбите води до извода, че е предвидено, от една страна,
допълнително възнаграждение за стаж и прослужено време, и от друга страна,
5
допълнително възнаграждение, наименувано „премия“ или „бонус“, което се изплаща за
представяне и постигнати лични или екипни цели и при спазване на подробно описаната в
следващите алинеи на чл.13 процедура.
Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 1, вр. чл. 228 КТ размерът на обезщетението за
оставане без работа вследствие на незаконното уволнение се определя съобразно брутното
трудово възнаграждение на работника или служителя за последния пълен отработен месец.
При изчисляване размера на обезщетенията по раздел ІІІ, глава Х КТ за база се взема
брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало
основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или
служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено - чл.
228 КТ. Съгласно чл. 17, ал. 1 НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл.
228 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната
заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните
трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен
акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя,
доколкото друго не е предвидено в КТ, както и други изрично изброени възнаграждения. В
чл. 15 НСОРЗ като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата
определя тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов
стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат
постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в
зависимост единствено от отработеното време. Допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ- за по- висока професионална квалификация
(работник или служител, притежаващ образователна и научна степен "доктор" или научна
степен "доктор на науките") и по чл. 12 НСОРЗ- за придобит трудов стаж и професионален
опит. Те са задължителни за изплащане /чл. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ/, когато са налице
предпоставките за придобиване правото да се получават от конкретния работник или
служител.
Доколкото страните не твърдят, че сумата, изплащана като „бонус“ представлява
„премия“ или „бонус“, по смисъла на чл. 13 от Вътрешните правила за работната заплата, за
пълнота следва да се отбележи, че така уговорено, това допълнително трудово
възнаграждение не е в зависимост само от времето, през което служителят е предоставял
работната си сила, а и в зависимост от евентуално постигнат висок трудов резултат –
изпълнение на поставени месечни, тримесечни или годишни цели по определени
показатели, като при неизпълнение служителят не получава бонус. Допълнително
възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по
преценка на работодателя според качеството на положения труд не е с постоянен характер
по смисъла на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата. Именно на това основание премиалното възнаграждение /бонус/, дори да е
възнаграждение за постигнати резултати- индивидуални или общи, то не се включва в
изчисляването на трудовото възнаграждени. Целевата награда и месечната премия, поради
6
предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов
резултат, не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер (така
решение № 540/07.07.2010 г. по гр.д. № 895/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение №
847/14.01.2011 г. по гр.д. № 1558/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 167/24.07.2013 г. по гр.д.
№ 1372/2012 г. на ВКС, ІІІ ГО и др.).
В настоящия случай, предвид непредставяне на твърдяното от ищеца споразумение
или друго писмено доказателство, което да установява уговаряне на изплащаната като
„бонус“ сума да представлява увеличение на основното трудово възнаграждение, респ. като
допълнително възнаграждение с посочените по – горе характеристики, позволяващи да се
определи като такова с постоянен характер, то следва да се приеме, че плащането му е
извършвано по преценка на работодателя. Следователно отразената като „бонус“ сума,
получавана в периода м. 09.2022 г. – м.01.2023 год., размерът на която варира, доколкото
първоначално – м.10.2022 год. е плащана в размер на 1 666,67 лева, впоследствие –
м.11.2022 год. в размер на 5 555,56 лева, а за месеците 12.2022 год. и 01.2023 год. е в размер
на 2 777,77 лева, не представлява допълнително възнаграждение с постоянен характер по
смисъла на чл. 15, ал. 2 и чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ.
По въззивната жалба, депозирана от ответника, относно неправилно установяване
факта на намаляване обема на работа, настоящият състав на въззивния съд намира следното.
В нормата на чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ е регламентирано като основание за прекратяване
на трудовия договор от работодателя с предизвестие намаляване обема на работата. По
естеството си намаляването обема на работата представлява намаляване на
производствената програма, на количеството на продукцията, обема на стокооборота, на
обема на услугите. Това състояние трябва обективно, фактически да съществува. То обаче не
следва да се отнася към дейността на предприятието изобщо, а към съответната дейност,
реализирана чрез дадена трудова функция. С оглед на това фактическият състав на
разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ изисква проследяване на процеса на намаляване обема
на работа да се отнася не към дейността на предприятието изобщо, а към съответната
дейност, реализирана чрез дадена трудова функция, или следва да бъде установено как
намаляването на обема на работата на предприятието се е отразило на дейността, в която е
бил зает до уволнението съответния работник или служител /решение № 29 от 08.02.2011 г.
по гр. д. № 265/2010 г. по описа на ВКС, ІV г. о.; решение № 125 от 18.04.2013 г. по гр. д. №
832/2012 г. по описа на ВКС, ІV г. о.; решение № 703 от 17.11.2010 г. по гр. д. № 90/2010 г. по
описа на ВКС, ІІІ г. о. и др. /. В доказателствена тежест на работодателя е да установи, че е
носител на субективното право на уволнение на посоченото в заповедта основание, което
право е упражнил законосъобразно.
За установяване факта на намаление на обема на работата, свързана с изпълнението
на определени трудови функции, са допустими всички доказателствени средства - това може
да бъде сторено с писмени доказателства /включително изходящи от ответника частни
документи/, чрез експертно заключение или със свидетелски показания. Действително
намаляването на обема на работа следва да се изследва конкретно с оглед трудовите
7
функции на конкретния работник, но по делото няма доказателства /а и това се опровергава
от трудовия договор/, че конкретните трудови функции на ищеца са били свързани пряко с
работата, в която търпи спад дейността на дружеството.
Намаляване обема на работата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ като основание за
упражняване на потестативното право на уволнение предпоставя относително
пропорционално намаляване на персонала в структурните звена на предприятието без обаче
те да се закриват, тъй като дейността на работодателя продължава, но при намален реално
обем на работата. Последното води до намаляване на необходимостта от съответната част от
трудовите функции, имащи за задача осъществяването на съответните дейности с намален
обем на работа, тъй като по - малкият обем на работа ще се изпълнява с по - малко на брой
работници или служители. Или част от длъжностите с техните трудови функции става
излишна, което има за последица прекратяване на трудовите договори за тези длъжности в
различните структурни образувания на работодателя.
В случая работодателят не е провел пълно доказване, което в негова тежест ( чл. 154,
ал. 1 ГПК), на факта на намаляване на обема на работата и как това намаляване е свързано с
изпълняваните от ищеца трудови функции, т. е. не е доказал, че процесното уволнение е
обусловено от намаления обем на работата на предприятието. Констатация на
съдружниците, каквото представляват приложените към отговора на исковата молба
доклади, изготвени от М. Г., в дружеството - работодател за такова намаляване на обема сама
по себе си не е доказателство, а подлежи на доказване, тъй като е въпрос на законност на
уволнението и подлежи на съдебен контрол. Такова доказване не е осъществено по несъмнен
начин и с останалата представена документация, която представя информация за
финансовото състояние на дружеството - работодател. Само по себе си увеличаването на
разходите и оценката на пасивите на работодателя, не доказва твърдяното намаляване на
обема на работата, което да касае процесната длъжност. Нещо повече, намаляването на
клиентите на дружеството – работодател, едно от основните твърдения за намаляване
ангажираността на ищеца, се опровергава от депозираната и неоспорена по делото
експертиза, съгласно която се забелязва увеличаване броя на клиентите, непосредствено
преди прекратяване на трудовия договор с ищеца. Твърденията за предприети действия по
уволнение и на други работници и служители, с които се домогва установяване намаление на
задълженията на ищеца, свързани с работата му с останалите звена в дружеството, също не
са доказани. Действително са прекратявани трудовите правоотношения с работници и
служители, но през период, предхождащ уволнението на ищеца, а именно 2017 – 2022 год.,
единственото уволнение преди това на ищеца е от 03.01.2023 год. Нещо повече, поведението
на работодателя – ответник, изразяващо се в заплащане на възнаграждение към основното
трудово възнаграждение, като са ирелевантни неговия характер и основание, не съответства
на твърденията за финансови и кадрови затруднения, датиращи още от 2022 год.
Заплащането на „бонуса“ е започнало именно 2022 год., като работодателят не доказва
твърденията си за лични причини, мотивирано и изразено на основание последните желание
от работника, за получаване на въпросната сума.
8
По изложените съображения въззивният съд счита, че работодателят не е установил
осъществяването на предпоставките на уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ.
Това води до незаконност на уволнението и налага неговата отмяна. С оглед изложеното,
искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен и следва да бъде уважен, в
какъвто смисъл са и изводите на районния съд.
По разноските:
Разноските за настоящата инстанция остават за страните, както са направени, тъй като и
двете въззивни жалби са неоснователни. / В този смисъл Определение № 1035 от 23.07.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 117/2012 г., III г. о., ГК. и Определение № 784 от 5.11.2014 г. на ВКС по ч. т. д. №
3097/2014 г., I т. о., ТК /.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №15081 от 02.08.2024 г., постановено по гр.д. № 20566/2023 г.
по описа на СРС, 54 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9