№ 191
гр. Свищов, 10.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на седемнадесети
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Никола П. Римпопов
при участието на секретаря БОЖИДАРА Р. ЦАНЕВА
като разгледа докладваното от Никола П. Римпопов Гражданско дело №
20254150100521 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55 ал. 1 от ЗЗД
Ищецът Х. С. В., чрез пълномощника адв. М. М. твърди, че е страна по
Договор за потребителски кредит № *******/16.11.2023г., сключен с „К.о“
ЕАД. Съгласно договора е получил кредит в размер на 5 000,00 лева, при срок
на кредита – 24 месеца. Твърди се, че съгласно чл. 4.1 от същия договор е
следвало да сключи Договор за предоставено на поръчителство с дружеството
"А.т." ЕООД за обезпечаване на кредита. Сочи, че сключил договор за
предоставяне на поръчителство от 16.11.2023 г. с ответното дружество, по
което следвало да заплати възнаграждение в размер на 4 000 лева. Твърди, че
заплатил по Договора за поръчителство към ответното дружество сума в
размер на 1200,00 лева. Счита, че Договора за предоставяне на поръчителство
от 16.11.2023 г., сключен с "А.т." ЕООД е нищожен на основание чл. 26, ал.1
пр.3 от ЗЗД, на основание чл. 26, ал.1 пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19, ал. 4 от ЗПК и чл.
143 от ЗЗП, тъй като накърнявало добрите нрави, налице била
нееквивалентност между престациите, тъй като сумата, която се претендира
била в размер над 60 % от сумата на отпуснатия кредит и се нарушавал
принципът на добросъвестност и справедливост, а отделно от това, сумата за
поръчителство се заплащала без кредитополучателят да получава нещо
насреща, а само увеличавал дължимата сума с над 60 %. Също така, ищеца
навява твърдение, че, неотразяването на сумата по договора за поръчителство
в ГПР води до нарушаване на нормативно предвидения му размер и заобикаля
закона съгласно чл.26, ал.1, предл.2-ро ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като
договора за поръчителство се явява елемент от сключванто на договора за
потребителски кредит, без който последния не може да бъде сключен. Поради
горното, следвало това задължение да бъде отразено в ГПР. Също така, ищеца
навежда твърдение, че при справка в ТР се установява, че едноличен
1
собственик на капитала на "А.т." ЕООД е "К.о" АД, като печалбата на първото
дружество от извършваната от него търговска дейност като поръчител, се
разпределяла в полза на едноличния собственик "К.о" АД. Ищеца сочи, че
поради това при сключване на договора за поръчителство се целяло да се
заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора за
поръчителство се уговаряло възнаграждение, което в последствие щяло да
бъде разпределено като печалба на "К.о" АД. Твърди се, че със сключването
на договора за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на
договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитора, което е
уговорено по друго правоотношение за избягване ограниченията на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Изложението в на ищеца приключва с твърдението, че договора за
поръчителство бил нищожен на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 2 т. 19 от ЗЗП,
защото било нарушено изискването за добросъвестност и справедливост,
което довело до неравноправие на правата на страните, а освен това
Договорът за поръчителство не бил разбираем и не позволявал на потребителя
да прецени икономическите последици от сключването му. Моли да бъде да
постановено решение, с което да бъде осъден ответникът "А.т." ЕООД да
заплати на ищеца сумата от 1200 лева – недължимо платена сума по „Договор
за предоставяне на поръчителство“ от 16.11.2023 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на молбата до окончателното изплащане. Претендира
разноски. В писмена молба преди съдебно заседание моли да бъде уважен
иска, както е предявен. Представя списък на разноските – за ДТ и адвокатско
възнаграждение.
Ответникът „А.т.“ ЕООД в законоустановения срок е подал отговор на
исковата молба, в който оспорва предявения иск срещу дружеството. Не
оспорва, че между ищеца и К.о ЕАД е сключен договор за потребителски
кредит от 16.11.2023г., както и не оспорва, че във връзка с обезпечаване на
този кредит между страните по делото е сключен договор за предоставяне на
поръчителство. Твърди, че със сключването на този договор се е задължил
като поръчител да гарантира задължението на ищеца по договора за кредит, за
която услуга било дължимо възнаграждение в размер на 4178,69 лева,
погасяването на което било разсрочено на 8 месечни вноски, съгласно
погасителен план. Счита, че размерът на това възнаграждение бил съобразен с
риска, който ответника поема – възнаграждението било дължимо само за
периода на предоставяне на услугите, като към датата на подаване на исковата
молба задължението за предоставяне на поръчителство било изцяло
доброволно предсрочно погасено. Не оспорва, че ищецът е извършил плащане
по сметка ответника в размер на 1200,00 лева, представляващи
възнаграждение за предоставеното поръчителство. Посочва, че не отговаряло
на истината твърдението, че кредитополучателят бил задължен да сключи
договор за предоставяне на поръчителство, което да служи за обезпечение на
главното задължение по договора за кредит. Твърди, че възнаграждението на
поръчителя не следвало да бъде включено в ГПР, тъй като същото не
отговаряло на дефиницията на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, респективно чл. 3 б. ж. от
Директива 2008/48/ЕО. Посочва, че предоставянето на обезпечение, в това
число и поръчител било изцяло доброволно и зависело от избора на
конкретния клиент, като сключването на този договор не бил задължително
условие за получаване на кредита, като възнаграждението на поръчителя не
2
следвало да бъде включено в ГПР. Твърди, че, договора за предоставяне на
поръчителство се сключвал с подписването на договора за кредит, като се
знаело и нямало как да узнае предварително, какво възнаграждение ще се
уговори по бъдещ договор между кредитоискателя и поръчителя А.т., по
който бъдещ договор К.о ЕАД не е страна. Възнаграждението на поръчителя
„А.т.“ ЕООД по бъдещия договор не било известно на кредитодателя към
момента на сключване на договора, поради което и не било общ разход по
кредита за потребителя при изчислението на ГПР по чл. 19 от ЗПК. Моли иска
да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Претендира разноски.
Оспорва твърдението, че ищеца е материално затруднено лице, като в
условията на евентуалност, моли на процесуалния представител на ищеца да
бъде определено възнаграждение в справедлив размер. В хода на устните
състезания не взема становище. В писмена молба взема становище за
неоснователност на предявения срещу дружеството иск, както и прави
възражение за липса на предпоставки за приложение на чл. 38 от Закона за
адвокатурата, а в условията на евентуалност възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и
в съвкупност, прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Не се спори между страните, че на 16.11.2023г. между „К.о“ ЕАД и Х. С.
В. е сключен договор за потребителски кредит № *******, по силата на който
„К.о“ АД се задължил да предостави на ищеца потребителски кредит, в размер
на 5 000,00 лв. и при условия посочени в договора, след одобряване на
подаденото от кредитополучателя заявление. Част от договора е и погасителен
план за 24 вноски с посочен падеж, главница, лихва и обща размер на
вноската. В чл. 4 от същия договор /както и в раздел III т. 12 от ОУ/ е
уговорено, че страните се съгласяват в случай, че кредитополучателят е
посочил, че ще предостави обезпечение по кредита, същият следва да
предостави на кредитора банкова гаранция съгласно Общите условия или да
сключи договор за поръчителство с одобрен от „К.о“ ЕАД гарант поръчител в
срок 48 часа от подаване на заявлението за отпускане на кредит. В ал. 3 е
посочено, че в случай, че кредитополучателя е заявил кредит без поръчител,
срокът за разглеждане, съответно одобрение е в размер на 14 /четиринадесет/
дни. /
По делото не се спори, а това се установява и от писмените
доказателства, че на 16.11.2023г.- датата на сключване на договора между
"К.о" ЕАД и ищеца Х. С. В., същия и ответникът са сключили Договор за
предоставяне па поръчителство, по силата на който "А.т." ЕООД, е поело
задълженията да сключи договор за поръчителство с "К.о" ЕАД, по силата на
който да отговаря пред "К.о" ЕАД солидарно с потребителя за изпълнението
на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договор за
потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за потребителски кредит. Съгласно
уговореното в чл. 8 от договора за предоставяне на поръчителство,
потребителят - заемател се е задължил да заплати на поръчителя
възнаграждение за обезпечаване на изпълнението на задълженията на
потребителя по договора за потребителски кредит в размер и при условия,
3
съгласно Приложение № 1. Видно от Приложение № 1 към същия договор,
възнаграждението е било определено в размер на 4178,69 лева, платимо на 24
вноски в посочените размери. Видно от договора за поръчителство, Х. С. е
следвало да заплаща възнаграждението, като "К.о" ЕАД е овластено вместо
поръчителя "А.т." ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния
договор съгласно чл. 8, ал. 5 от Договор за поръчителство, както и е
приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това
по основното задължение по кредита, изрично посочено в чл. 8, ал. 5, изр.
второ от договора за поръчителство.
По делото не е спорно, че "К.о" ЕАД е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Не се спори, че кредиторът "К.о" ЕАД е
едноличен собственик на капитала на "А.т." ЕООД. Съгласно чл. 4, ал. 1 от
Договора за кредит, в тежест на заемателя е да осигури едно измежду
следните обезпечения: банкова гаранция в размер от сумата по процесния
договор), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител).
По делото не се спори, че в полза на ответника "А.т." ЕООД е заплатено
възнаграждение в размер на 1200,00 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните
правни изводи.
С оглед, изложените твърдения в обстоятелствената част и направения
петитум е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД – за
осъждане на ответното дружество „А.т.“ ЕООД да заплати на ищеца сумата от
1200,00 лева, представляваща платена от него сума по договор за
поръчителство от 16.11.2023 г., който е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл.
143 ЗЗП, сключен във връзка с Договор за потребителски кредит №
*******/16.11.2023 г.
Установява че, кредитополучателят има качество на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, тъй като е физическо лице, което при сключването
на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята
професионална или търговска дейност. В случая ищецът претендира връщане
на суми, платени по нищожен Договор за поръчителство, следователно
платени без правно основание, но същият договор е сключен във връзка с
Договор за потребителски кредит № *******/16.11.2023г., поради което по така
предявения иск подлежи на разглеждане и договорът за кредит. По отношение
на действителността на договорите за потребителски кредити, приложими са
специалните разпоредби на чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия
не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. В конкретния случай се установи от договора, че при посочване
на ГПР в договора, не са включени разходите, извършени от
Кредитополучателя, представляващи възнаграждения за поръчителство по
договора за гаранция сключен с поръчителя "А.т." ЕООД. При включване на
4
тези разходи, ГПР който е определен в договора за кредит на 47,91 %
безспорно ще надхвърли значително ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В
конкретния случай посочения размер на ГПР не отговаря на действителния. В
договора за кредит не е отразена действителната обща сума, дължима от
потребителя. В погасителния план не е включено задължението, поето по
договора за поръчителство. От страна на търговеца е приложена
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, т. 4 ЗЗП, като в
т. 9 от Приложение № 1 е посочена обща сума, дължима от потребителя по
кредита от 7 396,79 лв., без в нея да е включено възнаграждението, което
ищецът се задължава да плати на поръчителя и стойността му не е прибавена
при изчисляване на посочения ГПР.
От раздел II, чл. 4, ал. 2 от Договора е видно, че ако в срока, посочен в
ал. 1, изр. 1 (48 часа), кредитополучателят не предостави изискуемото
обезпечение (включително и процесното), заявлението за кредит ще се счита
за неодобрено от кредитора и договорът няма да породи действие.
Следователно възнаграждението на поръчителя представлява разход по
кредита и е следвало да бъде отразено в договора за кредит като част от общо
дължимата във връзка с кредита сума, както и включено в ГПР, доколкото
сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са
пряко свързани с договора за кредит.
Същевременно според Договора за предоставяне на поръчителство,
заемодателят е овластен да приема вместо гаранта възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя извод,
че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на
заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства. Съдът приема за установено, че на кредитора е било
известно задължението на ищеца да заплаща услугата по предоставеното
поръчителство, тъй като това е определено като условие за отпускане и
усвояване на кредита. По този начин макар формално клаузата на чл. 4 от
договора за кредит да не съдържа условия по формиране на ГПР, води до
неговата реална промяна, защото задължава кредитополучателя да
предприеме правни действия, като се задължи с допълнителни разноски пред
дружеството поръчител. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери, се считат за нищожни. Анализът
на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят извод за
доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно,
че потребителят, за да не заплаща разходи за неизпълнение на задължения по
договора, следва да сключи договор за предоставяне на гаранция с посочено
от кредитора юридическо лице - поръчител. Следователно от гореизложеното
се налага извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на
гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна
фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Поради
горното, клаузата, въз основа на която е сключен процесният договор за
предоставяне на гаранция е неравноправна, защото изискването за
предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство на одобрено от заемодателя
5
дружество - поръчител, което предоставя гаранционни сделки, както и с оглед
данните за свързаност на поръчителя с кредитодателя, включване на
възнаграждението в погасителния план по договора за кредит и събиране на
сумата от заемодателя води до единствен извод, че с предвиждане на избор за
сключване на възмездно поръчителство с одобрено от заемодателя дружество
- поръчител - не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита с
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на възнаграждение за
поръчител, свързан с кредитора.
Съдът намира, че процесният Договор за предоставяне на поръчителство
от 16.11.2023г. се явява нищожен поради липса на кауза за неговото
съществуване. Видно от съдържанието на договора, за поръчителя е уговорено
възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника
задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното
заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно договора,
регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от
поръчителя суми , както е описано в чл. 4, ал. 2 от договора за предоставяне на
поръчителство. Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без
реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото
сумите, които е платил подлежат на възстановяване. От друга страна,
заплащането на възнаграждението от страна на длъжника е безпредметно,
понеже той винаги бил дължал сумите по кредита и няма да се освободи от
задължението си при погасяването на кредита от поръчителя. По силата на
това правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга.
Обезпечението се явява само в полза на кредитора "К.о" ЕАД, за което цялото
възнаграждение е поето от потребителя. Поръчителят по договора за
предоставяне на поръчителство, който е и икономически по-силният субект,
разполага и със защитата на чл. 143, ал. 1 ЗЗД, която му дава възможност да
иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е платил, както и
законна лихва върху платените суми (чл.4, ал.2 от договора за поръчителство)
както е договорено между страните. Така поетият от поръчителя риск при
предоставянето на поръчителство е напълно покрит от предвидената законова
защита, а размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на
поръчителство е абсолютно необоснован и несъответен на този риск. Срещу
заплащането на възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство, което е в размер на 4178,69 лева - близък до този на
получената в заем сума – 5 000,00 лева, ищецът - потребител не получава
каквато и да било услуга. Ето защо, този договор се явява нищожен, като
накърняващ добрите нрави, и основателно се явява възражението на ищеца в
тази насока.
В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но
в случая и липсва престация от една от страните по договора - поръчителя,
поради което и този договор се явява недействителен като лишен от
основание. При настоящата хипотеза за преценка нищожността на договора за
предоставяне на поръчителство съдът съобрази и задължителните указание в
ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и предвид това,
че основанието за нищожност произтича и е видно от съдържанието на самата
сделка.
Договорът за предоставяне на поръчителство, има акцесорен характер
6
по отношение на договора за потребителски кредит. В случая сключеният
договор за поръчителство е с юридическо лице, което е предварително
одобрено от кредитора и което се явява свързано с него лице. Това
обстоятелство обосновава, че на длъжника не е предоставено право на избор и
възможност за индивидуално договаряне, което води до значително
неравновесие между правата на потребителя на услугата и търговеца и
нарушаване на принципа на добросъвестност, от което може да се изведе
основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявената срещу ответника
"А.т." ЕООД искова претенция с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е
основателна и следва да се уважи. Уважаването на предявения иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД предпоставя ищеца да докаже при
условията на пълно и главно доказване сключването на договор за
поръчителство, наличието на основания за нищожност, плащане на
процесната сума. В тежест на ответника е да докаже, че процесната сума е
платена на годно правно основание. В случая съгласно гореизложеното съдът
прие, че договорът за поръчителство е нищожен. Не се спори, че ищецът е
заплатил претендираната сума от 1200,00 лева, като възнаграждението по
договора за гаранция и същата е постъпила в патримониума на ответника
"А.т." ЕООД. Съдът намира, че ответникът не е доказал наличие на валидно
основание за получаване на сумата.
Ето защо, платената сума по Договор за предоставяне на поръчителство
е дадена при начална липса на основание за плащането, поради което, като
недължимо платена подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр.1 от
ЗЗД и предявеният иск за осъждане на ответника да заплати сумата 1 200,00
лева – главница – недължимо платено сума по Договор за предоставяне на
поръчителство от 16.11.2023г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, следва да
бъде уважен.
При този изход на делото основателна се явява претенцията на ищеца за
присъждане на сторените разноски. По делото е договорено процесуално
представителство на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, поради което,
възнаграждението следва да бъде заплатено в полза на адв. М. В. М. - АК П..
Представен е списък по чл.80 от ГПК, в който адв.М. е посочил
възнаграждение в размер на 480,00лева с ДДС. От страна на ответника е
направено възражение за прекомерност Размерът, на така определеното от
съда възнаграждение следва да е съобразен с фактическата и правна сложност
на делото, с вида на извършените процесуални действия и с броя на съдебните
заседания, отчитайки, че не се е явявал в съдебно заседание процесуален
представител на ищеца. За да се произнесе по отговорността за разноски за
адвокатско възнаграждение, съдът взе предвид и следното: Съгласно разясненията,
дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16,
установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до
ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, §
1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/ 22 с
предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
7
Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС
вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член
101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното
решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В духа
на така цитираните задължителни за националните съдилища постановки, как и
съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, съдът намира, че следва да
се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС в полза на
процесуалния представител на ищеца. Посоченият размер е справедлив с оглед
фактическата обстановка по делото. Предявен е един иск по реда на чл.55, ал.1 ЗЗД,
проведено е едно съдебно заседание, събраният доказателствен материал не е с голям
обем и фактическа сложност. Поради това дължимото адвокатско възнаграждение е в
размер на 240 лв. с ДДС.
При този изход на делото ответникът „А.т.“ЕООД следва да заплати на
ищеца направените по делото разноски в размер на 50,00 лева - ДТ.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, „А.т.“ ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „В.“ *** /сграда
„А“/, ет. 4, Б.ц. „Б.“ да върне на Х. С. В. с ЕГН ********** от с. О.м., общ.
Свищов, ул. П.Я. 4 сумата 1 200,00 лв. /хиляда и двеста лева/, представляваща
платено без правно основание възнаграждение по нищожен Договор за
предоставяне на поръчителство от 16.11.2023 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба –
26.06.2025г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „А.т.“ ЕООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр. С., бул. В. ***, сграда А, ет. 4, Б.ц. „Б.“ да
заплати на Х. С. В. с ЕГН ********** от с. О.м., общ. Свищов, ул. П.Я. 4
направените по делото разноски в размер на 50,00 лева - ДТ.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „А.т.“
ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление гр. С., бел. „В.“
*** /сграда „А“/, ет. 4, Б.ц. „Б.“ да заплати на адв. М. В. М. от АК П., с адрес
на кантората гр. П., ул. П.О.К. № 3Б, ет. 3, ап. 11 сумата 240,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение с включен ДДС за оказана
безплатна правна помощ по гр. д. 521/2025г. по описа на Районен съд Свищов.
8
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Велико Търново в
двуседмичен срок от връчването му на страните .
Съдия при Районен съд – Свищов: _______________________
9