№ 2096
гр. Плевен, 30.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря Дарина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20254430105832 по описа за 2025 година
Иск с правно основание чл. 439 от ГПК.
Делото е образувано въз основа на искова молба от Г. Ц. И. от с. Б
против „Ф.И.“ ЕАД гр. С. В молбата се твърди, че ищецът е бил осъден с
влязъл в сила съдебен акт по ч. гр. д № 388/ 2011 год. по описа на Плевенския
районен съд. Твърди се, че въз основа на горепосочения акт кредиторът е
поискал да му бъде издаден изпълнителен лист. Твърди се, че такъв е бил
издаден и същият обективира изпълнително основание за следните вземания:
-главница- в размер на 750, 00 лв.;
-разноски- в размер на 484, 72 лв. и
-законна лихва върху главницата до окончателното плащане- в размер на
1 186, 38 лв. Твърди се, че за така описаните вземания, въз основа на
изпълнителния лист, е било образувано изпълнително дело срещу ищеца под
№ 129/ 2017 год. по описа на частен съдебен изпълнител Т. К., вписана в
КЧСИ с рег. № 815, с район на действие Плевенския окръжен съд. Твърди се,
че взискател и понастоящем е финансовата институция, вписана в регистъра
по чл. 3а от ЗКИ, а именно ответникът „Ф.И.“ ЕАД. Твърди се, че ищецът е
научил за воденото срещу него изпълнително дело от изпратената му покана
за доброволно изпълнение с изх. № 6865/ 20. 02. 2017 год. Твърди се, че от
1
този момент нататък взискателят не е имал активно поведение по събиране на
вземанията си, което се потвърждава и от справката, изпратена посредством
електронна поща от съдебния изпълнител до процесуалния представител на
ищеца. Твърди се, че от същата е видно, че последното осъществено искане за
изпълнително действие срещу ищеца е било от 20. 02. 2017 год. Твърди се, че
взискателят и ответник в настоящото производство не е поискал
извършването на изпълнителни действия в рамките на повече от пет години.
Твърди се, че доколкото взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия спрямо ищеца за период по- дълъг от пет години, то е
налице нов правопрекратяващ юридически факт по смисъла на чл. 439 ал. 2 от
ГПК. Твърди се, че според чл. 117 ал. 2 от ЗЗД давността на вземания
установени със съдебни актове е винаги петгодишна. Твърди се, че в
светлината на трайната съдебна практика погасителната давност е законно
определен период от време, чието изтичане лишава кредитора от правната
възможност да събере вземането си по принудителен ред. Твърди се, че
ищецът има правен интерес от предявяването на настоящите обективно
кумулативно съединени отрицателни установителни искове за недължимост
на процесните вземания, макар и изпълнителното дело да е перемирано на
основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК. Твърди се, че това е така, тъй като
наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който
той може да инициира по всяко време изпълнително производство, обуславя
интереса на ищеца да иска установяване, че вземането е погасено по давност.
Твърди се, че само погасителната давност може да изключи принудителното
изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на
нея и съдебният изпълнител не може да я зачете. Твърди се, че перемпцията по
чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК не изключва принудителното изпълнение, защото
когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за изпълнение
съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов способ-
той дължи подчинение на представения и намиращия се у него изпълнителен
лист. Твърди се, че единствената последица от настъпилата перемпция е, че
съдебният изпълнител ще образува новото искане в ново /като номер/
изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по силата на закона. Твърди
се, че това разбиране е трайно застъпено в поредица постановени съдебни
решения по реда на чл. 290 от ГПК. В заключение ищецът моли съда да
признае за установено по отношение на ответника, че не му дължи сумата от
2
общо 2 421, 10 лв., от която 750 лв. представляващи главница, 484, 72 лв.
представляващи разноски и 1 186, 38 лв. представляващи законна лихва върху
главницата. Претендира присъждане на направените деловодни разноски.
Ответникът признава предявения иск.
Съдът, като прецени направеното от ответното дружество признание на
иска, намира, че следва да бъде постановено решение при условията на чл. 237
от ГПК без необходимост от допълнително излагане на мотиви по
обстоятелствата, предмет на изследване в настоящото производство. Оттук
следва изводът, че предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439 от
ГПК се явява основателен и следва да бъде уважен.
Спорен между страните остава въпросът относно отговорността за
направените във връзка с воденето на настоящото дело деловодни разноски.
По този въпрос е налице богата и непротиворечива практика на ВКС на РБ,
обективирана в определение № 95- 2018- IV г. о., определение № 318- 2018- III
г. о., определение № 474- 2019- IV г. о., определение № 1266- 2025- I т. о. и
много други/, чиито правни положения се свеждат до следното:
Законът защитава интереса на всеки от спорещите да поиска
установяването на действителното правно положение със сила на пресъдено
нещо. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато
не е заплашен непосредствено от принуда /процесуална или
извънпроцесуална/, тъй като може да поиска решение при признание на иска.
Ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика
прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй
като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска.
Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като
направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако
не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална
принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска.
Титулярят на вземане има право да го претендира от длъжника и ако
получи изпълнение, то е надлежно, дори възможността за принудителното му
изпълнение да е била погасена с изтичането на давност. Начинът на
осчетоводяване на вземането от кредитора няма значение в отношенията
между страните. Той може да има значение само като доказателства за негово
поведение в отношенията с длъжника. Без правно значение е дали кредиторът
3
е отписал едно свое вземане, отчитайки го като загуба, или продължава да го
води по избран от него начин, за да може да осчетоводи последващо надлежно
доброволно плащане.
Извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да
бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за
несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при
признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но
влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като
длъжникът се е позовал на давност. Отговорност за разноски би възникнала за
кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения
основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна
давност.
С оглед гореизложеното съдът намира, че в случая е налице хипотезата
на чл. 78 ал. 2 от ГПК, тъй като от представените доказателства се установява,
че ответникът не е дал повод за предявяване на отрицателния установителен
иск /през един продължителен период от време взискателят не е предприел
никакви действия за принудително изпълнение на вземането срещу длъжника
и в крайна сметка изпълнителното дело е било прекратено поради настъпила
перемпция/, а от друга страна след завеждане на делото ответникът
безусловно е признал иска. Поради това отговорността за разноски следва да
бъде възложена на ищеца.
По изложените съображения Плевенският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника „Ф.И.”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С, район
„В**** **** № 109- 115, бизнес сграда „ТАО“, ет. 6, представлявано от С.К.П
и С.АБ., че ищецът Г. Ц. И. от с. Б, ЕГН **********, не му дължи сумата от
общо 2 421, 10 лв., от която 750 лв. представляващи главница, 484, 72 лв.
представляващи разноски и 1 186, 38 лв. представляващи законна лихва върху
главницата, която сума е обективирана в изпълнителен лист от 24. 01. 2011
год., издаден по ч. гр. дело № 388/ 2011 год. по описа на Плевенския районен
съд и е била предмет на принудително изпълнение по изп. дело №
20178150400129/ 2017 год. по описа на частен съдебен изпълнител Т. К. с
4
район на действие Плевенския окръжен съд.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Плевенския
окръжен съд в 14- дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
5