Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ……….2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на седми юни през
две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря МАРИАНА РУЖИНА, като разгледа
докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ
гр. дело № 327 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№
5098600 от 26.06.2017 г. на ответницата И.В.Л. срещу Решение от 02.06.2017 г.
по гр.д. № 76851/2015 г. на СРС, ГО, 47 състав, в частта, в която е признато за установено по предявените искови
претенции с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД
вр.чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че ответницата И.В.Л. дължи на ищеца „Т.С.“
ЕАД сумата от 1722.41 лева,
представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот – ап.13, находящ се в гр.София, ж.к. „**********, вх.***, за
периода от 01.07.2012 до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 18.08.2015 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 331.31 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху
главницата за топлинна енергия за периода от 31.08.2012 г. до 12.08.2015 г. и
за които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№ 49489/2015 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав.
С решението на основание чл.78, ал.1
от ГПК ответницата И.В.Л. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумите от 450.00 лева за разноски за исковото
производство и сумата от 93.91 лева
за разноски за заповедното производство, съразмерно на уважената част на
исковите претенции.
С решението на основание чл.78, ал.3
от ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на ответницата И.В.Л. сумите от по 2.52 лева за разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на
отхвърлената част на исковите претенции за исковото и заповедното производство.
Решение от 02.06.2017 г. по гр.д. №
76851/2015 г. на СРС, ГО, 47 състав е постановено при участието на трето лице –
помагач – „Т.“ ЕООД на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
С определение от 05.10.2017 г. по
гр.д. № 76851/2015 г. на СРС, ГО, 47 състав по реда на чл.248, ал. 1 от ГПК е
оставена без уважение молбата на ищеца „Т.С.“ ЕАД за изменение на
първоинстанционното решение в частта на разноските за присъждане на
претендираният размер на юрисконсултското възнаграждение за заповедното
производство съгласно редакцията на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, преди
изменението й от 24.01.2017 г. с ДВ бр.8/2017 г.
Във въззивната жалба на ответницата И.В.Л.
са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното
първоинстанционно решение в посочените части, като постановено в нарушение на материалния
и процесуалния закон, и събраните по делото доказателства. Заявява се от
ответницата Л., че ищецът „Т.С.“ ЕАД не доказва с надлежни доказателства
твърдяното наличие на облигационни отношения за доставка на ТЕ до топлопреносния
имот. Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответницата Л.
е собственик на топлоснабденият имот на основание представеният писмен договор
от 21.05.1979 г. за покупко-продажба на жилище. Заявява се от ответницата Л.,
че собствеността върху конкретният имот е следвало да се докаже с надлежни
доказателства, издадени от Агенцията по вписванията. Процесният договор от 1979
г. не установявал, кой е собственик на имота. В него липсвали индивидуализиращи
белези за купувача на имота и нямало основание, че посоченото в договора от
1979 г. лице е ответницата Л.. От друга страна, върху въпросният договор
липсвало надлежно отбелязване същият да е вписан в Агенцията по вписванията. Не
следвало да се правят изводи за наличие на облигационна връзка между
ответницата Л. и ищцовото дружество на основание косвени доказателства, които
са били надлежно оспорени с отговора на исковата молба в законовия срок по
чл.131 от ГПК. Заявява се, че неправилно първоинстанционният съд е кредитирал
СТЕ по делото, доколкото ответницата Л. е направила възражение, че общият
топломер от Абонатната станция е с просрочена метрологична проверка, като
извършването на такава е следвало да се осъществи на всеки две години. В тази
насока не можело да се направи обоснован извод, че средството за търговско
измерване е съответствал на срока за периодична проверка и следователно се
счита, че е налице неизпълнение на Закона за измерванията, поради което
въззивният съд следвало да приеме, че е налице негодност на средството за
търговско измерване. При тези основания, се предявява искане от ответницата Л.
за отмяна на първоинстанцонното решение и за отхвърляне на исковите претенции
като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ищецът „Т.С.“
ЕАД и трето лице-помагач „Т.“ ЕООД не са депозирали отговор на въззивната жалба
на ответницата Л., съответно не са релевирали доказателствени искания. Не
претендират разноски.
В законоустановеният срок е постъпила
частна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу определение от 05.10.2017 г. по гр.д. №
76851/2015 г. на СРС, ГО, 47 състав по реда на чл.248, ал. 1 от ГПК е оставена
без уважение молбата на ищеца „Т.С.“ ЕАД за изменение на първоинстанционното
решение в частта на разноските за присъждане на претендираният размер на
юрисконсултското възнаграждение за заповедното производство. Заявяват се доводи
за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради което
се иска неговата отмяна.
В срока за отговор е постъпило
становище от ответницата Л. за неоснователност на частната жалба на ищеца „Т.С.“
ЕАД, поради се предявява искане за оставянето й без уважение като неоснователна
и недоказана.
Третото лице – помагач – „Т.“ ЕООД не
изразява становище по частната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Жалбата, с която е сезиран настоящият
съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбите.
За да се произнесе по правилността на
първоинстанционното решение в обжалваните части, съдът излага следните
съображения:
За
уважаване на предявения иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на
ответницата, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: 1). съществуването на договорни
отношения между него и ответницата за доставката на топлинна енергия, 2). обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и 3). размерът на претендираното вземане.
На
21.08.2016 г. от СРС, I ГО , 47 състав по ч.гр.д.№ 49489 по
описа за 2015 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК, с която е разпоредено на длъжника И.В.Л. да заплати на заявителя
„Т.С.“ ЕАД сумата от 1739.74 лева,
представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот – ап.13, находящ се в гр.София, ж.к. „**********, вх*****, за
периода от 01.07.2012 до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 18.08.2015 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 331.31 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху
главницата за топлинна енергия за периода от 31.08.2012 г. до 12.08.2015 г.
В
срока по чл.414, ал.2 от ГПК от длъжника И.В.Л. е постъпило възражение, че не
дължи претендираните суми. След надлежни указания по чл.415 от ГПК, ищецът „Т.С.“
ЕАД в законоустановеният срок е предявило срещу ответницата И.В.Л. положителни
установителни искове по чл.422, ал.1 вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД
за сумите, които са предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
В
исковата молба са инвокирани твърдения, че ответницата И.В.Л. е собственик на
топлоснабденият имот и че като клиент, респ. потребител на ТЕ дължи сумите за
доставената и ползваната ТЕ в претендираният за тях размер. Извършва се
позоваване на разпоредбата на чл.153 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ, според които
клиент на топлинна енергия е всяко физическо лице – собственик или ползвател на
имота, което използва електрическа или топлинна енергия с топлоносител за
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоподаване за
домакинството си. Релевират се доводи за приложимост в отношенията между
страните на Общите условия (ОУ), приети
с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“, в
сила от 13.02.2008 г., действали за част от исковия период от м.07.2012 г. до
м.01.2014 г. и Общите условия (ОУ),
приети с Решение № ОУ-002/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24
часа“ и „19 минути“, в сила от 14.03.2014 г., действали за останалия исков
период от м.02.2014 г. до м.04.2014 г. Предявява се искане за уважаване в
цялост на предявените искови претенции. Претендират се разноски.
В
законоустановеният срок по чл.131 от ГПК ответницата И.В.Л. е депозирала
отговор на исковата молба, с който заявява, че оспорва исковите претенции по
основание и размер. Заявено е от ответницата Л., че база представените към
исковата молба писмени доказателства, ищецът „Т.С.“ ЕАД не доказвал същата да е
собственик или ползвател на конкретният топлоснабден имот. Оспорва се да е
ползвана твърдяната като доставяна ТЕ до имота, като посочването в исковата
молба на номера на партидата не е достатъчно основание да се приеме, че между
страните е налице облигационна връзка по доставка на ТЕ. Заявява се, че
договорът между ищеца „Т.С.“ ЕАД и фирмата за дялово разпределение (ФДР) е
недействителен, който е и с изтекъл срок на действие и че същото не можело да
се цени като доказателство, че ответницата Л. дължи претендираните суми за ТЕ. В
отговора на исковата молба са заявени и подробни съображения за недопустимост
на образуваното производство, заявявайки се, че липсвали доказателства за
пасивната легитимация на ответницата Л.. Срещу основателността на
претендираните с исковата молба суми е релевирани възражение за изтекла давност
на основание чл.111, б. „в“ от ЗЗД. От исковата молба следвало да се изведе,
дори на базата на инвокираните съображения, че липсвала облигационна връзка
между страните по доставка на ТЕ. В заключение се заявяват доводи, че липсвали
доказателства за редовно водени счетоводни книги от страна на ищеца „Т.С.“ ЕАД,
доколкото от представените към исковата молба писмени доказателства не можело
да се направи обоснован извод за
налично, валидно и изискуемо възникнало спорно материално право. Оспорва се и
представеният протокол от ОС на ЕС за избор на ФДР, доколкото същият не е
подписан от ответницата Л.. Предявява се искане за отмяната на обжалваното
първоинстанционно решение и за отхвърляне на исковите претенции на ищцовото
дружество като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
Съдът
като съобрази доводи и твърденията на страните, пристъпи към изследване на
доказателствената съвкупност.
Не
се спори от страните, че топлоснабденият имот, относно който са предявени
настоящите искови претенции на ищеца „Т.С.“ ЕАД за установяване на дължимостта
на претендираните суми за доставената ТЕ е ап.13, находящ се в гр.София, ж.к. „**********,
вх*****.
От
приложеният към исковата молба писмен договор № 80 за покупко – продажба на
жилище, сключен по реда на чл.117 от ЗТСУ, е видно, че на 21.05.1979 г. ответницата И.В.Л. е закупила като купувач чрез
покупко – продажба от продавача Главна Дирекция за изграждане на София при СГНС
собствеността върху новопостроеното жилище - ап.13, находящ се в гр.София, ж.к.
„**********, вх*****.
Настоящият
въззивен състав намира, че представеният писмен договор № 80 за покупко –
продажба на жилище, сключен по реда на чл.117 от ЗТСУ е валидно основание, по
силата на което същият легитимира ответницата Л. като собственик на
топлоснабденият имот. Въпросният договор от 21.05.1979 г. не е бил оспорен в
срока за отговор на исковата молба от ответницата Л. със съдържанието на
инвокираните конкретни съображения на страната от въззивната й жалба. В
отговора на исковата молба на ответницата Л. е заявено само общо възражение, че
ищецът „Т.С.“ ЕАД не доказвал качеството на собственик или ползвател на имота
по отношение на ответницата Л., както и че липсвала твърдяната облигационна
връзка по доставка на ТЕ.
Съдът
приема, че въпросният договор № 80 от 21.05.1979 г. е в установената по реда на
чл.117 от ЗТСУ (отм.) писмена форма и е двустранно подписан - в тази насока е и
постановеното по реда на чл.290 от ГПК Решение № 236 от 11.06.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 97/2012 г., I г. о., ГК, докладчик Т.Г., според което „Когато се касае
за договор, за който законът изисква форма за действителност, прехвърлителното
действие на договора настъпва в момента, когато се спази тази форма, т.е.
когато се състави и подпише от страните договор в съответната форма.
Съгласно чл. 117, ал. 4 от ЗТСУ (отм.),
купувачът придобива собствеността на жилището по силата на самия договор. Регистрацията
на договора по чл. 117 от ЗТСУ (отм.) в
актовите книги на Стопанска дирекция "Изграждане на населени места",
която се прави на основание в чл. 49 от Наредбата за разпределяне и продажба на
жилища (отм.) не е елемент от фактическия състав на договора, нито е
част от изискуемата от закона писмена форма за действителност на този договор,
а има значението само на вписването на договорите за прехвърляне на собственост
по Правилника за вписванията /от значение
е за противопоставимостта на правото на собственост на купувачите по договора
срещу трети лица, на които държавата след регистрация на договора е прехвърлила
същия имот/. Поради това датата на тази регистрация е без значение за
определяне на датата на сключване на договора за продажба.
Съдът
отчита, че въпросният договор № 80 от 21.05.1979 г. е действителен и валиден,
тъй като вече се посочи, че е в установената по реда на чл.117 от ЗТСУ (отм.)
писмена форма и е двустранно подписан от ответницата Л. като купувач на имота и
от Генералния Директор на Главна Дирекция за изграждане на София. Т.е. същият
произвежда необходимото по закон транслативно действие относно придобитото от
ответницата Л. право на собственост. Сочената във въззивната жалба на
ответницата Л. необходимост от нотариална форма за доказване на твърдяното
право на собственост върху топлоснабденият имот не е необходима, тъй като
правото на собственост може да се доказва не само с нотариален акт, но и с
всички други писмени доказателства, каквото в случая представлява договорът от
21.05.1979 г., изготвен по реда на чл.117 от ЗТСУ (отм.). В тази насока, дори
въпросният договор от 21.05.1979 г. да не е вписван в Агенцията по вписванията
или в актовите книги на Стопанска дирекция "Изграждане на населени
места", то това обстоятелство касае единствено противопоставимостта на
правото на собственост на ответницата Л. спрямо евентуалните претенции за имота
от страна на трети лица и няма отношение към доказаността на първата материална
предпоставка на предявеното спорно право, която въззивната инстанция приема за
установена.
Следва
да се има предвид, че съгласно редакцията на разпоредбата на чл.18 от Закона за
собствеността (ЗС) до изменението й с ДВ бр.32/2005 г. и действала към момента
на сключеният с ответницата Л. писмен договор № 80 от 21.05.1979 г. „Прехвърляне
правото на собственост или учредяване друго вещно право върху недвижим имот,
който е държавна или общинска собственост, се извършва писмено. Нотариална форма не е необходима.“. В
тази връзка, въведеното по-късно нормативно изискване с редакцията на правната
норма на чл.18 от ЗС, съгласно изменението й с ДВ бр.32/2005 г., за вписване на
сключените писмени договори в Агенцията по вписванията във връзка с извършено
прехвърляне на правото на собственост или учредяване друго вещно право върху
недвижим имот, който е държавна или общинска собственост, има действие само
занапред и се прилага за договори, сключени след публикуване на изменението на материалноправната
разпоредба на чл.18 от ЗС, извършено с ДВ бр.32/2005 г., а именно след 12.04.2005 г.
По
изложените съображения, въззивният съд счита за неоснователни конкретните
възражения на ответницата Л. за твърдяната липса на облигационни отношения по
доставка на ТЕ за исковия период, както и възраженията, касаещи процесният договор № 80 от 21.05.1979 г., изготвен по
реда на чл.117 от ЗТСУ (отм.)
При това положение,
настоящият въззивен състав приема на база събраните по делото доказателства, че
ответницата Л. се явява да е собственик на процесният топлоснабден имот и
предвид на липсата на евентуално противопоставени в условията на насрещно
доказване доказателства от страна на ответницата Л., обосноваващи
правоизключващите й възражения за наличието на такава облигационна връзка.
В този смисъл за очертаният
от ищеца „Т.С.“ ЕАД исков период от месец 07.2012 г. до месец 04.2014г. ответницата
Л. се намира в облигационни отношения по доставка на ТЕ с ищцовото дружество на основание на чл.153, ал.1 от ЗЕ. Според
тази разпоредба, в редакцията, действаща за исковия период, всички
собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия (респ.
потребители на топлинна енергия съгласно предишната редакция на закона). Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване.
Настоящият съдебен състав приема, че
нормата на чл.150, ал.1 от ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за
битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които
се урежда съдържанието на договора. Договорното правоотношение по продажба на
топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносното предприятие и
потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 от ЗЕ, без да е необходимо
изрично изявление на ответника – потребител, включително и относно приемането
на Общите условия.
По
отношение на обема на доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия
период, съдът приема следното:
От
приложената по делото съдебно – техническа експертиза, която въззивната
инстанция кредитира като обоснована, и която от друга страна е приета от
първоинстанционният съд без възражения от страните в провелото се на 25.04.2017г.
открито съдебно заседание, се установява, че за исковия период от 01.07.2012 г.
до 30.04.2014 г. в топлоснабденият имот е
доставяна ТЕ за отопление на имота, за сградна инсталация и за БГВ. Според
експертизата и при отчитане на разясненията на вещото лице в откритото съдебно
заседание от 25.04.2017г. дяловото разпределение през процесният период във
връзка с доставената ТЕ до топлоснабденият имот е извършвано от фирма „Т.“ ООД.
Вещото лице е установило, че сградата, в която се намира процесният имот е с
непрекъснато топлоснабдяване, като ищцовото дружество е извършвало редовни
отчети на общия топломер на Етажната собственост, който е преминавал
съответният метрологичен контрол съгласно Наредбата от 2003 г. за средства за
измерване, подлежащи на метрологичен контрол. СТЕ установява, че топломерът на
Абонатната станция е изправен, дори и да няма данни към 2012 г. за извършена
към този момент метрологична проверка. Вещото лице в СТЕ е съобразило
представените от фирмата за дялово разпределение реални отчети за имота и
изравнителни сметки относно количествените и ценовите стойности на начисленията
за доставяната до имота ТЕ в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването. СТЕ е посочила, че
доставяната до имота на ответницата Л. топлинна енергия за исковия период е
разпределяна в съответствие с нормативните разпоредби и закони в тази област –
ЗЕ, Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването и ОУ за продажба на
ТЕ от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди за 2008 г. и 2014 г.
При
тези установени от съда обстоятелства, въззивният съд не споделя възраженията
на ответницата Л., че съдът не е следвало да кредитира СТЕ, поради
възражението, че общият топломер от Абонатната станция е с просрочена
метрологична проверка и че то е негодно да измерва доставяната ТЕ. Вещото лице
по СТЕ непосредствено е установило, че средството за търговско измерване към
2012 г. е било изправно и годно да измерва доставяната ТЕ. Липсата на
метрологична проверка през 2012 г. не е основание за съда да приеме,
че то не е изправно и че не може да измерва точно доставяната до имота на
ответницата Л. ТЕ, тъй като, съгласно данните от предходната и последващата
метрологична проверка, средството за търговско измерване е отговаряло на
одобреният тип и е било технически изправно. От друга страна, по делото са
представени от фирмата за дялово разпределение изравнителни сметки и главни отчети,
подписани за абонат. Въпросните доказателства са останали неоспорени от
ответницата в провелото се на 25.04.2017 г. открито съдебно заседание. При тези
съображения, съдът приема, на база кредитираната СТЕ, че до имота на
ответницата Л. е доставяна ТЕ и нейните количествени стойности и цена са
обусловени на базата реален отчет от фирмата за дялово разпределение.
В
този смисъл, настоящата съдебна инстанция, приема, че предявената искова
претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.150 от ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е
доказана по основание.
По
размера на исковата претенции за главницата за ТЕ:
Въззивният
съд приема, че СТЕ е установила и стойността на доставяната в имота на
ответницата Л. топлинна енергия за исковия период на база издадените от ищеца фактури
за сумата от 1648.76 лева, които са на прогнозна стойност, и резултата от изравнителните
сметки на фирмата за дялово разпределение за сумата от 30.84 лева, която е сума
за доплащане, или общия размер на дължимата ТЕ възлиза на стойност от 1679.60 лева. Съдът кредитира СТЕ като
обоснована и неоспорена от страните в провелото се открито заседание от 25.04.2017
г., като е приема, че е дължима сумата,
отчетена от фирмата за дялово разпределение в размер на 1679.60 лева, а не
тази по издадените фактури, която е с прогнозна стойност.
Настоящата
инстанция кредитира и приетата по делото ССчЕ в частта, в която в
счетоводството на ищеца „Т.С.“ ЕАД не са постъпвали плащания от ответницата Л.
за погасяване на сумите, предмет на предявените претенции.
При
това положение, съдът приема, че ответницата Л. се явява задължена за сумата от
1679.60 лева на основание
кредитираната СТЕ, представляваща главница за доставена и незаплатена ТЕ за
периода от месец 07.2012 г. до месец 04.2014 г.
Въззивната
инстанция намира за неправилни изводите на първоинстанционният съд, че
претенцията за главницата за ТЕ се явява доказана в размера на сумата от
1722.41 лева на база изводите на ССчЕ, тъй като същата се основава на прогнозни
стойности и не отчита реалното потребеното количество ТЕ, доставена до
топлопреносният имот.
Като
законна последица и с оглед диспозитивното начало, въззивният съд приема за
дължима и претендираната от „Т.С.“ ЕАД законната лихва върху уважения размер на
исковата претенция за главницата за ТЕ от 1679.60
лева, считано от 18.08.2015 г. до окончателното й изплащане, за което е
била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.д. № 49489/2015 г.
по описа на СРС, ГО, 47 състав.
Следва
да се постанови частична отмяна на обжалваното първоинстанционно решение в
частта на уважената спрямо ответницата Л. претенция за главницата за ТЕ и същата да бъде отхвърлена като
неоснователна и недоказана за разликата над приетият за доказан от въззивната
инстанция размер от 1679.60 лева за
периода от месец 07.2012г. до месец 04.2014 г. до приетият за дължим от
първоинстанционният съд размер от 1722.41
лева.
По исковата претенция с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД – мораторната лихва върху
главницата за ТЕ:
Основателността на
претенцията за главницата за ТЕ обуславя основателността и на иска за
акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за времето на забавата.
Настоящият съдебен
състав съобразява, че претенцията за главницата за ТЕ е от 01.07.2012 г. до 30.04.2014 г. и че същата в крайния си
времеви момент включва вземания за ТЕ от месеците от 02.2014 г. до м.04.2014 г. За тези месеци на претенцията от
очертания исков период на главницата за ТЕ, а именно от 01.02.2014г. до
30.04.2014 г. са приложими Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г. Настоящият съдебен състав, обаче, намира, че
тези ОУ са нищожни в частта на клаузите
на чл. 33, ал.1 и ал.2. С посочените клаузи от ОУ е регламентиран падежът за изпълнение
на задължението за плащане на стойността на ТЕ. Съдът намира, че клаузите на
чл. 33, ал.1 и чл. 33, ал.2 от ОУ от 2014 г. са нищожни, на основание чл. 146, ал.1,предл.1 от Закона за
защита на потребителите, като
неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от
нормата на чл. 143, ал.1
от ЗЗП и водещи до значително неравновесие
на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителите
/купувачи/ - в случая ответницата Д.. С клаузата на чл. 33, ал.1 от ОУ от 2014
г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по
прогнозен дял /по чл. 32, ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача.
А с клаузата на чл. 33, ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на
задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните
сметки /по чл. 32, ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след публикуването на
интернет страницата на продавача "Т.С." ЕАД. Настоящият съдебен
състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на задължението за
плащане, с притежаването на специално техническо средство от страна на
потребителя /компютър или смартфон/, което да му дава възможност за достъп до
интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и
самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема, че
потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му
гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл. 33, ал.1 и ал.2 от ОУ от
2014 г. противоречат на императивната норма на чл. 143, ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица
от това, на основание чл. 146, ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни.
С оглед изложените
мотиви съдът приема, че част от вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ
за (главницата) за исковия период 01.07.2012 г. до 30.04.2014 г., а именно за
месеците от 02.2014 г. до м.04.2014 г.,
считано от 12.03. 2014 г. попадат в приложното поле на ОУ от 2014 г. /в сила от
12.03.2014 г./, при което ответницата Л. не следва да се счита за изпаднала в
забава за времето на претенцията за главницата за ТЕ от месеците от 02.2014 г. до м.04.2014г., считано
от 31.03.2014 г., тъй като липсва
договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно
изискването на чл. 84, ал.2 от ЗЗД.
За останалата част от исковата
претенция на главницата за ТЕ за периода от 01.07.2012 г. до 31.01.2014 г.
размерът на претендираната мораторна лихва следва да се определи съгласно Общите
условия за продажба на ТЕ от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди,
одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г., според които доставената топлинна
енергия следва да бъде остойностявана от ищеца „Т.С.“ ЕАД всеки месец, като
сумите за топлинна енергия е дължима от купувача в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят, т.е. задължението за заплащане на стойността
на топлинната енергия е възникнало като срочно. Разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД гласи, че когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът
изпада в забава след изтичането му (не е нужно отправянето на покана). Видно от
посоченото, ответноцата Л. в случая следва да се счита за изпаднала в забава за
претенцията на първо число на втория месец, следващ отчетния период, за който
се дължи месечната стойност на доставената топлинна енергия.
Настоящият съдебен
състав прие, че дължимата главница за ТЕ
за периода 01.07.2012 г. – 31.01.2014 г. (или за
деветнадесет месеца) и съгласно данните на СТЕ, възлиза на стойност в размер на
1450.56 лева. Съдът, използвайки прости аритметични изследвания чрез
системата ЕПИ – калкулатор и на основание чл.162 от ГПК определи размера на
претенцията за мораторна лихва за очертаният исков период от 31.08.2012 г. до
12.08.2015 г. за сумата от 435.59 лева.
При отчитане на
приетият от първоинстанционният съд за дължим размер на претенцията за
мораторна лихва за този исков период за
сумата от 331.31 лева и в съответствие с диспозитивното начало с оглед
заявеният й размер с исковата молба на ищеца „Т.С.“ ЕАД, съдът приема, че
първоинстанционното решение в тази му обжалвана част следва да потвърди по
резултат като правилно и законосъобразно, но не по изложените в него мотиви.
С оглед горното,
въззивната инстанция намира, че следва да отмени първоинстанционното решение в
частта на претенцията за мораторна лихва,
начислена върху главницата за ТЕ за периода от м.02.2014 г. до м.04.2014г.,
като я отхвърли за периода от 31.03.2014
г. до 12.08.2015 г.
В този смисъл
въззивната жалба на ответницата Л. се явява неоснователна и недоказана в частта
на обжалваното първоинстанционно решение за приетата дължимост на претенцията
за мораторна лихва в размер на 331.31 лева за периода от 31.08.2012 г. до
12.08.2015 г., поради което същата следва да бъде оставена без уважение, а
атакуваното първоинстанционно решение в тази му част – да се потвърди като
правилно и законосъобразно.
По разноските:
Предвид изхода на спора
пред въззивната инстанция, отговорността за разноските между страните следва да
бъде преразпределена повторно.
Преди да се произнесе
по размера на разноските с оглед действителния изход на спора, съдът намира, че
следва преюдициално да се произнесе по частната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу
обжалваното определение от 05.10.2017 г. по гр.д. № 76851/2015 г. на СРС, ГО,
47 състав, постановено по реда на чл.248, ал. 1 от ГПК.
Съдът намира същата за
подадена в законоустановения срок от процесуално легитимирана страна, срещу
съдебен акт, подлежащ на съдебен контрол,при обоснован правен интерес, поради
което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.
Настоящият съдебен
състав намира, че при изчисляване на размера на дължимите разноски за
заповедното производство първоинстанционният съд е следвало да съобрази датата
на издаването на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №
49489/2015 г. – 21.08.2015 г. При това положение са неприложими измененията на
разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, влезли в сила от 20.01.2017 г. след публикуването им в ДВ бр.8 от 2017 г., според
които юрисконсултското възнаграждение не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело, определен по реда
на чл.37 от Закона за правната помощ във връзка с чл.26 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
Измененията на чл.78, ал.8 от ГПК от
20.01.2017 г. нямат обратно действие, поради което за отговорността за
разноски по делата, приключили по същество преди 20.01.2017 г., е приложима
предишната разпоредба на чл.78, ал.8 от ГПК, според която „В полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда адвокатско
възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт“. С оглед това,
дължимото юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД следва да
се определи по реда на Наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските
възнаграждения във връзка с предишната разпоредба на чл.78, ал.8 от ГПК отпреди
20.01.2017 г., поради което на основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата на ищеца
„Т.С.“ ЕАД се дължи за заповедното производство отделно възнаграждение за
юрисконсулт в размер на 302.49 лева, а не сумата от 50.00 лева на основание
чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с Наредбата за заплащането на правната помощ, тъй
като към датата на издаването на заповедта за изпълнение – 21.08.2015 г. тази
разпоредба не е била приложима.
При това положение,
следва постановеното от СРС, ГО, 47 състав по реда на определение от 05.10.2017
г. по гр.д. № 76851/2015 г. да се отмени
изцяло като неправилни и незаконосъобразно.
С оглед изхода на
спора, въззивната инстанция пристъпи към преразпределяне на отговорността за
разноските между страните.
По
разноските за първата инстанция за исковото и заповедното производство - при
разпределяне на отговорността за разноските следва да
се съобрази постановеното в т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността
за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
На
ищецът „Т.С.“ ЕАД се полагат разноски за държавна такса в размер на 41.42 лева
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 302.49 лева по
изложените по – горе съображения. Общият размер на разноските за
заповедното производство възлизат на 343.91
лева.
Използвайки обичайното тройно правило, с оглед
на общия размер на заявения материалния интерес на предявените искови претенции
за главница и лихви за сумата от 2071.05
лева и предвид на основателността на исковете за главницата за ТЕ и за
мораторна лихва пред въззивната инстанция в общ размер от 2010.91, то на ищеца
„Т.С.“ ЕАД се дължат съразмерно за
заповедното производство разноски за сумата от 333.92 лева. При отчитане на присъденият размер за тези разноски от
първоинстанцонният съд за сумата от 93.91 лева, то на ищеца следва да се
доприсъди разликата до сумата от 333.92 лева или 240.01 лева дължима част от разноските за заповедното производство,
съразмерно на уважената част на исковите претенции.
За исковото
производство, на „Т.С.“ ЕАД се полагат разноски за
държавна такса в размер на 50.00 лева за държавна такса, 300.00 лева за два
броя депозити за СТЕ и ССчЕ – л.48 от делото и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100.00 лева на основание чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с Наредбата за
заплащането на правната помощ, в сила от 20.01.2017 г. и доколкото устните
състезания са приключили пред СРС на 25.04.2017 г.. Общият размер
на разноските за исковото производство възлизат на 450.00 лева. Използвайки обичайното тройно правило, с оглед на
общия размер на заявения материалния интерес на предявените искови претенции за
главница и лихви за сумата от 2071.05
лева и предвид на основателността на исковете за главницата за ТЕ и за
мораторна лихва пред въззивната инстанция в общ размер от 2010.91, то на ищеца
„Т.С.“ ЕАД се дължат съразмерно за
заповедното производство разноски за сумата от 436.93 лева. Следва да се постанови
частична отмяна на първоинстанционното решение в частта на присъдените в полза
на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски за исковото производство за разликата над приетият
за дължим от СГС размер от 436.93 лева до присъденият от първоинстанционният
съд размер на разноските за сумата от 450.00 лева.
По
разноските дължими на ответницата Л., същата претендира разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1000.00 лева за исковото и 1000.00 лева за
заповедното производство на основание представените по делото два броя договори
за правна помощ. С оглед релевираното възражение на ищеца „Т.С.“ ЕАД за
прекомерност на претендираните разноски за адвокатски възнаграждения, като
своевременно заявено, правилно първоинстанционният съд е намалил тези претенции
за адвокатско възнаграждение като разноски по делото в приетият за дължим
размер по реда чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения за сумите от по 300.00 лева. Използвайки обичайното
тройно правило, с оглед на общия размер на заявения материалния интерес на
предявените искови претенции за главница и лихви за сумата от 2071.05 лева и предвид на неоснователността
на исковете за главницата за ТЕ и за мораторна лихва пред въззивната инстанция
в общ размер от 60.14 лева (отхвърления материален интерес), то на ответницата Л.
се дължат съразмерно за заповедното и исковото
производство производство разноски за сумите от по 8.71 лева или общо 17.42 лева. При отчитане на присъденият размер
за тези разноски от първоинстанцонният съд за сумата от 5.04 лева общо за
исковото и заповедното производство, то на отвтеницата Л. следва да се
доприсъди разликата до сумата от 17.42 лева или 12.38 лева като дължима част от разноските за заповедното и исковото
производство, съразмерно на отхвърлената част на исковите претенции.
По
разноските дължими на ответницата Л., същата претендира разноски за държавна
такса в размер на 50.00 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 900.00
лева за въззивното производство на основание представените по делото два броя
договори за правна помощ. С оглед релевираното възражение на ищеца „Т.С.“ ЕАД
за прекомерност на претендираните разноски за адвокатски възнаграждения, като
своевременно заявено, претенцията за адвокатско възнаграждение като разноски по
делото следва да се намили в приетият за дължим размер по реда чл.7, ал.2, т.1
от Наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
сумата от по 300.00 лева. Използвайки обичайното тройно правило, с оглед на
общия размер на заявения материалния интерес на предявените искови претенции за
главница и лихви за сумата от 2071.05
лева и предвид на неоснователността на исковете за главницата за ТЕ и за
мораторна лихва пред въззивната инстанция в общ размер от 60.14 лева
(отхвърления материален интерес), то на ответницата Л. се дължат съразмерно за въззивното производство разноски
за сумата от 10.16 лева.
От страна ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски пред въззивната
инстанция не са претендирани, съответно не се доказва такива да са извършвани,
доколкото не е подаван отговор на въззивна жалба от ищцовото дружество и
съответно не е извършвано процесуално представителство в полза на страната.
На
основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд е окончателно и не
подлежи на обжалване, тъй като е търговски спор.
Водим от изложеното
СГС,
РЕШИ
ОТМЕНЯ Решение
от 02.06.2017 г. по гр.д. № 76851/2015 г. на СРС, ГО, 47 състав, 1). в частта, в която е признато за установено по предявената искова
претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД
вр.чл.150 от ЗЕ, че ответницата И.В.Л. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи на
ищеца „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** разликата над сумата от 1679.60 лева до
приетият за дължим размер от 1722.41 лева, представляваща главница за
доставена и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот – ап.13, находящ
се в гр.София, ж.к. „**********, вх*****, за периода от 01.07.2012 до
30.04.2014 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 18.08.2015 г. до окончателното
изплащане на сумата, и за което вземане е издадена заповед за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 49489/2015 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, 2). в частта, в която е признато за установено по предявената искова
претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД, че
ответницата И.В.Л. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД с
ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** мораторна лихва за забава за
периода от 31.03.2014 г. до 12.08.2015 г.,
начислена върху главницата за ТЕ за периода от м.02.2014 г. до м.04.2014 г.,
както и 3). в частта на разноските за
исковото производство, които И.В.Л. с ЕГН: ********** с адрес *** е осъдена
да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** за разликата над приетият за дължим размер от 436.93 лева до присъденият от
първоинстанционният съд размер на разноските за сумата от 450.00 лева, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** срещу
И.В.Л. с ЕГН: ********** с адрес ***
искови претенции с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД
вр.чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че
ответницата И.В.Л. с ЕГН: ********** с адрес *** дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД с
ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** разликата над сумата от 1679.60 лева до приетият за дължим размер от
1722.41 лева, представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна
енергия за топлоснабден имот – ап.13, находящ се в гр.София, ж.к. „**********,
вх*****, за периода от 01.07.2012 до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва
за забава, считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК –
18.08.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, както и мораторната лихва за
забава за периода от 31.03.2014 г. до 12.08.2015
г., начислена върху главницата за ТЕ за периода от 01.02.2014 г. до 30.04.2014
г., и за които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 49489/2015 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от 02.06.2017 г. по гр.д. № 76851/2015 г. на СРС, ГО, 47 състав в частта, в която признато за установено по предявените искови претенции с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ и чл.86,
ал.1 от ЗЗД, че И.В.Л. с ЕГН: **********
с адрес *** дължи на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на
управление *** сумата от 1679.60 лева, представляваща главница
за доставена и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот – ап.13,
находящ се в гр.София, ж.к. „**********, вх*****, за периода от 01.07.2012 до
30.04.2014 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
депозираното заявление по чл.410 от ГПК – 18.08.2015 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата
от 331.31 лева, представляваща
обезщетение за забавено плащане за периода от 31.08.2012 г. до 12.08.2015 г., начислена
върху главницата за топлинна енергия за периода 01.07.2012 г. до 31.01.2014 г.,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№ 49489/2015 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав.
ОСЪЖДА И.В.Л.
с ЕГН: ********** с адрес *** да заплати
на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** на
основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 240.01
лева, представляваща дължима доприсъдена част от разноските за заповедното
производство, съразмерно на уважената част на исковите претенции.
ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** да заплати на И.В.Л. с ЕГН: ********** с адрес *** на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 12.38
лева, представляваща дължима доприсъдена част от разноските за заповедното и
исковото производство, съразмерно на отхвърлената част на исковите претенции.
ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** да заплати на И.В.Л. с ЕГН: ********** с адрес *** на
основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл.273 от ГПК сумата от 10.16 лева, представляващи сторените във въззивното
производство разноски, съразмерно на уважената част на въззивната жалба.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.“ ЕООД.
Решението
е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1
2.