РЕШЕНИЕ
№ 127
гр. гр. Хасково, 19.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20235640102266 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Т. М. М., ЕГН **********, с адрес:
********** адв. Д. В. М. от АК - Пловдив, против “Би Енд Джи Кредит“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Изгрев, ул.“Незабравка“ №
25, ет.5, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 26 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, във връзка с чл. 10а, чл.11 и чл.19,
ал.4, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ и чл.143, ал.1 от Закона за защита
на потребителите /ЗЗП/.
Ищцата твърди, че е страна по договор за кредит с номер **********, сключен на
********** с ответното дружество. Съгласно договора трябвало да върне сума по кредита в
размер на 1762,53 лева при предоставени 1500,00 лева, при ГПР 47.61 % и ГЛП 39.39 %, при
срок на кредита от 10 месеца и 14 дни. Съгласно чл.9 от договора, следвало да заплати
допълнителни услуги наименувани „Бързо разглеждане на искането за кредит" в размер на
525 лева и „Експресно обслужване по кредит" в размер на 750 лева.
Според ищцата, клаузите, регламентиращи тези допълнителни услуга били нищожни
поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че били
сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от
ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП като излага следните съображения:
На първо място, възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл.10а,
ал.1 ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни
1
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК.
Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, били част от
възнаграждението за предоставения заем, като същите водели до заобикаляне ограничението
на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Услугите за
„бързо разглеждане на искането за кредит" и „ Динамично плащане" от договора били по
своята същност дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за получаване и
разглеждане на кредита, предвиждаща заплащането на допълнителни парични средства,
реално не била предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсвало конкретно
задължение за кредитора. С оглед изложеното, регламентираните допълнителни услуги
противоречали на чл.10а, ал.2 ЗПК. Наред с това, доколкото се касаело за възнаграждения по
усвояване и отпускане на кредита, същите следвало да са включени в годишния процент на
разходите - чл. 19, ал.1 от ЗПК, като уговаряне им като отделно възнаграждение имало за
цел заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР.
Съгласно чл. 21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна, каквато била и
обсъжданата такава.
На следващо място имало накърняване на принципа на „добрите нрави" по смисъла
на чл. 26, ал.1 пр.3 от ЗЗД. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало,
че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3- то от ЗЗД било
налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била и практиката
на ВКС. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта,
била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран
този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение-
чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, предл.3 от ЗЗД. Поради
накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД с
регламентираните допълнителни услуги по процесния договор се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Така
регламентираните допълнителни услуги в договора, наименовани „Бързо разглеждане на
искането за кредит" и „Динамично плащане" били нищожни като противоречащи на добрите
нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, била нищожна. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение
на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
2
такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити. По посочения начин се заобикалял и чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С регламентираните
допълнителни услуги в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
възнаграждение в размер, близък до размера на отпуснатия кредит. По този начин
регламентираните допълнителни услуги били неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 от
ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи. Основната цел на така регламентираните
услуги била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още %
от предоставената главница. Последователна била и практиката, че неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционии функции, е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
С регламентираните допълнителни услуги се заобикаляла и разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление
на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19,
ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне
на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни
разходи по допълнителните услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута
определена с ПМС № 426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез
заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на
основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на
уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният
не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията
между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1
и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-
453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на
договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. В тази насока била последователната и
непротиворечива практика на съдилищата в страната. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлявал невярна информация относно общите разходи
по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че
клаузите за допълнителни услуги били неравноправни по смисъла на член 4, параграф 1 от
3
Директива 93/13/ЕО.
По гореизложените съображения иска от съда да постанови решение, с което да се
приеме, че клаузите, регламентиращи допълнителни услуги наименувани „Бързо
разглеждане на искането за кредит“ в размер на 525 лева и „Експресно обслужване по
кредит" в размер на 750 лева от договор за кредит с номер **********, сключен на
**********, са нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД/ и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл.11 и чл.19 ал.4
от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Претендират се направените съдебни разноски.
Ответникът счита предявените искове за неоснователни. Твърди, че клаузите на чл.9,
ал.1 и ал.2 от договор ********** не били нищожни, тъй като с тях не се накърнявали
добрите нрави. Те не били в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост
и добросъвестност, както и с правилата за поведение, установени в обществото. Нямало и
как да бъде обратното, тъй като дейността на финансовите институции се осъществявала
при регулаторен режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими, за да се
гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. Принципите за доброволност
при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД договорна свобода и за
еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не
били етични, а правни принципи, скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с
тези принципи можело да доведе до нищожност на договора поради противоречие със
закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В практиката съществували решения, които
аргументирано приемали изложената по- горе постановка (напр. Решение № 272 от
31.03.2009 г. по гр. д. № 1115/2008 г. на Апелативен съд - София, ГК, I състав). В решенията,
които приемали, че нееквивалентността на престациите противоречи на добрите нрави,
никъде не се откривало на кои добри нрави, на кои разбирания в обществото, на кои
морално-етични правила подобна сделка противоречи. Просто лаконично се посочвало, че
сделката е нищожна, като се обяснявали теоретичните конструкции за добрите нрави или
пък се преценявала еквивалентността въз основа на критерии, които се определяли за всеки
конкретен случай.
Твърдението, че предлаганите от кредитора доброволни действия представлявали
скрита възнаградителна лихва и по този начин се заобикалял закона също било
неоснователно. Изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК било да бъде наличен Годишния
процент на разходите (ГПР), което било сторено в договора. Твърдението, че този процент
не отговарял на истината и не бил изчислен съгласно методиката, посочена в закона също
било неоснователно. Неправилно се приемало, че допълнителните действия били част от
ГПР. Те не се калкулирали в ГПР защото в допълнителните разпоредби на ЗПК много ясно
и еднозначно била дадена дефиницията за общ разход по кредита: "Общ разход по кредита
за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
4
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“ Следвало да се
отбележи, че ищеца, като страна по договор за потребителски кредит сам пожелал
допълнителните действия. Всяко действие, което кредиторът предоставил, било по желание
на потребителя. Никога допълнителното действие не било задължителна предпоставка за
отпускане на кредит от страна на „Би енд Джи Кредит" ООД, т.е договорът за кредит можел
да се сключи и без него. Пакетът от действия присъствал в Стандартния Европейски
формуляр (СЕФ) като цена, т.е не можело да се твърди, че ищецът не бил разбрал за него.
Присъствайки в преддоговорната информация и фактът, че ищецът сам пожелал да го
ползва отхвърляло и твърдението, че клаузата била уговорена индивидуално от кредитора и
била неравноправна по смисъла на чл.144, т.9 от ЗЗП.
Предвид изложеното се иска съдът да отхвърли предявените искове и да присъди
разноски на ответника за юрисконсултско възнаграждение като прави възражение за
прекомерност на исканото адвокатско възнаграждение от страна на ищцата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
се установява, че на ********** между ищцата Т. М. М. /кредитополучател/ и „Би Енд Джи
Кредит” ООД /кредитор/ е сключен договор за кредит с номер **********, тоест че между
страните са възникнали валидни облигационни правоотношения.
Съгласно договор за кредит с номер **********, ищцата следва да върне сума по
кредита от 1762,53 лева, при размер на кредита от 1500,00 лева, ГПР 47,61 % и ГЛП 39,39
%, при срок на кредита от 10 месеца и 14 дни. В договора е инкорпориран погасителен план,
съгласно който падежа на първата от 20-те погасителни вноски е на **** а на последната –
*** Съгласно чл.9 от договора, следва да заплати допълнителни услуги наименувани „Бързо
разглеждане на искането за кредит" в размер на 525 лева и „Експресно обслужване по
кредит" в размер на 750 лева. Така, съгласно чл.9, ал.1 от договора при кандидатстването си
за кредит, кредитоискателят изрично е заявил желание за Бързо разглеждане на искането му
за кредит при условията на т.7.3 от раздел V от Общите условия като паричната сума за
бързото разглеждане на искането за кредит е в размер на 525,00 лева и е дължима на равни
вноски през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от
погасителния план по кредита. В чл.9, ал.2 от договора е предвидено, че при
кандидатстването си за кредит, кредитоискателят изрично е заявил желание да ползва
Динамично плащане по своя кредит при условията на т.7.4 от раздел V от Общите условия
като паричната сума за динамичното плащане по кредита е в размер на 750,00 лева и е
5
дължима на равни вноски през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една
погасителна вноска от погасителния план по кредита. Така, общото задължение по договор
за кредит с номер ********** възлиза на 3037,44 лева – чл.9, ал.3 от Договора.
От съдържанието на процесния договор за кредит се установява също, че същият е
подписан при Общи условия, неразделна част от него.
При тези данни по делото съдът намира предявените искове за основателни по
следните съображения:
По делото няма спор, че между страните е сключен договор за кредит с номер
********** на ********** с посочените по-горе параметри и описаните клаузи в чл.9, ал.1
и ал.2 в него, предвиждащи заплащането на допълнителни услуги, наименувани „Бързо
разглеждане на искането за кредит" в размер на 525 лева и „Експресно обслужване по
кредит" в размер на 750 лева.
Без съмнение, ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Според настоящия съдебен състав, твърденията на ищцата за нищожност на
процесните клаузи, предвидени в чл. 9, ал.1 и ал.2 в сключения между страните договор за
кредит с номер ********** от **********, съдържащи уговорки за плащането от страна на
кредотополучателя на допълнителни услуги за „Бързо разглеждане на искането за кредит“ и
„Динамично плащане“, са изцяло основателни.
В този смисъл, съдът намира, че уговарянето на заплащане на тези такси за „Бързо
разглеждане на искането за кредит“ и „Динамично плащане“ са в пряко нарушение на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, тъй като са свързани с усвояването и управлението на кредита, а цитираната
разпоредба предвижда изрична забрана за заплащане на такси и/или комисионни за
действия, свързани с усвояването или управлението на кредита. В случая таксата за „Бързо
разглеждане на искането за кредит“ е такса, свързана с усвояването на кредита. Поради това
и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК тази клауза се явява нищожна, тъй като противоречи на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Според чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
6
нищожна. Така предвидената такса за услуга „Бързо разглеждане на искането за кредит“
цели заобикаляне на посоченото правило в чл. 10а ал. 2 ЗПК. Същите доводи, важат и за
предвидената такса в чл. 9, ал. 2 от процесния договор за кредит, означена като „Динамично
плащане“. Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение
към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната
сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения
падеж.
В настоящия случай и както бе посочено вече, услугата „Бързо разглеждане на
искането за кредит“ представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение,
а „Динамично плащане“ има за предназначение да улесни взаимоотношенията между
кредитор и потребител и да помогнат кредитора да управлява по-добре договора и
изплащането на сумите по него. Улеснената процедура за получаване на допълнителни
парични средства, също представлява действие по усвояване на кредит, а реално последната
не е предоставяна, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, като отпускането на
нови суми, съответно предоставянето на следващ кредит и условията по него, следва да
става по съгласие на страните.
Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на кредита, с
тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С тези допълнителни плащания се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би
надхвърлил законовото ограничение. Така, с тези суми, реално се увеличава печалбата на
кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително
възнаграждение. Ето защо посочения в договорите годишен процент на разходите от 47.61
%, не отговаря на действителния такъв.
С оглед изложените съображения, съдът намира, че чрез клаузите за заплащане на
допълнителни услуги „Бързо разглеждане на искането за кредит“ и „Динамично плащане“,
уговорени в процесния договор, се нарушава императивната норма на чл. 10а ЗПК.
Формално в него не са вписани такси за действия, свързани с усвояване или управление на
кредита, но реално тези допълнителни услуги по естеството си представляват именно
заплащане на разходи, свързани с отпускането на кредита. Доколкото в случая и за двете
допълнителни услуги са начислени такси, платими по погасителния план на кредита, по
този начин те се превръщат в разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и така се
надвишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от закона. Допустимата граница е предвидена да е
петкратният размер на законната лихва (или ГПР да е около 50 %), а с включването на
таксите за „Бързо разглеждане на искането за кредит“ и „Динамично плащане“,
превишението ще надхвърли това ограничение. Затова и тези клаузи са нищожни на
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф
1, т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така, таксата за тези
услуги прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази
7
връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че всички клаузи,
които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са
нищожни.
Именно затова посочените клаузи по договорите за кредит не отговорят на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити
по т. 10 от нея води до тяхната недействителност, съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите, чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договорите не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването им предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.
Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че клаузите са недействителни,
на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, без да е необходимо да се
обсъждат останалите аргументи на страните.
Освен горните мотиви, за пълнота, следва да се посочи още, че е налице
неравноправна клауза за дължимост на възнаграждението за пакета от допълнителни услуги,
наименувани „Бързо разглеждане на искането за кредит“ и „Динамично плащане“, с която
реално се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за
добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП и води до
неоснователно обогатяване за кредитора.
Клаузата за дължимост на възнаграждението за пакета услуги е и нищожна, като
противоречаща на добрите нрави.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищцата е
направила изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същата следва да се присъдят такива в общ
размер от 100,00 лева за платена държавна такса.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищцата адв. Д. В. М. сумата от 960,00 лева с включен ДДС, представляваща възнаграждение
за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по
настоящото дело, определено според размера и цената на предявените искове и по
правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.2, ал.2 и ал.5,
вр. чл.7 ал.2 т.1 и § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното
дружество за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не
е договарян по размера си, а се определя от съда.
Мотивиран от горното, съдът
8
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ, клаузите, съдържащи се в чл.9, ал.1 и чл.9, ал.2 от
договор за кредит с номер ********** от **********, сключен между Т. М. М., ЕГН
**********, с адрес: ********** адв. Д. В. М. от АК - Пловдив и “Би Енд Джи Кредит“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Изгрев,
ул.“Незабравка“ № 25, ет.5, предвиждащи заплащане на такси за допълнителни услуги
„Бързо разглеждане на искането за кредит" – 525,00 лева и „Динамично плащане" – 750,00
лева, на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 10а, чл.11 и чл.19, ал.4, вр. чл.22 ЗПК и
чл.143, ал.1 ЗЗП.
ОСЪЖДА “Би Енд Джи Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Изгрев, ул.“Незабравка“ № 25, ет.5, да заплати на Т. М. М.,
ЕГН **********, с адрес: ********** адв. Д. В. М. от АК - Пловдив, сумата от 100,00 лева,
представляваща направени по делото разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА “Би Енд Джи Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Изгрев, ул.“Незабравка“ № 25, ет.5, да заплати на адв. Д. В. М.,
ЕГН **********, с адрес на кантората - **********, сумата от 960,00 лева, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: К. Х.
9