№ 525
гр. Ямбол, 10.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XVI СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Георги Ст. Георгиев
при участието на секретаря Т. С. К.
като разгледа докладваното от Георги Ст. Георгиев Гражданско дело №
20252330100793 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от П. Р. Д. от гр. Я., чрез пълномощник
адвокат, със съдебен адрес в Я., *****, чрез адв. М.- ПАК, против „Аксес Файнанс“ АД,
искане за прогласяване на нищожност на сключен между страните договор за кредит „Бяла
карта“ от 01.02.2024 год., на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10
ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на 01.02.2024 год. между ищеца П. Р. Д. и „Аксес
Файнанс“ АД бил сключен договор за кредит „Бяла карта“ при годишен лихвен процент
50. 40 % и ГПР 64. 96 %. С подписването на процесния договор ответното дружество се
задължавало да предосдтави на ищцата револвиращ кредит в максимален размер на 1700
лв., под разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна платежна карта
„Бяла карта“ № *******, като кредитополучателя се задължавал да го полза и върне
съгласно условията на сключения договор. В разпоредбата на чл.3, ал.1 от договора била
предоставена субективната възможност на кредитополучателя до усвоява суми до
максималния размер на кредитния лимит. С настъпването на падежа, посочен в
разпоредбата на чл.3, ал.2 от договора зависела изцяло от поведението на
кредитополучателя, като би настъпил единствено в случай, че същия усвоил част или в
цялост максималния кредитен лимит. Кредитополучателя можел да усвои изцяло
максималния размер на кредита, веднага след активиране на картата и влизане в сила на
договора за кредит, което съставлявало изпълнение на задължението на кредитодателя да
предоставел заемната сума. Върху усвоеният размер на кредита, кредитополучателя дължал
дневен лихвен процент в размер на 0.14%, инкорпориран в сключения договор,
представляващ договорна лихва. В чл.15 (1) от договора за кредит, кредитополучателя се
1
задължавал да предостави в срок до 5 дни следните оъбезпечения : едно физическо лице-
поръчител, което да работило на постоянен трудов договор, брутния размер на дохода да не
е по-малък от 1500, 00 лв., да работи по безсрочен договор, да е над 21 год.; банкова
гаранция с бенефициер- заемодателя. При неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, кредитополучателя дължал на кредитора неустойка в размер на 7% от
усвоената и непогасена главница, която била включена в текущотго задължение на
настоящия месец. Неустойката се начислявала за всяко отделно неизпълнение на
задължението- от 6-то число на месеца, в който не било погасено до 5- то число на
следващия месец текущото задължение. Разпоредбите на договора за кредит, предвиждали,
че ако кредитополучателя не погасял текущото си задължение на посочения в договора
падеж, същия бил длъжен да предостави на кредитодателя, като обезпечение чрез
поръчителство, така и да заплатял сума в размер на 12% от максималния крледитен лимит,
която да послужела за частично погасяване на задължението му в три дн. срок до
предоставяне на обезпечението. При забава на плащане на посочената по-горе сума в размер
на 12% от максималния кредитен лимит, заемополучателя дължал на кредитодателя разподи
за действия по събиране на задължението в размер на 2, 50 лв. за всеки ден до заплащане на
сумите, както и такса в размер на 120 лв., включваща разходите на кредитодателя за
дейността на лице/служител, което осъществявало и администрирало дейността по
извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя. В тази насока се счита, че
ищцата не дължала изпълнение на вземанията за неустойка и договорна лихва, като същите
намирали приложение в нищожната кредитна сделка. Процесния договор бил нищожен
поради изначална недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК- договорна лихва, която не била породила валидни правни последици на
основание нейното противоречие с добрите нрави, поради значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, водзеща до злепоставяне на интересите
на потребителя на финансовите услуги на ответника, с цел извличане на собствена изгода на
кредитора. Последния не бил изпълнил и изискването на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК да разпише в
съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителна лихва. Договора бил
нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр. с
чл.10, ал.1, вр. с чл.19, ал.1 и ал.2, вр. с чл.21 и с чл.22 ЗПК, като бил неточен и подвеждащ,
защото в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва.
Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размера на
ГПР. На собствено основание била нищожна и неустоечната клауза, която предвиждала
силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Неустойката изначало не
притежавала обезпечителна и обезщетителна функции и съставлявала скрито оскъпяване на
кредита. В самото съдържание нао договора когато не били включени точни, верни и
действителни съществени елементи, водило до изначална недействителност на кредитната
сделка, като потребителя връщал само чистата стойност на паричния заем. Уговорената в
процесния заем възнаградителна лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави
по чл.26 ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл.143 ЗПК и
като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл.21. Договорения фиксиран
2
годишен лихвен процент в размер на 50.40% се явявал прекомерно висок, като договорката
за лихва се явявала нищожна поради прекомерност, като надвишавала трикратния размер на
законната лихва. Вземането за неустойка имало характера на възнаградителна лихва, като
кредитора я наименувал по този начин за да преодолее ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК.
Уговорената възнаградителна лихва била и неравноправна по смисъла на чл.143 ЗПК, като
ГПР бил подвеждащ. Нищожна била и клаузата която предвиждала такса за извънсъдебно
събиране на просрочено задължение, размерът на който нараствал с всеки ден забава.
Следвало също така да се отбележи, че съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделни
части не влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от
повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката била
сключена и без недействителните й части. В случая не били налице нито една от тези две
хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента на
ГПР да бъдели заместени по право от повелителните норми на закона или, че договорът за
паричен заем би бил сключен и ако в него на била включена клаузата за ГПР, като се
изходило от характера на този договор, който бил възмезден и включването на клаузи за
договаряне на ГПР по него било въведено като изрично изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В
предвид това в случая не била приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на
посочената клауза по договора обуславяла недействителност на целия договор. Счита се, че
сключения между страните договор за кредит „Бяла карта“ следвало да бъде провъзгласен за
нищожен, поради противоречие със закона.
Иска се уважаване на предявение иск и присъждането на направените по делото
разноски.
В депозирания в срок отговор ответното дружество оспорва изцяло претенциите и
твърденията на ищеца. Твърди се, че финансовия продукт „Бяла карта“ бил револвиращ
кредит, който се предоставял под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит пък от
своя страна се усвоявал чрез платежен инструмент- кредитна карта. Веднъж сключили
договора кредитополучателите сами вземали решения как и кога да усвояват сумите по
предоставения заем. „Бяла карта“ като финансов продукт не била вносков продукт. Не се
отрича, че на 01.02.2024 г. между страните бил склрючен посочения по- горе договор, по
който ответното дружество предоставило на ищцата револвиращ кредит в максимален
размер от 1700 лв., под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез
платежен инструмент- платежна карта, а кредитополучателя се задължил да го ползва и
върне съгласно условията в договора. Претенциите на ищеца към договора за паричен заем
били неоснователни и следвало да се оставят без уважение, като клаузите на договора били в
съответствие с изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и чл.20, ал.2 ЗПК. В договора
можели да се видят минималното изискуемо съдържание, като отделни нищожни клаузи не
се отразявали непосредствено на действителността на договора за потребителски кредит. От
разпоредбата на чл.19 ЗПК, дори надвишаването на максимално допустимия размер на ГПР,
не водило до нищожност на договора за кредит, като същите се считали за нищожни, а
платеното по тези клаузи се приспадало при последващи плащания. В тази насока се цитира
3
практика на СЕС и Директива 93/13/ ЕИО на Съвета. С оглед на това, се възразява срещу
искането целия договор да бъде обявен за нищожен, както и на отделни клаузи по него.
Претенциите на ищеца били напълно неоснователни и следвало да се отхвърлят.
Неснователни били твърденията на ищеца, че договореният размер на фиксирания ГПР
противоречал на добрите нрави, че не се съдържала в договора информация за лихвения
процент по кредита, условията по прилагането му, ГПР, че била налице явна
нееквивалентност на престациите и се нарушавал принципа на добросъвестност при участие
в облигационнените отношения, като се развиват подробни съображения в тази насока.
Също така следвало да се има предвид, че кредиторът не бил банка, за задълженията на
кредитополучателя не били дадени обезпечения, а повишения риск оскъпявал финансвоия
ресурс. Счита се, че ако все пак съдът счетял, че клаузата за уговорения лихвен процент била
уговорена в нарушение на добрите нрави, тя не следвало да бъде обявявана за нищожна в
целия уговорен размер, а до допустим размер, като се развиват подробни съображения в
тази насока. Считат се за напълно неоснователни изложените в ИМ твърдения за
нищожност на договора като сключен в нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
вр. чл.10, ал.1, вр.чл.19, ал.1 и ал.2, вр. чл.21 и чл.22 ЗПК. Твърди се, че съгласно чл.4, ал.1,
т.4 от договра ГПР бил изчислен при вземане на предвид на посочените допускания.
Твърдението, че ГПР не съдържал всикчи данни, формиращи размера му в договора и ГПР
не бил действителен, не отговаряло на истината. В тази насока се твърди, че в договора
били посочени допусканията, при които бил изчислен ГПР, както изисквало ЗПК. ГПР и
общата дължима сума в договора, били изчислени към момента на сключването му, каквото
било изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. ГПР бил изчислен по определения в Приложение
1 към ЗПК начин, като били използвани договорните условия- размер на усвоената сума,
размер и брой на погасителните вноски, дати на плащане на всяка вноска, обща дължима
сума и пр. Договорът не само формално покривал минимално изискуемите реквизити на
чл.11 ЗПК, като посочените параметри били коректни. При договорения размер на заемната
сума и лихвен процент, посочения в договора ГПР бил коректно изчислен. ГПР по договора
включвал всички разходи по кредита в съответствие с чл.19, ал.1 ЗПК, като бил изчислен
съобразно изискванията на чл.19, ал.2 ЗПК и неговият размер бил в съответствие с
изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК. Твърденията, че не били спазени изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, като в ГПР не била включена неустойката за неизпълнение и било налице
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК били несъстоятелни. Също така
неоснователни били и твърденията, че невключването на неустойката в ГПР били
заблуждаваща търгавска практика. Твърди се, че разходите за събиране на вземането
посочени в чл.21, ал.4 от договора се дължали единствено и само в случай, че
кредитополучателя не заплати в посочения вдоговора срок за плащане, оббщото си
задължение. Разходът за събиране на вземането, посочен в чл.21, ал.5 се дължало само и
единствено в случай, че била обявена предсрочна изискуемост на задължението на
кредитополучателя по договора, съобразно уговорените хипотези за това. Начисляването на
тези разходи зависели само и единствено от поведението на потребителя, което било
свързано с неизпълнение. Твърди се, че ищеца се бил възползвал и усвоил общо 279 пъти
4
суми по предоставения му кредит, като след входирането на ИМ общо 14 пъти, което
доказвало, че завеждането на делото категорично навеждало на идеята за
недожбросъвестност и опит за злоупотреба, водеща до избягване на плащания и с цел
неоснователно обогатяване.
Иска се отхвърляне на исковете и присъждане на разноски за настоящата инстанция.
В съдебно заседание по същество ищеца, чрез пълномощника си с писмена защита
поддържат иска така, както са предявени и молят за уважаването им изцяло по изложените
в исковата молба съображения.Поддържат и заявената претенция за присъждане на
разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК и правят възражение за размера на
претендираното от ответника юрисконсулско възнаграждение
В съдебно заседание не се явява закнонния представител на ответното дружество нито
процесуалния му представител.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Страните не спорят че на 01.02.2024 г. между тях е сключен договора за кредит „Бяла
карта“, по силата на който кредитодателя се задължил да предостави на кредитополучателя
револвиращ кредит в размер на 1700, 00 лв., под формата на разрешен кредитен лимит,
който се усвоявал чрез международна платежна карта Бяла карта. Също така страните не
спорят, че с подписването на договора, кредитодателя предоставил на кредитополучателя
платежен инструмент- платежна карта с № *******, в качеството си на вписан представител
на картоиздателя на платежната карта. Като Приложение № 1 към този Договор,
Кредитополучателят, от една страна, и Кредитодателят, от друга като вписан представител
на Картоиздателя, подписват Рамков договор за предоставяне на платежна карта Бяла
карта (Рамковия договор), който съдържа Общи Условия за предоставяне на платежна карта
Бяла Карта (Условията) и Тарифа за дължимите такси (Тарифата).
Според чл.3 от договора валидността на Картата била до края на месеца, който бил
отбелязан върху нея. След изтичане на валидността на Картата, Кредитодателя предоставял
на Кредитополучателя подновена карта, като страта подлежала на връщане от страна на
Кредитополучателя. За предаване на новоиздадената карта, страните подписвали анекс към
договора, с който удостоверявали приемо- предаването й. В чл.3.1 от договора е предвидено,
че Кредитополучателя можел по всяко време да усвоява суми от главницата да максималния
размер на кредитния лимит. През целия срок на волидност на договора, Кредитополучателя
се задължавал да заплаща общото си задължение до всяко 5- то число на текущия месец.
„Общото задължение“ на Кредитополучателя към всеки един момент от действието на
договора включвало цялата усвоена и непогасена главница, начислената върху нея и
непогасена договорна лихва, неустойки за не изпълнение на договорни задължения, лихва за
забава и разходи за събиране на просрочени задължения, в случай, че такива били начислени
и дължима застграхователна премия, съгласно Раздел XI от договора, в случай, че такава
била сключена. Настоящия договор се сключвал за неопределен срок, при фиксиран ГЛП по
заема в размер на 50.4% върху усвоения размер на кредита, Кредитополучателя дължал
5
дневен лихвен процент в размер на 0, 14 %, като лихвата се изчислявала всеки ден върху
усвоената и непогасена главница, като за изчислението й се приемал, че календарния месец
бил с продължителност от 30 дни. Общата сума дължима от Кредитополучателя била-
усвоена и непогасена главница, договорна лихва върху усвоената непогасена главница, такси
за ползване на Картата, дължими от Кредитополучателя, посочени в Тарифата. ГПР за заема
бил в размер на 64.96 %.
Според чл. 21, ал. 4 от договора, при забава за плащане на текущото задължение или на
сумата от чл. 11, ал. 1, кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия по
събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното
текущо задължение или на сумата по чл. 11, ал. 1. Съгласно чл. 21, ал. 5 от договора, след
настъпване на предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи еднократно заплащането
на такса в размер на 120 лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице
/служител/, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на
задължението на кредитополучателя.
В чл. 15, ал. 1 от Договора длъжникът се задължава в срок от 5 дни, считано от
активиране на предоставения платежен инструмент по чл.4, ал.2, да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: банкова гаранция с бенефициер - кредитора или
едно физическо лице - поръчител, което да отговаря на посочените в чл. 15, ал. 1, т. 2
условия. В случай, че не предостави обезпечение в срока по чл. 15, дължи на кредитора
неустойка в размер на 7 % от усвоената и непогасена главница - чл. 20 от договора.
Представени са още Приложение № 1 към договора за кредит „Бяла карта“ с КИД
******* от 01.02.2024 г., Рамков договор за издаване и предоставяне на платежна карта Бяла
карта, СЕФ за предоставяне на инфолмация за потребителските креудити.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
По предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 предл.І –во ЗЗД .
За да е налице правен интерес от предявения установителния иск за нищожност на
договор, то решението по него следва да се отрази на правното положение на ищеца и с
уважаването му да се постигне определен правен резултат. Съгласно разпоредбата на чл.9,
ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. По силата на
чл.9, ал.3 ЗПК ответника има качеството на потребител на финансова услуга по см. на § 13,
т.12 ДР на ЗЗР. Доколкото в случая се касая за защитими интереси на икономически по-
слаби участници в оборота, уреждащият тази материя Закон за потребителските кредити
предвижда редица императивни разпоредби за спазването на които съдът е задължен да
следи служебно (в този смисъл са задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г.
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС).
В настоящия случай сключеният между договор е договор за кредит по смисъла на
чл.9, ал.1 ЗПК и следва да отговаря както на общите изисквания за действителност, така и
на специалните такива, предвидени в ЗПК.
Съдът счита, , че е налице валидно възникнало правоотношение между П. Р. Д., в
качеството й на кредитополучател и ответника „Аксес Файнанс“ АД – гр. София, в
качеството му на кредитодател по силата на сключения Договор за кредит „Бяла карта“ от
6
01.02.2024 г. по посочените по горе- параметри.
В чл.11, ал.1, т.1- т.27 ЗПК е уредено съдържанието на договора за потребителски
кредит, като в чл.22 ЗПК е предвидено, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК задължителна част от съдържанието на договора е
посочването на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се отразят взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин.
В чл.19, ал.1 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Според § 1,т.1 ПЗР на ЗПК, общи разходи по кредита са всички разходи, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В тази връзка, не може да се приеме механично добавяне в общите разходи на кредите
процесната неустойка.
Отделно от това обаче клаузата за неустойка е нищожна, като противоречаща на
добрите нрави. Процесната неустойка от договора за паричен заем е предвидена за
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема, като длъжникът се
задължава в срок от 5 дни, считано от активиране на предоставения платежен инструмент по
чл.4, ал.2, да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: банкова гаранция с
бенефициер - кредитора или едно физическо лице - поръчител, което да отговаря на
посочените в чл. 15, ал. 1, т. 2 условия. В тази връзка съдът следва да отбележи, че за
кредитополучателя са въведени в един изключителен кратък срок от пет дни за представяне
на тези обезпечения, както и са въведени редица сложни условия, в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. При съобразяване на тези
характеристики следва, че неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да
служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните
задължения.
Съгласно разпоредбата на чл.92 ЗЗД , неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена
имуществена ценност, най- често парична сума, която длъжникът се задължава да престира
на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора
задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоична
клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи
7
в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т. е. при
неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.В глава
четвърта ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или
да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те процедират по този начин".В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 20 вр. чл.
15, ал. 1 от договора за кредит, според която се дължи неустойка в размер на размер на 7 %
от усвоената и непогасена главница при неосигуряване на обезпечение в срока по чл. 15 се
намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
след като кредита е отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както е и изрично посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за
кредит. Следователно подобна уговорка за процесната неустойка пряко противоречи на
закона и е нищожна.На следващо място неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ищеца да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК ,
който предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
8
няма да се дължи и на основание чл.83, ал.1 ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може
да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. В настоящият случай
кредиторът не е изпълнил задължението си да проведе проверка на кредитоспособността на
ответника съгласно чл.16 ЗПК, съответно да търси обезпечение на вземането си преди
сключването на договора и предаването на заемната сума.Предвид гореизложеното клаузата
на чл. 20 вр. чл. 15, ал. 1 от договора за кредит е нищожна на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и не
обвързва ищцата по делото. Същата цели само да осигури на ответника едно допълнително
възнаграждение, като същата е включена в текущото задължение за всеки месец до момента
на предоставяне на обезпечението, поради което тя е нищожна и поради противоречието й с
добрите нрави.В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора, съдът
намира, че договорът за кредит е недействителен, поради неспазване на императивните
изисквания, залегнали в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Така, в процесния договор са посочени само
абсолютните стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно
са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 64.96%). В този порядък
следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, Годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, бидейки глобален
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота
досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези съставни
елементи обаче, както бе посочено и по- горе остават неизвестни и на практика, така се
създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става
ясно, какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в
договора в чл. 20 вр. чл. 15, ал. 1 е уговорено допълнително възнаграждение за кредитора,
което съдът счита за нищожно. По този начин не става ясно по какъв начин е формиран
посоченият ГПР. Ето защо са неясни, както компонентите, така и математическият
алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при
формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.
Също така в разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е предвидено, че: "Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България". Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно потребителя, от
9
страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по- неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне
на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който
може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на
кредита. Посоченото в договора в чл. 20 вр. чл. 15, ал. 1 от договора за кредит задължение
на кредитополучателя води до увеличение на общия разход по кредита за потребителя. В
договора посоченият размер на ГПР е над петкратният размер, но когато дължимата от
кредитополучателя сума по чл. 20 вр. чл. 15, ал. 1 от договора за кредит се включи като
компонент на ГПР води до надвишаване на размера му посочен в чл.19, ал.4 ЗПК и същият е
над 100 %.
Отделно от това съдът намира, че клаузата в чл.21, ал.4 от договора също е нищожна.
Според посочената разпоредба, при забава за плащане на текущото задължение или на
сумата от чл. 12, ал. 1, кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия по
събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното
текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1-клаузата за договарянето на такава такса, е
нищожна.Клаузата по чл. 21, ал. 5 от договора също е нищожна. Според нея, след
настъпване на предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи еднократно заплащането
на такса в размер на 120 лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице
/служител/, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на
задължението на кредитополучателя. Съдът намира, че и тази клауза е в противоречие с
чл.10а, ал.2 ЗПК.
Съобразно гореизложеното, сключения между ищцата и ответника договор за кредит се
явява недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и предявеният с исковата
молба иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД , вр. чл.22 , вр. чл.11, ал.1, т.10 е
основателен и доказан и следва да се уважи, като се прогласи за нищожен сключеният между
страните договор за кредит.
На основание чл.78,ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят направените разноски в
общ размер на 538 лв., включващи 470 лв. адвокатски хонорар и 68 лв. държавна такса .
Възражението на пълномощника на ответното дружество, за недължимост и
прекомерност на договореното възнаграждение на пълномощника на ищеца е
неоснователно. В представения договор за правна защита и съдействие е посочено, че е
договорено възнаграждение на адвокат М.- ЯАК в размер на 470 лв., които са платени в
брой, като същото изцяло е съобразено с минималните размери на Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като направеното
възражение е неоснователно.
С оглед на гореизложеното и на основание чл.235 ГПК, съдът
РЕШИ:
10
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на П. Р. Д. , ЕГН: **********, против „
АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, ЕИК ************* със седалище и адрес на управление
гр.София, че сключеният между страните договор за кредит „Бяла Карта“ от 01.02.2024 г. е
нищожен на осн. чл.22 ЗПК, вр. чл.10, ал.1 и 2 ЗПК и чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК, вр.
чл.26, ал.1 ЗЗД- поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „ АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, ЕИК ************* със седалище и адрес на
управление гр.София, да заплати на П. Р. Д. , ЕГН: ********** , направените по настоящото
дело разноски в размер на 538 , 00 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Ямбол: _______________________
11