№ 106
гр. София, 09.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Темислав М. Димитров
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100506412 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца Н. С. С. срещу решение от 04.04.2022 г. по
гр.д. №59031/2021 г. на Софийския районен съд, 167 състав, с което е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439 ал.1 вр. чл.124 ал.1 ГПК за недължимост на следните суми: 1488,46 лв.,
представляваща главница за потребена, но незаплатена топлинна енергия за периода
мес.10.2010 г. – мес.04.2011 г.; 176,25 лв. – лихва за забава върху главницата за периода
01.12.2010 г. – 11.06.2012 г., както и 133,29 лв. разноски по делото, за които суми е издаден
изпълнителен лист от 19.09.2012 г. по гр.д. №12790/2012 г. по описа на СРС, 85 състав, и
въз основа на който е образувано изп.д. №20128380410064 по описа на ЧСИ М.Б., поради
погасяване на вземането по давност, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски
по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и
постановено в нарушение на материалните и процесуалните правила. Сочи, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че процесните вземания се погасяват с изтичането на 5-
год. давностен срок. Поддържа, че вземанията по процесния изпълнителен лист са погасени
по давност на 13.02.2020 г., а депозираните от взискателя след тази дата молби за
предприемане на последващи действия по принудително изпълнение не отговарят на
изискванията на чл.129 вр. чл.426 ГПК и не представляват годно основание за образуване на
ново изп. производство и не могат да прекъснат течащата в полза на длъжника погасителна
давност. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и
да уважи предявения иск за недължимост на процесните вземания. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
1
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по
следните съображения:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
2
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В случаите, когато
искането от кредитора за предприемане на изпълнително действие /в т.ч. и в хипотезите на
възлагане от взискателя съгласно чл.426 ал.4 ГПК и чл.18 ЗЧСИ/, е направено своевременно,
но то /изпълнителното действие/ не е предприето от надлежния орган преди изтичането на
давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита
прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена
надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Давност не тече, ако
кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител
бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на
кредитора, в това число и когато при нередовност не приложи правилата на чл.129 ГПК
/така решение №127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр.д. №2884/2021 г., III ГО/.
По делото не е спорно, че по повод процесните вземания е издаден на 19.09.2012 г.
изп. лист по гр.д. №12790/2012 г. по описа на СРС, 85 състав, въз основа на който 31.10.2012
г. е образувано изп.д. №20128380410064 по описа на ЧСИ М.Б., като с молбата за
образуване на изп. дело взискателят е възложил на ЧСИ на основание чл.18 ал.1 ЗЧСИ да
проучва имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя документи,
книжа и други, да определя начина на изпълнението.
Със запорни съобщения от 27.08.2014 г. ЧСИ М.Б. е наложил запор върху банкови
сметки на длъжника, като с писма от 29.08.2014 г., 01.09.2014 г. и 10.09.2014 г. в „ПИБ“ АД
и „Райфазенбанк България“ ЕАД са уведомили съдебния изпълнител, че длъжникът има
открити сметки, по които няма наличност, а с писмо от 03.09.2014 г. „Банка ДСК“ ЕАД е
уведомила ЧСИ, че длъжникът имат открита банкова сметка, но върху вземането на
длъжника има и др. претенции.
На 04.09.2014 г. ЧСИ е изпратил запорно съобщение до СУСО за налагане на запор
върху пенсията на длъжника, като със съобщения от 18.09.2014 г. ЧСИ е уведомен, че
длъжникът има наложен запор по др. изп. дело, по което се извършват удръжки.
На 03.02.2016 г. по изп. дело е постъпила молба от взискателя с искане ЧСИ да
направи справки в НАП с оглед налагане на запор върху трудовото възнаграждение/пенсия
на длъжника, както и да насрочи опис на движими вещи, собственост на длъжника.
На 13.02.2017 г. по изп. дело е постъпила молба от взискателя с искане ЧСИ да
наложи запор върху банковите сметки и трудовото възнаграждение/пенсия на длъжника.
На 19.03.2019 г. длъжникът е депозирал молба по изп. дело за извършване на справка
за дължимите от нея суми.
На 04.05.2020 г. взискателят е депозирал молба по изп. дело с искане ЧСИ да
извърши следните действия: да бъде направена справка в РБСС за банковите сметки и
сейфове на длъжника, върху които да бъде наложен запор; да бъде направена справка в НОИ
за действащи трудови договори на длъжника с оглед налагане на запор; да бъде насочено
изпълнението към опис и оценка на собствени на длъжника движими вещи.
3
ЧСИ М.Б. е изпратил на 06.08.2020 г. запорно съобщение за налагане на запор на
всички сметки на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД, като със съобщение от 11.08.2020 г.
банката е уведомила ЧСИ, че длъжникът има открита банкова сметка, по която постъпва
пенсия под установения размер на МРЗ.
На 31.08.2020 г. ЧСИ е изпратил запорно съобщение за налагане на запор върху
всички сметки на длъжника в „ПИБ“ АД, получено в банката на 02.09.2020 г.
Доколкото след 13.02.2017 г. взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, то и изпълнителното производство е
прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК на 13.02.2019 г., за което по делото не се
спори. Спорно е дали след тази дата /13.02.2017 г./ по изп. дело са извършвани валидни
изпълнителни действия, които са прекъснали течащата погасителна давност и дали същата
по отношения на процесните вземания е 3-год. или 5-год.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение
по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на
чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика
/определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС, решение №3
от 04.02.2022 г. на ВКС по гр. д. №1722/2021 г., IV ГО и др. /. С изтичането на преклузивния
срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да
намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които е налице заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК и е издаден и изпълнителен лист. Настоящият съдебен състав
намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по
делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и
представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.
Съгласно трайната практика на ВКС /решение №37/24.02.2021 г. по гр.д. №1747/2020
г., ІV ГО, решение №93/17.05.2021 г. по гр.д. №2766/2020 г., ІV ГО и др./ перемпцията е без
правно значение за давността. Когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция
на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, новата давност започва да тече от последното и
прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от
длъжника. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като
перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов
способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен
лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният
изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като
старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от
това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело,
като във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ.
В случая, както вече бе посочено по-горе, процесното изп. дело е прекратено поради
настъпилата перемция на 13.02.2019 г., като новата давност е започнала да тече от
4
последното изп. действие – на 13.02.2017 г., противно на приетото от първоинстанционния
съд. След тази дата обаче по изп. дело са извършвани множество валидни изп. действия,
които са прекъсвали новата 5-год. погасителна давност /молбата от взискателя от 04.05.2020
г. и наложените със запорните съобщения от 06.08.2020 г. и 31.08.2020 г. запори върху
банковите сметки на длъжника/. Неоснователно са доводите на въззивника, че последващите
след 13.02.2017 г. молби от взискателя са нередовни с оглед изискванията на чл.426 вр.
чл.129 ГПК, доколкото същите на отговарят на цитираните изисквания за редовност
/посочен е начин на изпълнение/, а и освен това след тази молби е последвало налагане на
запори върху банкови сметки на длъжника, които са самостоятелно основание за прекъсване
на давността с оглед възлагането по чл.18 ЗЧСИ.
При тези данни следва да се приеме, че 5-год. погасителна давност за процесните
вземания не е изтекла, т.е. процесните вземания не са погасени по давност.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер
на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №2911/04.04.2022 г., постановено по гр.д.
№59031/2021 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.
ОСЪЖДА Н. С. С., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. *******, да заплати на
Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ******* на
основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5