№ 216
гр. Враца, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Борис К. Динев
Мира Р. Джонева
при участието на секретаря Миглена Н. К.
като разгледа докладваното от Мира Р. Джонева Въззивно гражданско дело №
20251400500288 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от юрисконсулт Е. С.
К., срещу Решение № 38/05.03.2025 г., постановено от Районен съд-Козлодуй по гр.
д. № 1085/2024 г., в частта, с която са отхвърлени частично искове на дружеството
срещу В. В. Ф., ЕГН: ********** като длъжник по договор за потребителски
кредит № ***, сключен на 05.05.2022 г.
Против решението е постъпила въззивна жалба от „Профи Кредит България“
ЕООД, с която дружеството излага доводи за неправилност на решението.
Въззивникът твърди, че съдът неправилно е приел, че сумата от 57 лв. е удържана
от „Профи Кредит България“ ЕООД, всъщност тя била платена към трето лице за
активно сключена застраховка и следвало да бъде присъдена на заявителя като
незаплатена главница. На следващо място твърди, че предвид признатото за
установено между страните с решение № 223/12.04.2023 г. по гр.д. № 1594/2024 г.
по описа на РС-Козлодуй съдът не е следвало да отчита при преценката си за
валидност на договора клаузите за допълнително възнаграждение за закупуване на
услугите „Фаст“ и „Флекси“, доколкото тези клаузи са прогласени за нищожни в
друго съдебно производство и не влияят на валидността на договора в останалата
му част. По същество счита, че договорът е действителен, съдържа всички
необходими реквизити съгласно ЗПК, потребителят се е запознал с него и е изразил
писмено своето съгласие да се обвърже от него. Счита, че в договора са посочени
всички параметри и задължения като размер и основание на разбираем и достъпен
1
език, лихвен процент на ден, дължима сума по кредита, размер на
възнаграждението, размер на допълнителните услуги, размер на месечните вноски.
Подчертава, че разходите за допълнителни услуги не следва да са включени в ГПР,
защото не са задължителни, което изрично е посочено в договора. Излага, че
законът не поставя изискване да се описват всички видове разходи, включени в
ГПР, тъй като математическите формули за изчислението са така или иначе
нормативно установени, а смисълът на нормата е кредитополучателят да се
запознае със сумата, която ще върне под формата на ГПР общо, което изискване
било изпълнено. Счита, че ГПР отговаря на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която го ограничава
до петкратния размер на годишния лихвен процент. Излага тълкуването си на
решението на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г., като подчертава, че член 3,
буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителните услуги могат да се причислят към ГПР само когато закупуването
им се оказва задължително за получаване на кредита или представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи, какъвто
предметният договор не е. Набляга на това, че кредиторът имал законовото право
да предоставя допълнителни услуги, свързани с договора, които касаят действия,
свързани с управление на кредита съобразно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, но това не било
задължително условие за отпускане на кредита. Предвид всичко изложено намира,
че неотразяването на възнагражденията за допълнителните услуги не е нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Накрая излага съображения и че въпросът, дали тези
възнаграждения да бъдат включени в размера на ГПР, е въпрос, относим към
действителността само на тази конкретна клауза, а не на договора в цялост, което
следвало от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Моли съда да отмени като неправилно
постановеното по гр.д. 1085/2024 г. решение на РС- Козлодуй, с което частично се
отхвърлят исковете по договора за потребителски кредит и с ново решение да се
приеме за установено в полза на „Профи Кредит България“ ЕООД, че В. В. Ф.
дължи главница над присъдената сума от 2173.00 лв. до претендирания размер от
2431,10 лв., както и договорно възнаграждение в размер на 1015,79 лв., дължимо за
периода от 10.07.2022 г. до 10.05.2023 г. – датата на предсрочната изискуемост, и
законна лихва в размер на 356,44 лв., дължима от 10.05.2023 г. до 27.02.2024 г.,
ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане на вземането. Моли да му бъдат присъдени направените
съдебни разноски по делото, както и 360 лв. юрисконсултско възнаграждение. В
допълнително депозирано писмено становище прави възражение за прекомерност
на разноските за адвокатско възнаграждение на ответната страна в случай, че се
претендира такова в размер, по-голям от установения с Наредба № 1/2004 г за
възнагражденията за адвокатската работа. В случай, че и двете страни бъдат
осъдени на разноски, моли съдът да направи прихващане на разноските.
По жалбата е постъпил отговор от процесуалния представител на В. Ф.. В
него ответникът по въззив излага съображения за правилност на решението на
Районен съд – Козлодуй. Счита, че договорът за кредит е нищожен поради
неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Намира, че чрез непосочване на
възнагражденията за допълнителни услуги в размера на ГПР потребителят е
въведен в заблуждение за действителния размер на разходите за обслужване на
кредита. Поради невключване на тези разходи в размера на ГПР последният не
2
съответства на действително прилагания, което служи да се заобиколи запрета на
чл. 19, ал. 4 ЗПК относно допустимия максимален негов размер. Казва, че в
конкретния случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по право от
повелителни норми на закона, нито може да се презюмира, че договорът би бил
сключен без тези клаузи. Цитира практика на СЕС в този смисъл, както и такава на
съдилищата у нас. Счита, че правилно договорът е провъзгласен за нищожен и
съдът е постановил връщане само на чистата главница, съответно че правилно е
отхвърлил исковата претенция. Моли решението да бъде потвърдено и да му се
присъдят разноски.
Във въззивното производство страните не са представили доказателства, нито
са имали доказателствени искания, респективно във въззивното производство не са
събирани нови доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено
в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено
с исковата молба на ищеца.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият
съдебен състав обсъди събраните доказателства във връзка с изтъкнатите
от страните доводи, като намира жалбата за неоснователна поради
следното:
Обжалваното решение е постановено в производство по предявен
установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК за
признаване на установено след заповедно производство, че В. В. Ф. дължи на
„Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 3803,33 лв. въз основа на договор за
потребителски кредит № *** между същите страни, от които главница в размер на
2431,10 лв.; договорно възнаграждение в размер на 1015,79 лв., дължимо за
периода от 10.07.2022 г. до 10.05.2023 г. и законна лихва в размер на 356,44 лв. за
периода от 10.05.2023 г. до 27.02.2024 г.
С обжалваното решение Районен съд - Козлодуй е уважил частично
предявения установителен иск за вземането на „Профи Кредит България“ ЕООД.
Прилагайки специалните правила за засилено служебно начало при разглеждане на
договори, сключени с потребители, съдът най-напред е обсъдил въпроса за
наличието на неравноправни клаузи в посочения договор за потребителски кредит
(ЗПК). Обсъдил е постановеното между същите страни по повод същия договор
решение № 223 от 12.04.2023 г. по г.д. № 1594/2022 г. по описа на РС-Козлодуй, с
което е прието за установено, че са нищожни като противоречащи на закона и
добрите нрави клаузите, съдържащи се в раздел VI „Параметри“ на договора,
предвиждащи заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга
„Фаст“ в размер на 875,00 лв. и заплащане на възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 1500,00 лв. Установявайки, че
посочените възнаграждения не са включени в годишния процент на разходите
(ГПР) по кредита, съдът е заключил, че се е стигнало до недействителност на
цялата сделка, доколкото се заобикалят императивните норми на Закона за
3
потребителския кредит. Признал е за установено между страните, че договор за
потребителски кредит № ***/05.05.2022 г. е недействителен на основание чл. 22
ЗПК поради несъответствие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Почивайки на нормата на чл.
22 и чл. 23 от ЗПК и подкрепяйки се с Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-
714/22 г., съдът е приел, че в конкретния случай длъжникът следва да върне само
чистата стойност на кредита, поради което е признал за установено, че В. В. Ф.
дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 2173,00 лв. – неизплатена
главница по договора за потребителски кредит, отхвърлил е иска за горницата над
2173,00 лв. до претендирания размер от 2431,10 лв., договорното възнаграждение в
размер на 1015,79 лв. и законна лихва в размер на 356,44 лв. Осъдил е В. В. Ф. да
заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 196,71 лв. разноски и 188,10
лв. юрисконсултско възнаграждение, а съобразно отхвърлената част на иска е
осъдил „Профи Кредит България“ ЕООД да заплати на адв. М. М. сумата от 222,44
лв. за оказана правна помощ по делото на основание чл. 38, ал. 2 ГПК и с
определение № 419/30.04.2025 г., след производство по чл. 248 ГПК – още 150 лв.
за оказана на основание чл. 38, ал. 2 ЗА правна помощ в заповедно производство по
ч.гр.д. № 263/2024 г. по описа на РС-Козлодуй.
От анализа на писмените доказателства се установява, че страните по делото
са подписали писмен договор за потребителски кредит № ***/05.05.2022 г.
Договорът съдържа основните елементи, които са нормативно задължителни
съгласно ЗПК, като параметрите са както следва – 2500 лв. отпусната сума на
кредита, 24 месеца срок на кредита при размер 154,32 лв. месечна вноска, 48,77 %
годишен процент на разходите и 41% годишен лихвен процент. Длъжникът е
закупил три броя допълнителни услуги – застраховка с размер на премията от 57
лв. и т.нар. допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Общото задължение на
кредита с всичко закупено възлиза на 6078,76 лв., като месечната вноска по
договора възлиза на 253,58 лв. на месец, която сума е посочена в приложения
погасителен план.
От заключението по извършената съдебно-счетоводна експертиза в
първоинстанционното дело се установява, че длъжникът е заплатил ефективно на
въззивника единствено сумата от 270 лв., преведена на 01.07.2022 г., а сумата от 57
лв. за допълнителната услуга по застраховане е удържана от кредитора още на
05.05.2022 г. при подписване на договора, доколкото вещото лице е установило, че
на В. Ф. са преведени ефективно 2443,00 лв. Тоест в патримониума на кредитора
по повод предметния договор са постъпили от длъжника общо 327 лв. - 57 лв. на
05.05.2022 г. и 270 лв. на 01.07.2022 г.
От заключението също се установява, че годишният процент на разходите след
прибавяне на допълнителните услуги възлиза на 183,75%, което надвиша
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения.
Изложената фактическа обстановка не се и оспорва от страните, основният
според въпрос пред въззивната инстанция е правен и касае действителността на
договора, като е обусловен от правния характер на допълнителните услуги по
кредита и необходимостта от окачествяването им като разход по кредита.
След като обсъди фактическата страна на делото във връзка с
изложените от страните доводи, настоящият съдебен състав намира от
4
правна страна следното:
По предметния установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 9
ЗПК, както и обусловения от него иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
с чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване относно
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало
от договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание;
получаване на паричната сума от кредитополучателя; настъпване на падежа на
задължението за връщане на вноските по кредита, респ. на предпоставките за
настъпването на предсрочната изискуемост; валидно упражненото от него
потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем. При доказване на
горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на
дълга.
Както се каза, между страните е подписан договор за потребителски кредит с
чиста стойност от 2500 лв., предоставена от кредитора на длъжника при
гореизложените параметри на погасяване. Установено е, че ведно с предоставената
сума длъжникът се е задължил да заплати и т.нар. допълнителни услуги по
кредита, които също са индивидуализирани и чието заплащане е разсрочено и
включено в погасителния план, установяващ краен размер на месечна вноска в
размер от 253,78 лв. Установено е, че падежът на задължението за връщане е
настъпил, че длъжникът е преустановил плащането по кредита, като е заплатил по
повод този договор единствено сумата от общо 327 лв.
Безспорно сключеният между страните договор има характер на договор за
потребителски кредит, сключен с физическо лице, предвид което в настоящото
производство намира приложение нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК и специалните
правила на ЗПК.
Според оплакванията във въззивната жалба спорен между страните е останал
въпросът за съответствието на сключения между страните договор за
потребителски кредит с изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и съответствието му
с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от същия закон.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и задължително съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, и не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Анализирайки договора през призмата на посочените императивни
разпоредби настоящият състав категорично приема, че закупените „допълнителни
услуги“ по договора за кредит съставляват разход по кредита и не може да се
съгласи с твърдението на кредитора, че става въпрос за истински допълнителни
5
услуги, които имат независим, отделен от договора за кредит характер.
Заплащаните суми за допълнителните пакети и услуги са изчислени изначално,
заплащат се предварително, включени са в месечната вноска по погасителния
план, макар и в отделна колона. Възнаграждението за тези услуги на практика
обезпечава самата възможност да се предоставят тези услуги и целия кредит. Тук е
мястото да се отбележи, че съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК заплащането на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, са
забранени. Заплащането на възнаграждение за приоритетно разглеждане и
изплащане на кредита е уговорено без да е ясна насрещната престация, а услугата
отлагане на вноски е свързана именно с управлението на кредита, поради което те
попадат в законовата забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Целта на таксите и комисионите
по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на
кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на
кредит. Възлагането в тежест на потребителя на допълнителни възнаграждения,
свързана с действия по усвояването и управлението на кредита, които са част от
дейността на кредитора по предоставянето на кредита, не е обосновано с
икономическия интерес на търговеца и е предпоставка за неоснователното му
обогатяване.
Самият аргумент на въззивника по отношение на застраховката и пълното
удържане на премията при подписване на договора с още по-голяма тежест и в
негов ущърб доказва, че тази услуга е свързана с предоставянето на кредита и
представлява разход по договора, без да бъде посочен изрично от търговеца така,
както повеляват императивните норми на ЗПК. Ако не беше така, то съдът би
следвало да разглежда иск с друго правно основание по отношение на вземането си
в размер на 57 лв., а не то да е включено в главницата по договора. Вземанията за
всички изброени допълнителни услуги са включени в погасителната вноска,
размерът им е известен при сключване на договора и не представлява нищо друго
освен пряко свързан с кредита разход, независимо в коя колона от погасителния
план са посочени. Това е така, защото правните изводи се извеждат от
действителния правен характер на вземането и правоотношението, а не изолирано
от наименованието, вписано в използвания документ, който обективира това
правоотношение.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че по своята
същност тези договорки са за допълнителни възнаграждения, извън уговорената
възнаградителна лихва, които са пряко свързани с договора за кредит, били са
известни на кредитора към момента на сключването на договора и потребителят е
трябвало да заплати, поради което с оглед императивните разпоредби на чл. 19, ал.
1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляване на
годишния процент на разходите.
При правилно изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, той
възлиза на 183,75%, за което свидетелства заключението на вещото лице, прието
пред районния съд. Този размер надвишава законоустановения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
максимум на разходите. В случая кредиторът е обявил параметрите на общо
оскъпяване на отпуснатия кредит по начин, изключващ възможност за възприемане
от страна на потребителя на действително поетата финансова тежест и е оповестил
6
годишен процент на разходите, без да включи в него значителния добавен разход за
възнаграждение за тези т. нар. услуги, с оглед което е посочен грешен размер на
задължителния елемент по чл. 11, т. 10 ЗПК.
Това налага извод за противоречие на договора с императивната разпоредба
на чл. 11, т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 от същия закон –
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12, договорът
за потребителски кредит е недействителен.
Що се касае до оплакването на въззивника, че доколкото клаузите за
допълнителните услуги са обявени за нищожни отделно, те не следва да влияят на
преценката за действителност на договора в цялост – при проверката за
действителност на договора се преценяват не само неговите клаузи, които са
въведени като основание на установителния иск, а спазването на императивните
изисквания, които са условие за действителност на договора в неговата цялост.
Неслучайно основното и първо нещо, което съдът разпределя в доказателствена
тежест на ищеца, е наличието на валидно облигационно правоотношение.
Обстоятелството, че предмет на установителния иск са претендираните вземания
за главница и лихви, без да се претендират възнагражденията за двете
допълнителни услуги, не санира недействителността на целия договор, след като
на предвидено в закона основание целият договор е недействителен. Приемането
на обратната теза е равнозначно да се предостави възможност на страна по договор
да преодолява, да "заздравява" една изначално недействителна правна сделка чрез
заявяване по съдебен ред на претенция, която не се основава на опорочената част
от договора, наличието на която обаче е основание за недействителност на целия
договор.
Задължението на съда да ползва всички налични по делото данни, за да
приложи императивни материалноправни норми, е винаги и във всяко
производство задължение на българските съдилища – чл. 5 ГПК и тълкуването,
дадено в мотивите т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за
въззивното производство. Както е изложено в тълкувателното решение, основната
функция на съда е да осигури прилагането на закона, като тази му дейност не може
да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение
на императивен материален закон, установен в обществен интерес.
Предвид всичко изложено правилен е изводът на първоинстанционния състав,
че в случая договорът за кредит е недействителен.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл безпредметно е съдът
да се занимава с въпроса за размера на всички останали, над чистата стойност на
кредита, претендирани вземания. Доколкото недействителността на договора се
установява в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, тъй като ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 от специалния закон е предвидено задължението
на потребителя за връщане на чистата сума по кредита – в този смисъл Решение №
50174/26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., ГК, ІV гр. отд.
7
Както се каза, в конкретния случай в патримониума на кредитора са
ефективно получени общо 327 лв., от които 57 лв. са изначално удържани от
отпусната парична сума в размер на 2500 лв. и 270 лв. – ефективно преведени на
01.07.2022 г. Както бе посочено, съгласно чл. 23 ЗПК потребителят не дължи лихви
и други разходи по недействителния договор за кредит, поради което
неоснователни се явяват исковете за установяване съществуване на вземанията,
предмет на въззивната жалба. Потребителят дължи връщане единствено на
разликата от чистата стойност на кредита, която възлиза на 2 173 лв., както
правилно е постановил Районен съд-Козлодуй.
Като е отхвърлил горницата по исковите претенции, районният съд е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден изцяло, а въззивната жалба се явява неоснователна.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски в настоящата инстанция
дружеството – въззивник няма и разноски не следва да му се присъждат.
При констатираната неоснователност на въззивната жалба, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят дължи заплащане на направените от въззиваемата
деловодни разноски, каквито в случая се претендират единствено за адвокатско
възнаграждение в условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата. От страна на
„Профи кредит България“ ЕООД е направено възражение за прекомерност на
разноските, като процесуалният представител на дружеството моли да бъде
намалено адвокатското възнаграждение до минимално установеното такова
съгласно Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа.
Упълномощеният адвокат на въззиваемата В. Ф. претендира присъждане на
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., ведно с дължимото ДДС върху
претендираната сума и доказателства за регистрацията му по ДДС. Посочената
сума съответства на регламентираното в чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба №1/09.07.2004 г.,
към която наредба препраща разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА и предвид
становищата на страните по този въпрос и молбата на въззивника да се присъди
възнаграждение именно до този размер, съдът намира че на адвокат М. М. следва
да бъде присъдено възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС за оказаната правна
помощ пред настоящата инстанция.
Водим от горното, Окръжен съд – Враца
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 38/05.03.2025 г., постановено по гр.д. №
20241440101085 по описа за 2024 г. на Районен съд – Козлодуй, в обжалваната
част, с която е прието за установено в отношенията между страните „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ***, с адрес в *** и В. В. Ф., ЕГН: **********, че
сключеният между тях договор за потребителски кредит № ***/05.05.2022 г. е
недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит поради
несъответствие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит и е
частично отхвърлен като неоснователен предявеният от „Профи Кредит
8
България“ ЕООД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1,
предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК за признаване за установено по отношение на
В. В. Ф., че дължи на дружеството следните суми: главница – за сумата НАД 2173
лв. до претендирания размер от 2431,10 лв., договорно възнаграждение в размер на
1015,79 лв., дължимо за периода от 10.07.2022 г. до 10.05.2023 г., и иск с правно
основание чл. 422. ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че В. В. Ф. дължи законна лихва в размер на 356,44 лв., дължима от 10.05.2023 г. до
27.02.2024 г., ведно със законната лихва от входиране на заявлението до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА "Профи Кредит България" ЕООД -
гр. София, ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. М. от Адвокатска колегия –
Пловдив сумата от 480 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на В. В. Ф. в производството пред настоящата инстанция.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9